№ 2135
гр. София, 02.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20211100505912 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20042936/15.02.2021 г., постановено по гр. д. № 46591/18 г. по описа на
СРС, 141 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Н. П. Н. дължи
на „БНП П.П.Ф. С. А.“, Париж, рег. № *********, чрез „БНП П.П.Ф. С. А.“ – клон България
/правоприемник на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД/, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9
ЗПК във вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 631,47 лв., представляваща
вземане за непогасена главница по договор за потребителски кредит № PLUS –
11210524/23.03.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.11.2016 г. до
окончателното й плащане, сумата от 52,54 лв., представляваща договорна надбавка за
ползването на кредита за периода от 20.12.2015 г. до 20.04.2016 г., сумата от 45,30 лв. –
обезщетение за забавено плащане на непогасена главница от 20.01.2016 г. до 11.11.2016 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 67772/16 г. на СРС, 141 състав, като е отхвърлен искът за установяване на
задължение за мораторна лихва за разликата над 45,30 лв. до 52,13 лв. С решението Н. П. Н.
е осъден да заплати на „БНП П.П.Ф. С. А.“, Париж, рег. № *********, чрез „БНП П.П.Ф. С.
А.“ – клон България, сумата от 807,44 лв., представляваща разноски по исковото
производство, и сумата от 74,30 лв. – разноски за заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от Н. П. Н. срещу решение № 20042936/15.02.2021 г.,
постановено по гр. д. № 46591/18 г. по описа на СРС, 141 състав, в частта, в която
1
предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно,
тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила.
Поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението за ненадлежно
връчване на исковата молба, а преди това – на заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК на ответника. Твърди, че доколкото липсват доказателства за
това, че кредиторът е изпълнил задължението си да уведоми длъжника за настъпилата
предсрочна изискуемост преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, то не може да се приеме, че е доказана изискуемостта на претендираното
вземане по договора за кредит, поради което искът е следвало да бъде отхвърлен като
неоснователен на това основание. Поддържа, че липсата на доказателства за действително
получаване на сумата по кредита от ответника представлява самостоятелно основание за
отхвърляне на иска. Счита, че изводите на първоинстанционния съд във връзка с
възражението за наличие на клаузи в договора за потребителски кредит № PLUS –
11210524/23.03.2015 г., нарушаващи ЗПК и ЗЗП, са неправилни. Твърди, че
първоинстанционният съд е приел, че договорът е сключен в необходимия шрифт, въпреки
че е очевидно, че размерът на шрифта на договора е твърде дребен и не отговаря на
изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК да е с размер не по – малък от 12.Посочва, че от
съдържащата се в договора информация не става ясно какво точно се включва в размера на
месечната вноска като части от главницата, лихвата и други такси/разноски. Поддържа, че
посочените нарушения на законовите изисквания за съдържание на договора за
потребителски кредит значително засягат правата на потребителя, който се явява по –
слабата страна в правоотношението. Твърди, че първоинстанционният съд не е разгледал
възражението за наличие на неравноправна клазуа по см. на чл. 143, ал. 2, т. 3 и 9 ЗЗП във
вр. с чл. 24 ЗПК по отношение на разпоредбата на чл. 21 от договора за потребителски
кредит. Посочва, че съгласно чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК.
Твърди, че посочените нарушения обуславят недействителност на целия договор за
потребителски кредит. Посочва, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Иска се от съда да постанови решение, с
което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част, и вместо него да
постанови друго решение, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна - „БНП П.П.Ф. С. А.“, Париж, действаща чрез „БНП П.П.Ф. С.
А.“ – клон България, е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в
който поддържа становището, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Посочва, че последната падежна дата по процесния договор за кредит е била 20.04.2016 г.,
поради което още преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК вземането е било ликвидно и изискуемо в пълен размер. Поддържа, че дори и
да се приеме, че шрифтът на процесния договор не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1
ЗПК /в редакцията, обн. ДВ бр. 35/14 г., в сила от 23.07.2014 г./, то това е формално
2
нарушене, което не води до недействителност на конкретното облигационно
правоотношение на основание чл. 22 ЗПК. Твърди, че в случая правата и интересите на
кредитополучателя не са нарушени по никакъв начин, тъй като представените по делото
документи, в т. ч. и процесния договор, са читаеми и съществува яснота относно
съществените елементи на договора, които са ясно и недвусмислено формулирани. Моли за
потвърждаване на решението. Претендира разноски.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „БНП П.П.Ф. С. А.“, Париж, действащ чрез „БНП П.П.Ф. С. А.“ – клон
България, твърди, че на 23.03.2015 г. е сключил с ответника Н. П. Н. договор за
потребителски кредит № PLUS – 11210524/23.03.2015 г., по силата на който е предоставил в
заем на ответника сумата от 1384,50 лв., по начина, уговорен в чл. 1 от договора, който се
задължил да я върне на 12 месечни вноски - всяка, от които по 136,81 лв. Твърди, че
ответникът е преустановил плащанията на 20.12.2015 г., към която дата били погасени по
договора 7 месечни вноски. Поддържа, че поради допуснато просрочие в погасяването на
две последователни месечни вноски, остатъкът от кредита е станал предсрочно изискуем на
20.01.2016 г. Твърди, че към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, е бил настъпил падежа и на последната вноска, поради което
непогасеният остатък е станал изискуем на посоченото основание. Поддържа, че въз основа
на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е
било образувано ч. гр. д. № 67772/16 г. по описа на СРС, 141 състав, по което е била
издадена заповед за изпълнение срещу длъжника за процесните вземания. Твърди, че
заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК,
поради което са дадени указания на заявителя за предявяване на иск за установяване на
съществуването на процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 631,47 лв.,
представляваща непогасен остатък от главница по договор за потребителски кредит №
PLUS – 11210524 от 23.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 25.11.2016 г. до
окончателното плащане, сумата от 52,54 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода от 20.12.2015 г. до 20.04.2016 г., и сумата в размер на 52,13 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 20.01.2016 г. до 11.11.2016 г. Претендира разноски.
Ответникът Н. П. Н. оспорва исковете. Твърди, че сумата по процесния договор за
кредит не му е била предадена от кредитодателя. Поддържа, че договорът е недействителен,
тъй като размерът на шрифта на договора е по – малък от предвидения в ЗПК. Оспорва да е
бил уведомен, че заемът е бил отнесен предсрочно в просрочие, поради което счита, че не е
настъпила изискуемостта на задълженията по договора. Прави възражение за изтекла
3
погасителна давност.
Не се спори между страните, а и от представения като доказателство по делото
договор за потребителски кредит № PLUS – 11210524 от 23.03.2015 г. се установява, че
между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД /с правоприемник „БНП П.П.Ф. С. А.“, Париж, действащ чрез
„БНП П.П.Ф. С. А.“ – клон България/, като кредитодател, и Н. П. Н., като кредитополучател,
е сключен договор за потребителски заем за сумата в общ размер от 1384,50 лв., от които –
1300 лв. – за потребителски цели и 84,50 лв. – за покупка на застраховка „Защита на
плащанията“.
Уговорените в договора параметри и плащания са, както следва: общ размер на
кредита – 1384,50 лв., такса ангажимент – 45,50 лв., погасителни вноски – 12 бр., размер на
погасителна вноска – 136,81 лв., годишен процент на разходите – 40,11 %, лихвен процент –
32,68 %.
В договора за потребителски кредит № PLUS – 11210524 от 23.03.2015 г. е
инкорпориран и погасителен план /с падежни дати на месечните погасителни вноски/, от
който се установява, че падежната дата на първата вноска е 20.05.2015 г., а на последната
вноска – 20.04.2016 г.
За установяване на факта на усвояване на кредита и на размера на непогасения
остатък от задълженията по договора за потребителски кредит № PLUS – 11210524 от
23.03.2015 г. е прието заключение на съдебно – счетоводната експертиза.
От неоспореното от страните заключение на съдебно – счетоводната експертиза се
установява, че „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е превело с преводно нареждане от 24.03.2015 г. по
банковата сметка на кредитополучателя Н. П. Н. в „Първа инвестиционна банка“ АД сумата
от 1254,50 лв., като от предоставената сума на кредита от 1300 лв. е удържана „Такса
ангажимент“ в размер на 45,50 лв. По този начин общият размер на предоставения кредит
по процесния договор е изцяло усвоен. По процесния договор за кредит са извършени
плащания в общ размер от 968,86 лв., като с платените суми са погасени 7 месечни вноски,
включващи главница по кредита – 707,05 лв., главница по застраховката – 45,96 лв., лихва
по кредита – 192,17 лв. и лихва по застраховката – 12,49 лв. С вноската от 14.07.2015 г. е
платена и сума за разноски за събиране в размер на 11,19 лв. Неплатените суми към датата
на завеждане в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
25.11.2016 г. са в общ размер от 733,34 лв., които включват: главница по кредита в периода
от 18.12.2015 г. до 20.04.2016 г. в размер на 592,95 лв., главница застраховка в периода от
18.12.2015 г. до 20.04.2016 г. в размер на 38,54 лв., възнаградителна лихва по кредита в
периода от 18.12.2015 г. до 20.04.2016 г. в размер на 49,34 лв., възнаградителна лихва по
застраховката в периода от 18.12.2015 г. до 20.04.2016 г. в размер на 3,22 лв., законна лихва
върху главницата от 20.01.2016 г. до 11.11.2016 г. в размер на 45,30 лв. и законна лихва
върху възнаградителната лихва от 20.01.2016 г. до 11.11.2016 г. в размер на 4,02 лв.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
4
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е
валидно и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и
нарушение на императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на
правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
От представения като доказателство по делото и неоспорен от страните договор за
потребителски кредит № PLUS – 11210524 от 23.03.2015 г. се установява, че между „БНП
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, като кредитодател, и Н. П. Н., като кредитополучател, е сключен
договор за потребителски кредит.
Договорът за кредит представлява разновидност на договора за заем за потребление,
който е реален договор, и за да се приеме, че е сключен и е породил действие, следва да е
налице реално предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя. При предаване на
паричната сума е налице възникнало облигационно правоотношение, което поражда
едностранно задължение за заемателя да върне заетата сума.
В случая, от неоспореното от страните заключение на съдебно – счетоводната
експертиза се установява, че „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е превело с преводно нареждане от
24.03.2015 г. по банковата сметка на кредитополучателя Н. П. Н. в „Първа инвестиционна
банка“ АД сумата от 1254,50 лв., като от предоставената сума на кредита от 1300 лв. е
удържана „Такса ангажимент“ в размер на 45,50 лв., която е уговорена в чл. 2 от договора.
По този начин общият размер на предоставения кредит по процесния договор е изцяло
усвоен.
Ето защо, доводът на въззивника, че не е доказано предаването и усвояването на
заемната сума, е неоснователен.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. Дори и да се приеме, че шрифтът на договора е
по – малък от 12, то това обстоятелство не води до недействителност на договора на
основание чл. 22 ЗПК, тъй като шрифтът, който кредитодателят е използвал в договора, не
затруднява кредитополучателя да се запознае със съдържанието му.
На следващо място, от доказателствата по делото се установява, че към момента на
приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд /26.01.2021 г./ падежът на
всички погасителни вноски по процесния договор за потребителски кредит е бил настъпил
/последната падежна дата е 20.04.2016 г./. Ето защо, обстоятелството дали обявяването на
предсрочната изискуемост е достигнало до длъжника е ирелевантно за изискуемостта на
задълженията.
Неоснователни са и доводите, изложени във въззивната жалба, касаещи ненадлежно
връчване на заповедта за изпълнение и на исковата молба на ответника. Заповедта за
изпълнение по ч. гр. д. № 67772/16 г. по описа на СРС, 141 състав, е връчена на длъжника
5
при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, след като заповедният съд е извършил служебна справка
за регистриран постоянен и настоящ адрес на длъжника, както и справка за месторабота на
длъжника, и на основание на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е дал указания на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на съществуването на процесните вземания, за които е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Исковата молба и приложенията към нея са
надлежно връчени на назначения от първоинстанционния съд особен представител на
ответника на 11.09.2020 г., след като е осъществена процедурата по чл. 47, ал. 1 – 6 ГПК.
Ето защо, правото на защита на ответника в първоинстанционното производство не е било
нарушено.
Тъй като процесният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит за валидността му и правните му последици
следва да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната му за
периода редакция.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора,
когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /ТР № 1/20 г. на ОСГТК на ВКС/.
Освен това съдът следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител /чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК/.
За да се отговори на въпроса дали процесният договор е нищожен поради
противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на глава VI от ЗПК –
„Недействителност на договора за потребителски кредит, неравноправни клаузи“, според
които всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която
определя обезщетение за кредитора, по - голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4 ЗПК, е
нищожна, а когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин.
В случая, договорът за потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т. 9
и 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е лихвеният процент – 32,68 %, и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, а именно – 1641,68 лв.,
посочен е и годишният процент на разходите – 40,11 %.
Императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
6
Република България, е в сила от 23.07.2014 г. и е приложима по отношение на процесния
договор за потребителски кредит, който е сключен на 23.03.2015 г.
Към датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът на законната
лихва е 10 % при основен лихвен процент, определен от БНБ 0 % плюс 10 пункта отгоре. В
случая, определеният в договора размер на ГПР не надвишава пет пъти размера на
законната лихва. Следователно посочената клауза не е нищожна поради противоречие със
закона – чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Налице са и другите изисквания, предвидени в ЗПК – изготвен е погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски – изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7 и 11 ЗПК. Предвидена е и
възможността кредитополучателят да се откаже от кредита в определен срок, налице е
информация за размера на лихвения процент на ден /чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК/. Установен е
фиксиран лихвен процент, изключващ необходимостта да се съдържа методика за
изчисляване на референтен процент, съгласно чл. 33а ЗПК /чл. 11, ал. 1, т. 9а/.
На следващо място, съдът счита, че клаузата, касаеща фиксирания лихвен процент
по заема – 32,68 %, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК на ВКС,
добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които
изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на
правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/.
Възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума.
Трайната практика на ВКС приема, че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на законната лихва за
забава. Към момента на сключване на процесния договор за потребителски кредит –
23.03.2015 г., размерът на законната лихва по просрочени парични задължения, определен
по реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 72/08.04.1994 г., е 10 %. Следователно максималният
размер, до който може да бъде уговорена възнаградителна лихва, е 30 %. В случая,
уговореният лихвен процент от 32,68 % е близък до допустимия размер от 30 %, като
следва да се отчете и обстоятелството, че за обезпечаване на изпълнението на задълженията
по процесния договор не е договорено друго обезпечение, както и че се касае за
краткосрочен договор за заем. Ето защо, съдът приема, че така уговореният размер на
договорната възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, на принципа на
справедливост и добросъвестност в гражданския и търговския оборот и за еквивалентност
на насрещните престации.
Съдът констатира също така, че клаузата на чл. 21 от процесния договор за
потребителски кредит не представлява неравноправна клауза по см. на чл. 143, ал. 2, т. 3 и 9
ЗЗП във вр. с чл. 24 ЗПК. Това е така, тъй като в нея не е уговорено изпълнението на
7
задълженията на търговеца или доставчика да е поставено в зависимост от условие, чието
изпълнение да зависи единствено от волята му, нито предвижда автоматично продължаване
на срока на договора, ако потребителят не заяви желание за прекратяването му.
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи, касаещи отхвърлянето на
възражението за изтекла погасителна давност от първоинстанционния съд, поради което то
не следва да се обсъжда от въззивния съд /арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК/.
На следващо място, от заключението на съдебно – счетоводната експертиза се
установява, че неплатените суми към датата на завеждане в съда на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /25.11.2016 г./ са в общ размер от 733,34 лв., като
същите включват: главница по кредита в периода от 18.12.2015 г. до 20.04.2016 г. в размер
на 592,95 лв. и главница застраховка в периода от 18.12.2015 г. до 20.04.2016 г. в размер на
38,54 лв., възнаградителна лихва по кредита в периода от 18.12.2015 г. до 20.04.2016 г. в
размер на 49,34 лв., възнаградителна лихва по застраховката в периода от 18.12.2015 г. до
20.04.2016 г. в размер на 3,22 лв., законна лихва върху главницата от 20.01.2016 г. до
11.11.2016 г. в размер на 45,30 лв. и законна лихва върху възнаградителната лихва от
20.01.2016 г. до 11.11.2016 г. в размер на 4,02 лв.
Предвид изложеното по – горе, предявените искове за главница и за договорна
възнаградителна лихва са изцяло основателни и следва да се уважат до предявените с
исковата молба размери и периоди, а искът за мораторна лихва, начислена върху главницата,
следва да се уважи до размера, посочен в заключението – 45,30 лв.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, решение № 20042936/15.02.2021 г., постановено по гр. д. № 46591/18 г. по описа на
СРС, 141 състав, в частта му, в която е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК във
вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 631,47 лв., представляваща вземане
за непогасена главница по договор за потребителски кредит № PLUS – 11210524/23.03.2015
г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.11.2016 г. до окончателното й плащане,
сумата от 52,54 лв., представляваща договорна надбавка за ползването на кредита за периода
от 20.12.2015 г. до 20.04.2016 г., сумата от 45,30 лв. – обезщетение за забавено плащане на
непогасена главница от 20.01.2016 г. до 11.11.2016 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 67772/16 г. на СРС, 141
състав, следва да се потвърди като правилно, в т. ч. и в частта му за разноските. В частта, в
която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 45,30 лв. до
предявения размер от 52,13 лв., решението е влязло в сила като необжалвано.
Предвид изхода на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата от 300 лв.,
представляваща разноски за внесен депозит за възнаграждение на особен представител на
въззивника във въззивното производство, както и юрисконсултско възнаграждение,
определено в минимален размер съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ. Освен това въззивникът следва да бъде осъден да заплати на основание чл.
8
78, ал. 6 ГПК по сметка на СГС държавна такса за въззивната жалба в размер на 25,00 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20042936/15.02.2021 г., постановено по гр. д. №
46561/18 г. по описа на СРС, 141 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Н. П. Н., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, кв. Редута, ул. *****, да
заплати на „БНП П.П.Ф. С. А.“, Париж, рег. № *********, чрез „БНП П.П.Ф. С. А.“ – клон
България, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. Младост – 4,
Бизнес Парк София, сграда 14, на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата от
300 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Н. П. Н., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, кв. Редута, ул. *****, да
заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по бюджетната сметка на СГС сумата от 25,00 лв.,
представляваща държавна такса за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9