№ 13370
гр. София, 31.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. И.А
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско
дело № 20221110167576 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Н. И. срещу „****“ ЕООД, с която са
предявени евентуално съединени помежду си искове за прогласяване нищожност на
Договор за предоставяне на поръчителство № ****/14.01.2022 г., а именно: иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК – нищожност
поради противоречие със закона; иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД –
нищожност поради липса на основание; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД –
нищожност поради накърняване на добрите нрави, както и кумулативно съединен с тях
частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 50 лв. – част
от вземане в общ размер на 150 лв., представляващо недължимо платена сума по Договор за
поръчителство № ****/14.01.2022 г., ведно със законната лихва от 12.12.2022 г. до
окончателното плащане. Претендират се разноските по делото.
Ищецът твърди, че между него и „****“ АД е сключен Договор за паричен заем №
****/14.01.2022 г., по силата на който последният е предоставил заем на ищеца в размер на
300 лв. Излага, че с чл. 4 от този договор той се задължил да предостави обезпечение,
поради което е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № ****/14.01.2022 г.
между „****“ АД, ищеца и ответника, по силата на който ответното дружество е поело
задължението да обезпечи пред кредитора задълженията на заемателя, а последният – да
заплати на ответника възнаграждение, чието плащане е разсрочено заедно с месечната
вноска по договора за кредит, а „****“ АД е овластено да приеме плащането на
възнаграждението за ответника. Ищецът твърди, че е платил изцяло възнаграждението по
този договор. Излага, че договорът за паричен заем представлява договор за потребителски
кредит и попада в обхвата на ЗПК, а договорът за предоставяне на поръчителство е
акцесорен на него, поради което действието му е предпоставено от валидността на договора
1
за кредит или отделни негови клаузи, още повече че договорът за кредит и договорът за
поръчителство са подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ
заемодателя и гарантиращото дружество, а кредиторът и ответникът са свързани лица,
защото собственик на капитала на „****“ ООД е дружеството-кредитор, поради което двете
правоотношения следва да се разглеждат съвместно. Счита, че изискванията на чл. 4 от
договора за кредит са неотменими изисквания за получаване на кредита, като на практика
потребителят е бил лишен от избор дали да предостави обезпечение и какво да бъде то, а
към него са поставени изначално неизпълними изисквания. Поради това изтъква, че
разходът за потребителя по договора за предоставяне на поръчителство е сигурен за него и с
невключването му в размера на ГПР са нарушени чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, като уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство впоследствие подлежи на разпределяне като печалба на „****“ АД. Излага,
че от съдържанието на договора е неясно кои точно разходи са включени в посочения ГПР в
размер на 41.87 % и по какъв начин е формиран ГПР. Изтъква, че договорът за предоставяне
на поръчителство е изначално лишен от основание, тъй като срещу заплащане на
възнаграждението по него ищецът не е получил насрещна престация, защото в случай на
изпълнение на ответното дружество то има право на регрес срещу него за пълния размер на
платеното, поради което просто задължението му ще бъде прехвърлено от едното на другото
дружество, като се касае за свързани дружества. Счита, че договорът за предоставяне на
поръчителство е нищожен поради противоречие с добрите нрави, защото с него не се цели
реално обезпечаване на договора за заем, а единствено допълнително оскъпяване на
договора за заем, което обаче е уговорено по друго правоотношение, за да се избегнат
ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изтъква, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство надвишава половината от сумата по отпуснатия заем, с
което са нарушени принципите на добросъвестност и справедливост и са накърнени добрите
нрави. Поради изложеното счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е
недействителен, а платеното възнаграждение по него в размер на 150 лв. е недължимо.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „****“ ЕООД депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Счита, че договорът за
предоставяне на поръчителство се регулира не от ЗПК, а от ТЗ. Оспорва твърденията на
ищеца, че той е нищожен като лишен от основание, като изтъква, че за длъжника
сключването му е с цел избягване на неблагоприятни последици от неизпълнение на
задълженията му по договора за паричен заем, а за ответника – с цел получаване на
възнаграждение. Оспорва договорът за предоставяне на поръчителство да накърнява
добрите нрави, като се позовава на принципа на свободно договаряне и изтъква, че не е
налице нееквивалентност на престациите, тъй като с процесния договор ответното
дружество е поело задължение да отговаря с цялото си имущество солидарно със заемателя,
като при неизпълнение от последния ще бъде ангажирана отговорността на поръчителя, а
уговореното възнаграждение е по-малко от сумата на всички последици от неизпълнението
на главното задължение по договора за паричен заем. Изтъква, че процесният договор е
сключен доброволно от ищеца, като същият е възмезден предвид предмета на дейност на
2
ответното дружество – сключването на гаранционни сделки. Сочи, че евентуалната
нищожност на договора за заем е ирелевантна, още повече че ако той е недействителен,
потребителят остава да дължи чистата стойност на кредита, от което следва, че той
продължава да има главен дълг, а промените в съдържанието на правоотношението между
кредитора и длъжника са непротивопоставими на поръчителя, защото отговорността му е
функция на отговорността на длъжника такава, каквато е към момента на сключване на
договора за поръчителство. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
С протоколно определение от 06.07.2023 г. е допуснато увеличение размера на
предявения осъдителен иск до сумата от 109.32 лв., представляваща цялото вземане на
ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожен на няколко различни основания на Договор за предоставяне на поръчителство №
****/14.01.2022 г. и кумулативно съединен с тях иск за връщане на платена въз основа на
нищожния договор парична сума. Съобразявайки съдебната практика /например Решение №
97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д.
№ 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете
за установяване нищожност на процесния договор, че същите следва да се разгледат при
условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от
естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето защо първо
следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожност на договора поради противоречие със
закона и само в случай на неговото отхвърляне следва да бъдат разгледани последователно
исковете за прогласяване нищожност на същия на другите релевирани основания.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: сключването между страните на Договор за предоставяне на поръчителство
№ ****/14.01.2022 г. и неговото съдържание; връзката на Договор за предоставяне на
поръчителство № ****/14.01.2022 г. с Договор за паричен заем № ****/14.01.2022 г., както и
съдържанието на последния; твърдяното противоречие на договора със закона.
В случая по делото се доказва сключването между ищеца и „****“ АД на Договор за
паричен заем № ****/14.01.2022 г. С него „****“ АД като заемодател е предоставило на
ищеца като заемател паричен заем в размер на 300 лв. срещу насрещно задължение на
заемателя да върне в срок до 13.05.2022 г. сума в общ размер на 325.40 лв., включваща
заемната сума и възнаградителна лихва. Уговорено е, че сумата подлежи на връщане 4 броя
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 81.35 лв. Страните са договорили фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40 % и годишен процент на разходите в размер на 49
3
%. От клаузата на чл. 3 от договора за паричен заем е видно, а и липсва спор по делото, че
заемодателят е изпълнил задължението си за предоставяне на заемната сума на заемателя.
Съдът намира, че договорът за паричен заем попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и
има характеристика на потребителски договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилага защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем заемателят се задължава в срок до 3 дни,
считано от датата на сключването му, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица – поръчители, които да подпишат договор за
поръчителство и всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор;
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен кредит, сключен с „****“ АД; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има, кредитната му история в ЦКР към БНБ 1
година назад да е със статус, не по-лош от „Редовен“; или банкова гаранция с бенефициер
заемодателя за сумата от 325.40 лв. със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията; или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което
предоставя гаранционни сделки.
С Определение № 19323/31.05.2023 г. е обявено за безспорно сключването между
страните по делото на Договор за предоставяне на гаранция № ****/14.01.2022 г. във връзка
с Договор за паричен заем № ****/14.01.2022 г. Същият е представен по делото и от него е
видно, че ищецът в качеството на потребител е възложил на ответника в качеството на
гарант да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на
„****“ АД с наредител потребителят с цел гарантиране за изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем № ****, както и
за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в
размер на 300 лв.; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане
на законна лихва за забава при забава на плащането, разходи за събиране на вземането,
съдебни разноски, адвокатски хонорари. Съгласно чл. 1, ал. 2 гаранцията се издава от
гаранта и влиза в сила 3 дни от подписване на настоящия договор и в случай че
потребителят не изпълни задължението си в указания срок за предоставяне на обезпечение –
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Уговорено е в чл. 3, ал. 1 от
договора за предоставяне на гаранция, че за поемане на задължението потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 154.60 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от
които в размер на 38.65 лв., като те са дължими на падежа на плащане на погасителните
вноски по договора за паричен заем, сключен с „****“ АД. Последното е овластено да
приема вместо гаранта изпълнението на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, а в случай че платената сума е
недостатъчна за погасяване на изискуемите задължения на потребителя към „****“ АД и
4
към гаранта, с внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към гаранта. Съгласно
чл. 4 от договора за предоставяне на гаранция гарантът е длъжен при поискване от страна на
заемодателя да плати всички изискуеми задължения на потребителя по договора за паричен
заем, като е длъжен да уведоми потребителя за отправеното искане за плащане. Чл. 5
предвижда, че ако гарантът изпълни задължения на потребителя по договора за паричен
заем, има право да иска от него възстановяване на сумата на платените задължения ведно
със законната лихва върху платената сума, както и направените разноски, като гарантът е
длъжен да уведоми потребителя за извършване на плащането и за общия му размер.
Ищецът релевира възражения за нищожност на договора за паричен заем и на
договора с ответника.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо,
когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона. В случая по партидата на
ответното дружество в Търговския регистър е вписано, че едноличен собственик на
капитала му е „****“ АД. Следователно касае се за хипотеза на свързани лица по смисъла на
§ 1, т. 5 ДР ТЗ. Същевременно в чл. 1, ал. 2 и чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция е
предвидено, че гаранцията се издава от гаранта и влиза в сила в срок от 3 дни от
подписването му, само ако потребителят не изпълни задължението си по договора за
паричен заем в указания срок да предостави поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция. Тълкуването на тази договорна клауза наред с установената свързаност
между двете дружества, намерила израз и в обстоятелството, че двата договора са подписани
за заемодател и за гарант от едно и също физическо лице – Красен Димитров, сочи на
категоричен извод, че сключването на договор за предоставяне на гаранция с ответника на
практика е било задължително условие за сключването на договора за паричен заем, т.е.
несъмнено е, че правоотношенията са взаимно свързани и осигуряването на гаранция – при
това от определено свързано с кредитора трето лице, е било необходима предпоставка за
предоставяне на потребителския кредит при условията по договора. На следващо място, с
договора за предоставяне на гаранция „****“ АД е овластено да събира дължимото на
гаранта възнаграждение, като дори е уговорена поредност на погасяване на задълженията по
двата договора, което е поредна индиция, че макар да са обективирани в два документа,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло.
Събраните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица обуславят
извод, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция
представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при
изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит
5
/аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на §
1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Налице е в случая знание у кредитора за
наличието на допълнителни такси по договора за паричен заем под формата на
възнаграждение за предоставената гаранция, поставено като условие за получаване на
кредита още към момента на сключването му. Несъмнено заплащането от ищеца на
възнаграждение за предоставената гаранция на свързаното с кредитора дружество
представлява допълнителна услуга, която произтича от договора за кредит и която е
задължително условие за усвояване на кредита.
В случая от клаузата на чл. 2, т. 8 от договора за паричен заем следва, че посоченият
в него ГПР не включва всички действителни разходи – включва само възнаградителната
лихва, но не и възнаграждението за гаранция. Поради това съдът намира, че е налице
противоречие на сключения договор за паричен заем с императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя,
тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/.
Налице е и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като е очевидно, че при включването
към ГПР на възнаграждението на гаранта действителният размер на този показател
надвишава прага по чл. 19, ал. 4 ЗПК /пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България/.
Следователно, като не е оповестил действителния ГПР в договора за паричен заем,
заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, а съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид
установената взаимовръзка между договора, сключен между потребителя и „****“ АД, и
договора, сключен между потребителя и „****“ ЕООД, доколкото те представляват система
от правоотношения между страните, последиците от недействителността на договора за
паричен заем неминуемо рефлектират и върху договора за предоставяне на поръчителство.
Поради това предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен, респ.
6
не следва да бъдат разглеждани евентуално предявените на други основания установителни
искове.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи извършена от него в
полза на ответника по Договор за предоставяне на поръчителство № ****/14.01.2022 г.
престация на определено благо – твърдяната парична сума, и получаване на сумата от
ответника, а в тежест на последния е да докаже, че е налице основание за получаване на
процесната сума, което в случая предполага да установи наличието на валидно
облигационно правоотношение между него и ищеца, възникнало по силата на Договор за
предоставяне на поръчителство № ****/14.01.2022 г. и неговото съдържание, както и
изпълнение на задълженията му по договора.
В случая с протоколно определение от 06.07.2023 г. е обявено за безспорно
плащането от ищеца на ответника на сумата от 109.32 лв. по процесния договор за
поръчителство. Предвид това и с оглед основателността на иска за прогласяване нищожност
на договора за предоставяне на гаранция се налага извод, че на ответника не се дължи
възнаграждението, уговорено по този договор. При това положение частично платеното от
ищеца на ответника възнаграждение е платено при начална липса на основание и следва да
му бъде възстановено.
По изложените съображения съдът намира предявения осъдителен иск за изцяло
основателен, като върху главницата ответникът дължи и законната лихва за периода от
датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски възниква за ищеца, на когото се дължат
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в общ размер на 1 100 лв., както следва: 100 лв. –
държавна такса; 1 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, предявен от Н. Н. И., ЕГН **********, с адрес: ****,
срещу „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, че Договор за
предоставяне на гаранция № ****/14.01.2022 г. е нищожен поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да
заплати на Н. Н. И., ЕГН **********, с адрес: ****, следните суми: на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД сумата от 109.32 лв. – недължимо платена сума по Договор за предоставяне на
гаранция № ****/14.01.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 12.12.2022 г. до
окончателното плащане на вземането; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 100 лв. –
разноски по делото.
7
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8