Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 13.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети февруари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДЕСИСЛАВА
ЙОРДАНОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 12990 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 10.07.2019г.,
постановено по гр.д. № 66628/2018г. на СРС, ГО, 163 състав, е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск
с правно основание чл. 59 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в
полза „Т.С.“ ЕАД срещу “Ю.” ЕООД за сумата от 439, 17 лева, представляваща сума
за сградна инсталация за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г. за
топлоснабден имот, находяща се на адрес гр. София, жк “*******, абонатен номер
Т2707.608, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 30.05.2018г. до окончателното изплащане, за
която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 34623/2018г. по описа на СРС. Със
същото решение са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
за разликата над сумата от 439, 17 лева до пълния предявен размер от 4 952, 72
лева – цена на доставена в имота топлинна енергия и за сумата от 100, 44 лева –
цена на услуга за дялово разпределение за същия период и иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в
размер на сумата от 767, 97 лева – законна лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода от 30.08.2015г. до 15.05.2018г. и за сумата от 9,
86 лева – законна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода от 30.08.2015г. до 15.05.2018г.
Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени предявените
искове е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба
от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в която са изложени оплаквания
за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи относно
недоказаност на правопораждащите факти на предявената претенция. Конкретното
оплакване се свежда до несъгласие с направения от СРС извод за недоказаност на
обстоятелството, че ищецът е доставил топлинна енергия до топлоснабдявания
имот. Поддържа твърдението, че между страните по делото не е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди, въпреки отправената покана от
страна на ищеца, поради което длъжникът се е обогатил неоснователно за сметка
на топлопреносното предприятие и дължи да му върне сумата, с което се е
обогатил до размера на обедняването. Твърди, че от приетата по делото
съдебно-техническа експертиза се установява, че за процесния период не е бил
извършен реален отчет на уредите за дялово разпределение в имота, тъй като
ответното дружество не е осигурило достъп. Поради тази причина бил начислен
служебен разход за отопление на имота на база на пълния отопляем обем. Счита,
че за прилагането на правилата, установени в Наредбата за топлоснабдяването е
без значение наличието или липсата на договорни правоотношения между страните.
Ето защо при неосигурен достъп се дължи стойността на топлинната енергия,
определена по посочената в Наредбата методика. Жалбоподателят излага, че фактическото
обитаване на имота е ирелевантно за основателността на предявената претенция,
тъй като е възможно ползването на топлинна енергия да няма конкретен субект, а
отоплението да е било употребено за поддържане на температурата в имота, без
той реално да се обитава през процесния период. По изложените съображения прави
искане за отмяна на решението в обжалваната му част.
Ответникът по жалбата “Ю.” ЕООД оспорва същата като
неоснователна по подробно изложени съображения, основаващи се на липсата на доказателства,
че дружеството реално е ползвало имота, че е обитавало последния, че в него
реално е доставена топлинната енергия. Тези обстоятелства обосновавали извод,
че ответникът не се е обогатил за сметка на ищеца, поради което правилно
районният съд е отхвърлил предявената претенция.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с
правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане
в полза на ищеца, с източник – неоснователно обогатяване.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материално
правни норми.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът е собственик на процесния имот, който се ползва за офис, чието
предназначение е за извършване на търговска дейност. По тези съображения е
направен извод, че в хипотезата на доставяне на топлинна енергия в обекта,
правоотношението между доставчика и потребителя се развива съобразно правилото
на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ за продажба за стопански нужди. Посочено е, че
липсата на сключен договор в законоустановената писмена форма за
действителност, води до извод, че източникът на облигационно правоотношение
между страните е неоснователното обогатяване. В правилно приложение на
правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК
е прието, че основателността на предявения иск се предпоставя от установяването
на следните факти: 1/. реално доставена топлоенергия за небитови нужди за
процесния имот; 2/. реално ползване, в смисъл на обитаване на имота от
ответника, за който се твърди да е доставяна топлинна енергия.
Първоинстанционният съд е приел, че имотът е необитаем, поради което не са
налице основанията за ангажиране отговорността на ответника за претендираната
стойност на доставена топлинна енергия и за услугата дялово разпределение,
както и за съответните лихви върху посочените главници. Предявеният иск е
уважен до размер на сумата от 439, 17 лева, представляваща сума за сградна
инсталация за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г. за топлоснабден имот,
находяща се на адрес гр. София, жк “*******,
Съгласно разпоредбата на чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и
по неговата допустимост - в обжалваната част. По останалите въпроси, т. е. по
правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата,
в което разрешение по действащия ГПК се проявява
разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон,
при което въззивният съд при проверката на правилността на първоинстанционното
решение не беше обвързан от оплакванията в жалбата при разглеждане на спора по
същество и при условията на пълен въззив.
В конкретния случай в подадената срещу решението на
СРС въззивна жалба липсват доводи за неправилно приложение на конкретни
материалноправни или процесуално-правни норми от първоинстанционния съд по
отношение на фактическите констатации, че ответното дружество не е ползвало
процесния имот – лично или чрез другиго, поради
което в правоприлагащата си дейност въззивният съд следва да изходи от
установеното от първата инстанция, като приложи закона, уреждащ спорното право.
Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се
е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което
се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД
възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С
тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от
едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други
текстове на закона.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по
чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи – 1/. имуществено разместване в
патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил
за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на
ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и
обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото разместване; 4/.
липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
В конкретния случай твърдяното имуществено разместване
се свежда до установяване от страна на ищеца при пълно и главно доказване на
обедняването му до размера и количеството на доставената на ответника през
исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането
на тази енергия и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване, както и
наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия
е доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между двете страни.
Имуществените облаги се изразяват в увеличаване на
актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите пасиви или
спестяване на обогатения на някои разходи, които той е трябвало да понесе. В
последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че
разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват
изгледи за тяхното връщане /решение № 587/01.11.2010г. по гр.д. № 941/2009г. на
ВКС, ГО, ІV ГО/. В настоящия случай ищецът твърди, че ответникът си е спестил
разходи за доставената и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот,
на който е собственик /последното обстоятелство не се оспорва, напротив - налице
е изрично признание от ответницата в отговора на исковата молба/.
Както бе посочено по-горе, въззивният съд приема за
установено от фактическа страна, че ответното дружество не е упражнявало
фактическа власт /ползване/ лично или чрез другиго на процесния имот за исковия
период. В този смисъл са събраните гласни доказателствени средства чрез разпит
на свидетелите В.Х./домоуправител в сградата, в която се намира процесният имот/
и Ж.П./живущ в сградата, в която се намира процесният имот/, чиито показания
следва да се кредират като логични, непротиворечиви помежду си и с останалите
доказателства по делото, и отразяващи непосредствени възприятия относно
релевантните за спора обстоятелства. Въз основа на тези показания се установява
по несъмнен начин, че процесният офис е необитаем от около 15 години.
За да е основателна претенцията, основана на нормата
на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не е достатъчно да се установи, че ответникът е
собственик на топлоснабдяван имот, а е необходимо ищецът да проведе пълно и
главно доказване, че насрещната страна реално е ползвала топлинна енергия, т.е.
трябва да се установи реално потребеното количество топлинна енергия след отчет
на уредите за дялово разпределение, съответно – на монтирания в имота водомер. В
случая такъв отчет не е правен, тъй като за исковия период не е осигурен достъп
до имота за отчитане на уредите за дялово разпределение. Последното
обстоятелство /установено от представените дялови разпределения, протоколи за
неосигурен достъп при главен отчет и заключението на съдебно-техническата
еспертиза/ е индиция, че процесният имот е бил необитаем през исковия период,
което кореспондира със събраните по делото гласни доказателствени средства. При
съобразяване на процесуалното бездействие на ищеца за установяване на този
релевантен факт, съдът следва да приложи неблагоприятните последици на
правилата за разпределение на доказателствената тежест и да приеме за
ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факт е останал недоказан.
Отнесено към разглежданата хипотеза това означава, че съдът приема, че
ответното дружество не е консумирало топлинна енергия за отопление на имот и за
битово горещо водоснабдяване, поради което и не е налице хипотеза на спестяване
на разходи за нейното овъзмездяване. При така установеното се налага извод, че
не е налице елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД – липсва
обогатяване от страна на ответника, поради което предявеният иск е
неоснователен.
Изцяло неоснователна е претенцията за заплащане на
стойността за извършване на услугата дялово разпределение, доколкото ищецът не
е доказал обедняване за тази сума, т.е. не са ангажирани доказателства, че
ищцовото дружество е заплатило спорната сума на фирмата за дялово
разпределение.
Предвид изхода на делото по иска с предмет главното
парично вземане неоснователна се явява и претенцията за присъждане на
акцесорното вземане за обезщетение за забава в размер на законната мораторна
лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Като е достигнал до същите правни изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна, но предвид липсата на отправено искане, такива не следва
да се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на
всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 162321 от 10.07.2019г., постановено по гр.д. № 66628/2018г. по
описа на СРС, ГО, 163 състав, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.