РЕШЕНИЕ
№..................
17.10.2019 година, гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-3 състав, в публично съдебно заседание на седми октомври
две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ВЕНЕТА ЦВЕТКОВА
при участието
на секретаря Румяна Аврамова, като разгледа докладваното от съдията търговско
дело № 1057 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по предявени от С.О.срещу
К.– С АД, ЕИК: ******** обективно
кумулативно съединени искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че с договор от
18.02.2016 г. е възложил на ответника извършване на обществен превоз на пътници по
маршрутни разписания от утвърдената републиканска транспортна схема, като изпълнителят е длъжен да заплаща на възложителя по 70
лева/съответно-
140 лева на автобус /както е в конкретната хипотеза/, в
зависимост от неговата категория, за всеки
започнат месец, за всеки от автобусите за обслужване на разписанията.
Твърди,
че ответникът не му е заплатил в уговорените срокове дължимото възнаграждение за извършваната от него транспортна услуга за
периодите,
уточнени в молбата от 02.09.2019 г. Твърди, че на основание чл. 12, ал. 1, т. 3 от
договора ответникът дължи и неустойка за забава по 0,5 % дневно върху дължимите суми, която за периода от 20.12.2016 г. до 03.04.2018 г. е в размер на 29 482,60 лева. Претендира разноски и законна лихва.
Ответникът оспорва исковете. Прави възражение за
нищожност на клаузата по чл. 3, ал. 1 от договор № СОА16-ДГ55-75/18.02.2016 г.
на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като въведеното задължение е без основание.
Възразява и за нищожност на клаузата на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като същата
противоречи на закона
– приложимите редакции на Закона за
автомобилните превози и Наредба № 2/15.03.2002 г. за условията и реда за
утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на
пътници с автобуси, както и Регламент /ЕО/ 1370/2007 г. на Европейския
парламент и Съвета. Прави възражение за нищожност на клаузата на чл. 12, ал. 1,
т. 3 от договора, поради противоречие с правилата на добрите нрави. Счита, че
неустойката следва да се приеме за нищожна, тъй като е извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Счита, че по отношение на
ищеца не са произтекли никакви вреди, настъпили от неизпълнението на
задължението по чл. 3, ал. 1 от договора, които да обосноват повече от двукратния
размер на главницата, претендирани като неустойка. Посочва, че клаузата за
мораторна неустойка е без максимален времеви предел и без максимален размер и в
случая не служи като обезщетение за вреди, а води единствено и само до
обогатяване на ищеца.
Изрично оспорва претенциите и по размер.
В доказателствена тежест на ищеца по иска е да докаже
следните факти: че между него и ответника за възникнали облигационни отношения
по сключен договор за превоз; че е изпълнил задълженията си по договора, че в тежест на ответника е възникнало парично задължение
за заплащане на сума по чл. 3, ал. 1 от процесния договор, както и за неустойка
/вкл.
валидна неустоечна клауза и размер на дължимата неустойка/, които вземания са
изискуеми към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си за нищожност.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз
основа на събраните по делото доказателства, приема следното от фактическа и
правна страна:
Безспорни между страните са следните
факти – наличието на сключен договор със съдържанието на представения по
делото, извършване на договорената превозна дейност от ответника в исковия
период, с посочените категории и брой превозни средства /по описа на л. 9 -10
от делото в СРС/, дължимият размер на посочените в исковата молба главници –
цена за предоставеното право. Тези обстоятелства съдът приема за доказани в
процеса по аргумент от разпоредбата на чл. 153 ГПК.
Или, установиха се възникнали
между страните облигационни правоотношения по договор за обществен превоз на
пътници по Републиканската транспортна схема от 18.02.2016 година. В чл. 3 от
договора страните са се съгласили, че ответното дружество ще дължи заплащането
на месечни вноски, вкл. за автобуси категория М2 и М3 класове II и III, които изпълняват маршрутните
разписания по чл. 1 от договора, за обществен превоз на пътници,
обслужвани с автобуси, описани в Приложение – неразделна част. Или, дължи цена,
както следва: по 70 лева на автобус от категории М1, М2 клас В и по 140 лева на
автобус от категории М2 и М3 класове ІІ и ІІІ, дължими за всеки започнат месец
за всеки един от автобусите, посочени в Приложение Б, и платими тримесечно до
20-то число на месеца предхождащ тримесечието.
Не е спорно и че договорът е
сключен след проведен конкурс за възлагане на обществен превоз на пътници от
Републиканската транспортна схема от квотата на Столична община. Видно от
представения Списък- приложение към
договора, превозите по маршрутните разписания ще се изпълняват с 13 основни
автобуса, като не е спорно и че същите са от клас, попадащ във втората хипотеза
на чл. 3, ал. 3 от договора. Следователно, предвид посоченото и приетите за
доказани на основание чл. 153 ГПК безспорни между страните факти /вкл. че в
периода ответникът е извършвал възложения му обществен превоз/, се установи, че
по процесния договор за ответника е възникнало задължението за заплащане на месечната
такса за осъществения обществен превоз на пътници с уговорения клас, категория
и брой автобуси /за всеки от които е дължима месечна цена от 140 лева на
автобус за всеки започнат месец/, като за процесния период е дължима общо сума,
равна като стойност на посочената в исковата молба – 19 040 лева.
По възраженията на ответника
следва да се посочи следното.
Клаузата по чл. 3 от договора за
обществен превоз на пътници не е нищожна. Отношенията, за които е сключен
процесния договор са специфични и подчинени на нарочна нормативна уредба в
областта на обществения автомобилен превоз на пътници, съдържаща се в Закона за
автомобилните превози /ЗАвтП/ и издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове, които в голяма част се състоят от императивни правила. Според
последните общественият превоз на пътници по автобусни линии се извършва
съгласно утвърдени транспортни схеми - републиканска, областни и общински,
които се утвърждават по определен ред от съответните държавни или местни органи
/чл. 17/, като според чл. 19, превозите по автобусни линии се възлагат на лицензирани
превозвачи чрез конкурс, а конкурсите се провеждат от общинските органи по реда
на Наредба № 2 от 15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортни
схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки
автомобили /ДВ, бр. 32 от 29.03.2002 г. /. Следователно, се касае до строго
регулирани с оглед обществената им значимост от държавата отношения, както по
отношение на реда, условията и начина на избор на превозвача /след конкурсна
процедура/ и изискванията, на които той трябва да отговаря, така и по отношение
на предмета на осъществяваната дейност. В този смисъл, с възлагане на
спечелилия конкурса търговец на осъществяване на превозната дейност по конкретните
маршрутни разписания, той получава възможност да извършва тази дейност, която в
противен случай /без съответно разрешение и постигнато съгласие по нормативно
установения ред и процедура/ не може да извършва в свободни конкуретни условия
и по своя преценка и желание. Освен това, той получава и изключителното право
да извършва превоз по съответната автобусната линия и маршрутно разписание /в
този смисъл чл. 26 от цитираната наредба предвижда, че се сключва договор само
с един кандидат за дадено маршрутно разписание, както и чл. 5 от договора между
страните/. Насрещното задължение за ответника по договора е да изпълнява
възложената му дейност, възможностите му за което са преценени в хода на
конкурсната процедура, както и да заплаща цената за придобиване на това изключително
право по чл. 3 от договора, защото срещу цената той получава възможността да
извлича печалба при осъществяване на дейността при липсата на конкуренция, като
получава единична цена на превоза в размерите по чл. 7 от договора. Именно това
представлява и основанието за уговорената престация, което следва от тълкуване
на договор в цялост и анализа на императивната нормативна уредба, на която
същият е подчинен.
В горния смисъл, възраженията на
ответника са неоснователни и договорът не само не е сключен без основание и не противоречи
на закона в оспорваната си част, а напротив – съответства и е сключен именно в
изпълнение на императивните разпоредби, регламентиращи процесните отношения.
Отделно следва да се добави и че никъде няма забрана разрешението за извършване на превозна дейност да се
предоставя срещу възнаграждение. Уговорката за плащане на цена по процесния
договор не противоречи и на Регламент /ЕО/ № 1370/2007 г. на Европейския
парламент и на Съвета от 23.10.2007 г. относно обществените услуги за
пътнически превоз с железопътен и за автомобилен транспорт и за отмяна на
регламенти /ЕИО/ № 1191/69 и ЕИО № 1107/70 на Съвета, в сила от 03.12.2009 г.,
тъй като и в него не се съдържа такава забрана /на избрания превозвач да се
заплаща възнаграждение/. А отделно, в чл. 4, т. 2 от същия е предвидено, че
обществените поръчки за услуги и общите правила определят механизмите за
разпределяне на приходите от продажба на билети, които или могат да останат в
оператора на обществени услуги, или да бъдат изплатени на компетентния орган,
или поделени между тях /както е в случая/.
Ответникът не доказа плащане,
поради което главният иск е изцяло основателен.
Предявеният иск по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 92, ал.
1 от ЗЗД за
признаване съществуването на вземане за неустойка за забавено изпълнение, съдът
намира за основателен.
В чл. 12, ал. 3 от договора за
възлагане изпълнението на обществен превоз на пътници по допълнителната
маршрутна линия страните са договорили неустойка в размер на 0.5% за всеки
просрочен ден върху дължимата сума. Според чл. 3, ал. 3 от договора, цената се
заплаща от ответника до 20-то число на месеца, предхождащ тримесечието. Или,
установи се забава за заплащането на посочените в исковата молба и
уточнителната такава суми по чл. 3, ал. 3 за претендираните периоди. Изчислен
по реда на чл. 162 ГПК и с помощта на компютърна програма, общо размерът на
неустойката за заявения период надхвърля претендирания размер от 29 482,60
лева, като изчисленията се правят съобразно уговореното между страните, върху
дължимата главница за тримесечие, за всеки от периодите в уточнителната молба.
Възражението на ответника за
нищожност на неустоечната клауза съдът намира за неоснователно.
Съгласно т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС, неустойката следва да се приеме
за нищожна, като накърняваща добрите нрави, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като само прекомерността на неустойката не я прави нищожна поради
накърняване на добрите нрави. Преценката за нищожност поради накърняване на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора.
В конкретния случай, при преценка
действителността на неустоечната клауза, при съобразяване критериите, възприети
в цитираното тълкувателно решение, може да се направи извод за валидност на
неустоечната клауза, поради това, че целта, за която е уговорена, не излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Единствено
липсата на краен предел, която би могла да се разглежда в аспект на
прекомерност на неустойката, не я прави нищожна сама по себе си. Следва да се
съобрази и размерът от 0.5% върху неизплатените задължения на ден, който е в
обичайните размери на неустойката, обезпечаващи вземания, дължими от търговци
във връзка с извършване на обичайната им търговска дейност, тоест, не надхвърля
обичайния размер на неустойката в сходни в търговската практика случаи. Още
повече, размерът на договорената неустойка е обвързан, както с неизпълнената
част на задължението, така и с продължителността на забавата, тоест, завишаване
на размера би бил в резултат единствено на поведението на задълженото лице и не
е определен в изключително висок размер във всеки случай на неизпълнение. От
друга страна, неустойката не надхвърля и специфичните си функции. В тази връзка
следва да се отчете, че се касае до мораторна неустойка, обезпечаваща
изпълнението на парични задължения, при това за насрещна престация за вече предоставено
на ответника изключително право да оперира по процесните маршрутни разписания и
извлича печалба от цената на превоза /договорът е със срок до две години от
сключване или нова процедура/. Следва да се вземе предвид и че изпълнението на
задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение не е
обезпечено по друг начин, както и че същото е неговото главно задължение по сключения договор /заедно със задължението за
извършване на превозите/. А относно съотношението между евентуалните вреди и
размера на неустойката следва да се добави и че ищецът всъщност ще бъде лишен
от възможността да получи съответната цена по договора, доколкото той няма
възможност да възложи превозите на друг оператор /чл. 5 от договора и
цитираната по-горе нормативна рамка/ преди провеждане на съответната процедура
и съответно - да реализира приходи от дейността. Волята на страните с предвиждане
на тази неустойка е била да се стимулира нормалното развитие на отношения между
тях и да се обезпечи точното изпълнение на основните задължения.
Ето защо, съдът счита, че
неустойката не противоречи на добрите нрави и в полза на ищеца е възникнало
това вземане в претендирания размер.
Законна лихва нито е поискана с
подаване на заявлението, нито е е присъдена със заповедта за незабавно
изпълнение.
Право на
разноски при този изход от спора има ищецът, като следва да му се присъдят
сторените в заповедното и в настоящото производство разноски, съответно - от 970,45
лева /за ДТ/ и от 970,45 лева за ДТ и 300 лева за юрисконсулт в настоящото
производство.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 92 ЗЗД, че К.– С АД, ЕИК: ******** дължи на С.О.сумата от 19 040 лв. с ДДС - представляващи
дължима цена по чл. 3, ал. 3 от Договор № СОА16-ДГ 55-75/18.02.2016 г. за
извършване на обществен превоз на пътници по маршрутни разписания по от
утвърдената републиканска транспортна схема за периода 01.01.2017 г. до 28.02.2018
г., както и сумата от 29 482,60
лева - неустойка по чл. 12, ал. 1, т. 3 от договора, дължима за периода
20.12.2016 година – 03.04.2018 година и начислена от падежа на всяко вземане за
главница за тримесечие по чл. 3, ал. 3 от договора, които суми са присъдени със
заповед по чл. 417 ГПК издадена по ч.гр. д. № 41550/2018 г. на СРС, 41 състав,.
ОСЪЖДА, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, К.– С АД, ЕИК: ******** да заплати на С.О.сумата от 970,45 лв.
разноски, сторени в заповедното производство и сумата от 1270,45 лева –
сторените в настоящото производство разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: