РАЗПОРЕЖДАНЕ
№ 130187
гр. София, 19.10.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в закрито заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА
като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА Частно гражданско
дело № 20231110155867 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
При проверка на подаденото заявление, съдът намира следното:
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от Д. Д. С.
срещу Т. А. К..
При извършена проверка за редовността на заявлението с оглед извършването на
справка в НБДН съдът установи, че длъжникът Т. А. К. има регистриран постоянен адрес в
гр. София, ул. „ Г. П.“ № .., ет. .. ап. ...., а настоящият му адрес е в Турция.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК липсата на обичайно местопребиваване или място на
дейност на територията на Република България, са основание за отказ срещу този длъжник
да бъде уважено заявление за издаване на заповед за изпълнение (независимо дали такава по
чл. 410 ГПК или по чл. 417 ГПК).
Понятието "обичайно местопребиваване" се тълкува в смисъл, че това
местопребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция в
социалната и семейната среда, като за тази цел трябва по-специално да се вземат предвид
продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на
държава-членка, както и причините за преместването в тази държава, гражданството,
мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и
социални отношения, поддържани от лицето в посочената държава (Решение на Съда на ЕО,
ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07 относно тълкуване на чл. 8, § 1 от Регламент
№ 2201/2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения
по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност); няма основания на
понятието "обичайно местопребиваване" да се придава различно значение в другите актове
1
на общностното право от даденото от Съда на ЕО тълкуване, а при действието на чл. 48, ал.
7 КМЧП ("По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се
разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.
За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от
личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това
място или от намерението му да създаде такива връзки.") това значение е приложимо и в
българското право; от дадените с посоченото решение на Съда на ЕС насоки при определяне
на обичайното местопребиваване на физическите лица и съгласно дефиницията на чл. 48, ал.
7 КМЧП следва, че то представлява изцяло фактическа връзка на едно лице с територията на
съответната държава.
Установено е от представената по делото справка в НБН, че длъжникът е с постоянен
адрес в гр. София, но и с настоящ адрес в Турция от 21.10.2011г. и към настоящия момент.
Съгласно разпоредбата на чл. 94 ЗГР настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, ал. 2-
всяко лице има само един настоящ адрес. Ал. 3- настоящият адрес на българските граждани,
на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с
името на държавата, в която живеят.
Във връзка с изложеното се налага извод, че във вътрешното ни право най-близо до
обичайното местопребиваване се намира т. нар. "настоящ адрес". В този смисъл е
константната съдебна практика – Определение № 3298 от 11.10.2017 г. по ч. гр. д. №
4398/2017 г. на Софийски апелативен съд и правната доктрина. В случая от доказателства
по делото следва да се направи извод, че длъжникът няма обичайно местопребиваване в
България, а живее в Турция, където има и официално регистриран настоящ адрес, за което е
уведомил по официален, надлежен път българските власти. Следователно още на този етап
се установява, че е налице основание за отказ от издаване на заповед за изпълнение, което
изрично е предвидено в закона чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК.
Не може да се изпълнява принудително срещу лице, което няма как да упражни правото
си да възрази срещу вземането, тъй като не живее на територията на Република България и
това се установява от представения по делото официален удостоверителен документ. Целта
на заповедното производство е да се провери дали вземането е безспорно. Когато длъжникът
няма обичайно местопребиваване в страната тази проверка не може да бъде извършена.
Издаването на заповед срещу лице, което не живее в България е недопустимо, тъй като би
засегнало правото му на защита да се уведоми и да участва в производство. При настоящ
адрес в чужбина лицето следва да се призовава и уведомява имено там, но това е допустимо
само в исково производство, но не и в заповедното. В този смисъл Решение № 85 от
04.05.2016 г- по гр. д. № 251/2016 на III г. о., ВКС.
Изложеното дава основание подаденото заявление да се отхвърли в тази част.
Воден от горното, съдът:
РАЗПОРЕДИ:
2
ОТХВЪРЛЯ заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК с вх. №
280094/09.10.2023 г., подадено от Д. Д. С. срещу Т. А. К..
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския градски
съд в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3