Р Е Ш Е Н И Е
№458 24.11.2022
год. гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
Старозагорски административен съд, в публично съдебно заседание на двадесет
и седми октомври две хиляди двадесет
и втора год., в състав
Председател: ГАЛИНА
ДИНКОВА
Членове: ДАРИНА ДРАГНЕВА
МИХАИЛ РУСЕВ
при секретаря Зорница Делчева и в присъствието на прокурора Нейка Т., като разгледа
докладваното от
съдия Дарина Драгнева КАД №469 по описа за 2022 год.,
за да се произнесе, съобрази следното
Производството
е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, представлявана от редовно упълномощен юрисконсулт,
против Решение №186/04.05.2022г постановено по адм.д.№639/21г по описа на АС
Стара Загора, в частта му за осъждане на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ иск да заплати на М.С.А. сумата от 800лв, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от при престоя му в затвора в
град Стара Загора, настъпили в резултат на конвоиране и на несвоевременно осигуряване
на медицинско лечение на 01.07.29021г.
С касационната жалба се твърди, че
незаконосъобразни бездействия, изразяващи се в не осигуряване на медицинско
лечение на травма – лека телесна повреда, настъпила на 01.07.2021г при
конвоиране на ищеца от затвора в град Стара Загора до УМБАЛ „Проф. Д-р Стоян
Киркович“ ЕАД, не са установени по
делото, поради което решението е необосновано. Неправилно е приложен в резултат
и материалния закон, тъй като няма нормативна разпоредба, чието предписание да
не е изпълнено от служителите, осъществили конвоя. Не е установено сочената в
исковата молба дейност по изпълнение на наказанието да има за резултат
нечовешко или унизително отношение към лишения от свобода. Исковото
производство, приключило с обжалваното решение е по реда на чл.284 от ЗИНЗС, а
не по реда на чл.45 вр. с чл.49 от ЗЗД, поради което необоснован и при
неправилно тълкуване на закона е извода на съда, че след като водачът на
конвойния автомобил е служител на ответника и ищецът в резултат на негови
действия по управление на конвойния автомобил е получил травматологични
наранявания, то ГДИН носи отговорност поради получените увреждания на ищеца в
резултат на конвоирането, поради което съдът е намерил, че искът се явява в тази
част доказан по основание. В съдебното производство не са установени
бездействия, състоящи се в не осигуряване на медицинско лечение на 01.07.2021г
на ищеца А., за да му бъде присъдено обезщетение. Установено е, че служителите
на 01.07.2021г, след настъпилия пътен инцидент са отвели А. до спешен център и
до Клиника по гастроентерология за провеждане на съответните манипулации. На
обяд е върнат в затвора, където е заведен на преглед в медицинския център, след
което отново е изведен за допълнителни медицински изследвания и процедури.
Счита за необоснован извода на съда, че при видими наранявания на ищеца в
резултат на пътно произшествие и възникнал спешен случай / какъвто безспорно е
настоящия/ служителите в затвора не са били длъжни да спазват конвойната
заповед. Вярно е, че поставената по-късно диагноза е временно разстройство на
здравето, не опасно за живота, но тя е могла да се постави от лекар специалист
и то при наличен преглед. При наличието на травма на главата / спешен случай/
служителите от НОС не са изпълнили задължението да се извърши своевременно
диагностициране на ищеца и да му се окаже незабавна медицинска помощ.
Служителите са отвели ищеца до болницата – Клиниката по гастроентерология и до
Спешен център, с което не са допуснали нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС.
Ако състоянието на А. е било спешно, то лекарите от клиниката биха предприели
съответните действия. В практиката си ЕСПЧ посочва, че нещастието и
трудностите, които съпътстват лишаването от свобода трябва са преминали
равнището на страданията, свързани и присъщи за конкретна ситуация тоест да се
надхвърля минималната степен на страдание, свързана с дадено събитие. Размера
на обезщетението трябва да се определя на база конкретните обстоятелства и
общите норми, като съдът да се ръководи най-вече от характера на уврежданията и
степента на страданието. От съда се иска отмяна на решението в осъдителната му
част.
Касационна жалба е подадена и от ищеца А., чрез
процесуалния му представител –служебно назначен адвокат, против решението в
частта му, с която искът за обезщетяване на неимуществените вреди над размера
от 800лв до предявения от 3750лв и искът за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 55лв са отхвърлени като недоказани и
неоснователни. С касационната жалба се твърди необоснованост на решението в
частта му за отхвърляне на иска за неимуществени вреди за разликата над 800лв
до пълния предявен размер. Естеството и характера на причиненото страдание
съдът е следвало да прецени не само
според преживените субективни негативни емоции, но и според конкретните факти,
които са причинили неимуществени вреди. Ударена е главата, а не друга част от
тялото, поради което ищецът не се е чувствал добре най-малко в продължение на
седмица, като не е излизал и на престой на открито, виело му се е свят, бил е
неразположен и замаян. Ето защо твърде нисък е размера на обезщетението за тези
страдания в размер на 800лв. От съда се иска в условията на алтернативност, ако
служебно установи нарушение на съдопроизводствените правила, да върне делото за
ново разглеждане от друг състав.
Представителя на Окръжна прокуратура дава
становище за неоснователност на касационната жалба, поради постановяване на
обжалваното решение при правилно приложение на материалния закон.
Касационният състав на съда, след
като обсъди събраните по делото доказателства, наведените от жалбоподателите
касационни основания, и като извърши на основание чл. 218, ал.2 от АПК служебна
проверка на валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно
решение с материалния закон, намира за установено следното:
Касационната
жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ против решението в частта
му за осъждането й да заплати на ищеца сумата от 800лв, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на конвоиране и на не
своевременно осигуряване на медицинско лечение, е допустима като подадена в
срок и от лице, за което обжалваната част от решението е неблагоприятна.
Разгледана по същество е основателна, но не поради твърдяната необоснованост, а
поради неправилно приложение чл.284 от ЗИНЗС спрямо установените по делото
факти, които са вярно възпроизведени в съдебното решение.
Касационната
жалба на ищеца в първоинстанционното производство е неоснователна, поради липса
на основание по чл.283 от ЗИНЗС за уважаване на предявения иск. Той следва да
се отхвърли в уважената му част, след отмяна на решението в осъдителната му
част. Решението следва да се остави в сила в частта му за отхвърляне на
предявения иск за присъждане на имуществени вреди в размер на 55лв. заплатени
за издаване на медицинско удостоверение от съдебен лекар.
Предявен
е иск за осъждане на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати
обезщетение за неимуществени вреди в размер 3 750лв, обоснован със
следните факти: На 01.07.2021г ищецът е конвоиран от Затвора в град Стара
Загора до УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ ЕАД в град Стара Загора като на
кръстовището на улица „Професор Д-р Стоян Киркович“ и улица „Ген. Столетов“,
водачът на конвойния автомобил спира рязко, а в резултат конвоираното с
белезници на ръцете и краката лице, седящо в клетка, без предпазни колани, удря
главата си в лицевата й част, в предпазната решетка. Започнала да шурти кръв, а
той изпаднал шок от този факт, но никой от конвоиращите лица не му оказал първа
помощ, дори вода не му предложили. След удара продължило движението към
болницата. Вместо да го заведат в Бърза помощ, конвоиращите го отвели в Клиниката
по Гастроентерология, за извършване на прегледи и изследвания. Там чакал над 30
минути в това състояние –окървавен, при което другите го гледали и говорили по
негов адрес. Многократно искал да бъде отведен за оказване на Спешна медицинска
помощ, но това му било отказано. След преглед в кабинета в посочената Клиника,
получил направление за тестове и прегледи, но понеже все още имал кървене, го
завели в кабинета за Спешна помощ, където бил прегледан, раната промита и
залепена разкъсаната вежда, с поставена и ваксина против тетанус. Но тези
действия били извършени един час след удара, а не веднага и първо те. Поискал
да бъде освидетелстван от съдебен лекар, но получил тази възможност след
изискване и заплащане на сумата от 50лв. Вместо да го заведат при съдебен
лекар, след спешния кабинет, конвоиращите го върнали на втория етаж в
Клиниката, за да му бъдат направени съответните изследвания и около 11.30ч го
върнали в Затвора. Но не го завели в Медицинския център, а го прибрали в
килията му, от която не успял да излезе за обяд, защото имал позиви за гадене,
болели го главата и ръката и му се виело свят. След 13.30ч бил заведен при
медицински специалист в Медицинския център, където лекарката го прегледала,
съгласно чл.119г ал.2 и ал.3 от ППЗИНЗС като му направили и снимки. Настоял да
бъде прегледан освидетелстван от съдебен лекар и тогава получил указания за
заплащане на сумата от 50лв, съгласно чл.119г ал.5 от ППЗИНЗС, която претендира
като обезщетение за имуществени вреди. На 07.07.2021г, след като платил за съдебен
лекар, било му издадено и удостоверение след извършено освидетелстване. От
01.07.2021г до 07.07.2021г не могъл да се храни пълноценно, не излизал до
столовата, защото му се гадело. Останалите лишени от свобода му се подигравали,
поради видът на лицето му от раните. Чувствал се зле и унизен от подигравките
по негов адрес и изпитва страх и ужас при всяко конвоиране. Счита, че
конвоиращите не са изпълнили задължението си по чл.6 ал.1 и ал.2 т.1 от Наредба
№2/22.03.2010г за условията и реда за медицинското обслужване в МПС.
Съдът
е подвел искът за присъждане на обезщетение за неимуществени и имуществени
вреди под състава на чл.284 и сл. от ЗИНЗС, като се е обосновал с вида на
извършваната дейност – изпълнение на наказанието лишаване от свобода, и
твърдените факти за причинена по повод конвоиране телесна повреда с присъщите и
едноседмични страдания, постоянен страх
от конвоиране с ПМС, поради липса на съдействие и състрадание от конвоиращите
вътре в автомобила, и последвалото несвоевременно
оказване на спешна медицинска помощ – раната обработена един час след
инцидента. Правната квалификация на предявените искове е правилна, тъй като
разграничението между чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС е проведено от
законодателя по признака вид на извършваната дейност. Част седма от ЗИНЗС е
озаглавена Отговорност за дейност на специализираните органи по изпълнение на
наказанията, а състава на чл.284 от ЗИНЗС вменява на държавата имуществена
отговорност за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража, от
специализираните органи по изпълнение на наказанията, които са настъпили, но като
резултат от нарушение на чл.3 от ЗИНЗС – идентичен с чл.3 от ЕКЗПЧ. В чл.3 ал.2
от ЗИНЗС изрично се уточнява, че нарушение на забраната е и липсата на
медицинско обслужване при изпълнение на наказанията, а чл.3 ал.1 от ЗИНЗС
нечовешкото и унизително отношение са забранени. Ищецът се оплаква липса на
проявено към него човешко отношение като твърди, че дори вода не са му
предложили, въпреки вида на шуртяща кръв от главата му и не е отведен веднага
до спешен кабинет за преглед от лекар, а вместо това първо е отведен до
отделение по Гастроентерология, където чакал около 30 минути за издаване на
направление за извършване на високо специализирани медицински дейности –
преглед и изследвания, и едва след издаване на направлението е конвоиран до
спешен кабинет, където обработили раната му. Върнат към 11.30ч в затвора отново
не е прегледан незабавно от лекаря в медицинския център, а това се е случило
към 13.30ч, въпреки, че не се е чувствал добре и не е слязъл да обядва. След
това не е отведен за освидетелстване от съдебен лекар, като седмица по-късно на
07.07.2021г, но след заплащане цената на медицинското удостоверение е придружен
до медицинския специалист. Изложените фактически твърдения имат своята правна
квалификация точно под състава на чл.284 от ЗИНЗС, защото притежават описаните
признаци на фактите, които представляват основание за ангажиране имуществената
отговорност на държавата – вида на дейността, преживени страдания по повод начина
на нейното осъществяване, за който ищеца твърди да е забранена проява на
нечовешко отношение на длъжностни лица по изпълнение на наказанията, проявено
към него с поведението им да го заведат на лекар един час по-късно, съответно в
затвора е прегледан също два часа след връщането му там, а не незабавно, както
и от отказа да упражни правото си на освидетелстване от съдебен лекар за сметка
на ответника, в което се изразяват имуществените му вреди в размер на 55лева. Освен,
че фактите и искането имат признаците, посочени в чл.284 от ЗИНЗС, нормата има
специфична цел – охрана на защитения от чл.3 от ЕКЗПЧ обект. Приета е приета в
изпълнение на осъдителни решения на ЕСПЧ, основани на правна констатация на
Съда, че нито чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, нито чл.250 и сл. от АПК представляват
адекватни способи, спрямо положението на лишените от свобода, за защита срещу нарушенията
на забраната по чл.3 от ЕКЗПЧ от страна на администрацията по изпълнение на
наказанията. Под състава на защитата срещу нарушаване на забраната за
изтезания, нечовешко и унизително отношение, предвид целта на средството, може
да се квалифицира намесата в основни и лични права на човека като– право на
живот, право на лична неприкосновеност, на личен и семеен живот, на
достойнство, /изброяването е примерно/ и аргумента за това се извежда от
определението по чл.3 ал.2 от ЗИНЗС, но то съществува точно, защото и когато
тази намеса е проява на нечовешко, унизително отношение каквото могат да бъдат
и условията, накърняващи охранените права. В тази връзка е необходима и
презумпцията за вредите, когато се установи, че начина на изпълнение на
наказанието, дори да е в съответствие с националния закон, поставя лишените от свобода в ситуация да
бъдат жертва на неспазване на забраната. В Решение от 27.06.2017г на ЕСПЧ по
делото А. и Апостолов срещу България, Съдът е пояснил, че чл.284 от ЗИНЗС е
ефективна компенсаторна защита, защото достъпът до независим и безпристрастен
съд е улеснен от простата държавна такса и от начина по който националния съд
трябва да разгледа делото. Този начин не поставя неоправдана доказателствена
тежест върху лишения от свобода; напротив, съдът трябва да установи фактите
служебно, като прибегне до всички възможни източници на информация. Доколкото е
налице доказателствена тежест, тя е върху ответния орган: той трябва да
предостави на съда цялата необходима информация, а неизпълнението на това може
да доведе до неблагоприятни заключения. Критериите по чл.284 ал.2 и ал.5 от ЗИНЗС, прочетени във връзка с чл.3 от ЗИНЗС са изцяло в съответствие с
принципите, произтичащи от съдебната практика на ЕСПЧ, а именно лошите условия
и всяко поведение, което има за резултат нарушаване на забраната, водят до
презумпцията за вреди. Изложението се налага, за да се даде отговор на
оплакването в касационната жалба, че за правилното приложение на чл.284 от ЗИНЗС е необходимо да се установи незаконосъобразна дейност по смисъла на
националното законодателство, но тази теза е опровергана изцяло от състава на
правното основание за ангажиране имуществената отговорност на държавата. Точно
обратното е вярно и то е подчертано в последователната практика на ЕСПЧ, не
само по чл.3 от ЕКЗПЧ, а именно независимо, че поведението/мярката е в
съответствие с националния закон, който трябва да я предвижда като първо от кумулативните условия за намеса
в защитено право, тази намеса не следва
да е осъществена автоматично, което винаги означава и не пропорционално. Следва
да е необходима, да съществува конкретен факт, който да изисква нейното
прилагане, при това пропорционално на преследваната цел – охрана на обществения
интерес. Това означава да бъде извършена преценка за съотношението между обществения
интерес /целта/ и личния, според конкретната ситуация – не според това дали
националния закон императивно изисква намесата, и да се установи дали тя може
да бъде избегната, без да се застраши по-висшето благо. Националния закон не се
прилага автоматично и се тълкува в
съответствие с изискванията за охрана на защитено от Конвенцията лично право и
намеса, само когато е необходима и пропорционална. Изискването по касационна жалба, поведението
на конвойния състав да е в нарушение или в съответствие с конкретно посочена
разпоредба от националния закон, не е елемент от състава на чл.284 от ЗИНЗС,
освен ако този национален закон не предвижда намесата/дейността – тогава ще
липсва условието мярката да е предвидена, тоест законна. Дейността по
изпълнение на наказанието – конвой с МПС от затвора да болницата се основава на
заповед за конвой и в тази връзка съдът е обсъдил подробно изискванията за
поставяне на белезници на ръцете и краката / чл.14 от Инструкцията, който ще
бъде обсъден по-долу/, както и липсата на задължение за оборудване на конвойния
автомобил с обезопасителни колани, което не се съдържа в нормативните актове,
имащи за предмет технически изисквания към моторните превозни средства. Правилно
е заключил, че условията, при които
ищеца е конвоиран с МПС са нормативни установени, а именно лица особено опасни за бягство се конвоират с
белезници на ръцете и краката, или индивидуално в специализираните автомобили,
или индивидуално в клетки в тези автомобили, в съчетание с липса на изискване
за оборудване на автомобилите с предпазни колани за пътниците. Тази нормативна
база обаче, с оглед гореказаното, не е достатъчен факт, който да отрече имуществената
отговорност на ответника – в чл. 6 от Инструкция №1/22.03.2019г за
организацията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на
ГД „ИН“ е повторена забраната по чл.3 ал.1 от ЗИНЗС, като в тази връзка преценката за конвой при условията на чл.14
от Инструкцията се извършва според конкретното положение на конвоирания –
изключва се автоматичното прилагане на особено строгия начин на конвоиране и се
изисква конкретна преценка за намеса в защитените права, във всеки случай, така
че да не се постигне резултата по чл.284 от ЗИНЗС. Налага се извода, че
законодателя е съобразил решенията на ЕСПЧ и е потвърдил ангажимента на
държавата по спазване на забраната, включително и при движение извън местата за
лишаване от свобода. Състава на чл.284 от ЗИНЗС, въпреки, че е общо формулиран,
тъй като изпълнителното деяние, което се определя правно като нарушаване на
забраната, не е конкретизирано като намеса в конкретни права, не може да бъде
разширяван, извън границите на целта, която обслужва. Презумпцията за настъпили
вреди се прилага спрямо проявите, които представляват забранено отношение,
изтезание или неблагоприятни условия, поради което не преживяното страдание или
вреда стоят в нейната основа, а фактите, които доказват, че намесата е
предприета извън строго необходимото за изпълнение на наказанието, или
представлява случай на необосновано физическо насилие върху личността, за който
има и специална уредба в ЗИНЗС и ППЗИНС. Възприетото от съда правно тълкуване
на чл.284 от ЗИНЗС излиза извън обхвата на целта на чл.284 от ЗИНЗС, и не е в
унисон с практиката на ЕСПЧ, в която е подчертано, че когато намесата е
законово обоснована, неизбежна, пропорционално осъществена, но в самата си същност
засяга защитени права, а с това води и до страдание, тогава тя не представлява нарушение на
забраната и не поставя лицето в забранена от Конвенцията ситуация. В случая съдът е заключил, че
управлението на МПС по повод на конвойна дейност като извършено от служител на
ответника и довело до лека телесна повреда сбъдва основанието по чл.284 от ЗИНЗС, за което е изложил мотиви на стр.6-та абзац първи, изречение последно/,
които не са съответни на правната норма, поради следното:
Управлението на автомобила е правно
регламентирана дейност по ЗДвП – водачът му съобразява правилата за движение, и
тези му действия не са подчинени на правилата за изпълнение на наказанието. Ето
защо и липсата на изискване за оборудване на специализираните автомобили с колани
е установена от съда в нормативни актове, които имат друг предмет на правно
уреждане. Това означава, че действията на водача по рязко спиране, които са
пряката причина за увреждането под формата на лека телесна повреда са извършени
при и по повод на специализираната дейност по изпълнение на наказанието. Съдът
на основание тези факти е заключил правно, че с настъпване на леката телесна
повреда, състава на чл.284 от ЗИНЗС се е осъществил, но точно тук е
разграничението между особеното компенсаторно средство и други правни
основания, за обезщетяване на причинени телесни повреди. За да бъде телесната
повреда определена като страдание от поведение, което противоречи на забраната
по чл.3 от ЕКЗПЧ, е необходимо действията по рязко спиране да са извършени без
необходимост от пътната ситуация, при управление, предприето, независимо и
въпреки съзнаването на особеното
положение на конвоирания като пътник, който няма обезопасителен колан, с
поставени белезници на ръцете и краката, които му пречат да запази равновесие. Поведението
на водача е предприето с оглед предотвратяване на пътен инцидент, и не е проява
на решение при допускане / субективно и обективно/ за настъпването на телесни
повреди за пътниците. Следователно рязкото спиране не е проява на нечовешко
отношение, която да е установена от доказателствата по делото. Този въпрос е предмет на съдебното дирене, при
това служебно, както изисква ЕСПЧ, с цел установяване верността на твърденията
за вреди, понесени от ищеца, поради поставянето му в ситуация да бъде жертва на
забраната и правилно е изследван от съда, но правните изводи са в противоречие
с чл.284 от ЗИНЗС. Не се е сбъднал
фактическия състав по чл.284 от ЗИНЗС, защото рязкото спиране, довело до леката
телесна повреда не може да бъде определено като нарушаване на забраната, няма
ги посочените по-горе характеристики на поведението на водача на автомобила,
които биха могли да обосноват извод, че той предприема опасно управление, без
оглед положението на конвоирания / евентуален умисъл за нанасяне на вреди, който
да предпостави вредата като проява на изтезание или унижение. Ето защо
материално незаконосъобразен е извода на съда, че е основателен искът за възмездяване на посочените в исковата
молба неимуществени вреди, изразяващи се в едноседмично главоболие, не
пълноценно хранене, поради гадене, не използване на престой на открито и
подигравателно отношение от страна на другите затворници за положението, в
което конвоиращите са го поставили.
Следващия
факт, който съдът квалифицира като проява на нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС, достатъчна поради презумпция за вреди, да ангажира отговорността на
държавата, е следния: Служителите при ответника не са изпълнили задължението си
да отведат ищеца веднага след пристигането им в болницата до лекар, който да
окаже незабавна медицинска помощ. В решението е прието, че изложените от ищеца
факти за времето и поредността на посещенията при лекар в УМБАЛ „Проф. д-р
Стоян Киркович“ са доказани, като обуславят фактически извод, че не е оказана
незабавна медицинска помощ на пострадалия, а това се е случило по-късно. Вече
се посочи, че квалификацията на поведението на служителите като съответно или
не съответно на национални нормативни разпоредби, не е признак по който се
определя дали то е проява на нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС. Дейността
може да е изцяло съобразена с нормата, да представлява стриктно изпълнение на
заповедта за конвоиране, и въпреки това да наруши забраната, ако е извършена по
такъв начин, че да причинява страдание в повече от нужното за постигане на
конкретната цел тоест непропорционална до степен, изискваща охрана на правата
от съд. Дали това е така, преценява съда с оглед на конкретните факти по
делото, като в тази връзка не пропорционалността на намесата следва да е явна,
да не е предпоставена от необходимост да се охрани по-висш интерес. В настоящия
случай оплакванията на ищеца за не своевременно оказана спешна медицинска помощ
могат да се определят като явно необосновани с оглед твърденията за изявите на
травмата – разкъсване на меките тъкани над най-дебелата кост, с която завършва
челната, а именно орбиталните, наречено в исковата молба „аркада“ и обилното
кървене, поради наличните подкожни меки тъкани, но без изяви, сочещи на
спешност, и времето от 30 минути, което е изминало от инцидента до прегледа на
раните от лекар. Не може да се приеме, че е унизително за човешкото
достойнство, да бъде отведен ищеца в болницата
в състоянието след травмата. Болницата, която е крайна цел на конвоя, към която
водачът е продължил, вместо да спре, за да се дава вода и на място да се оказва
първа помощ, е място в което хората отиват, за да се лекуват. Техния външен вид
не е определящ, нито е повод за обсъждане и едва ли е истина от гледна точка на
житейската логика и опитни правила, не здравото внимание на околните, твърдяно
от ищеца. Унижението, което сочи е явно необосновано. Забавянето от 30 минути
за обработка на раната е медицински стандарт за време на медицинско обслужване
на спешни състояния, за каквото не е имало изяви. Законът за здравето говори за
внезапно възникнала промяна в здравето на човека – не задължително да е в
резултат на травма, която промяна изисква незабавна медицинска помощ. Следователно изявите, в които
промяната се състои имат правно значение, а те са – разкъсани тъкани над
орбитална кост, без признаци веднага след удара в мрежата, която не е плътен и
твърд предмет, за замайване, гадене, и най-главната промяна, сочеща на спешност
при удар в областта на главата е загуба на съзнание, която може да се дължи от
сътресение до контузия на мозъка.
В
практиката на ЕСПЧ по дела със сходен предмет са установени критерии, които да
се прилагат при преценка за явната необоснованост на оплакването, което следва
да се отхвърли като такова при разглеждането му по същество, доколкото се
прецени, че такава искова молба не е злоупотреба с право. В настоящия случай с оглед
твърденията за настъпили телесни повреди, се изключва извода за злоупотреба, но
не и този за явната необоснованост на претенцията. Тя следва от липсата на
описание на такова поведение от страна служителите при ответника, с оглед
времето от инцидента и неговите изяви, които и без специални знания, не сочат
на спешност, което да причинява не пропорционално на дейността и нейната цел
страдание. Отговорността на служителите за здравето на тези лишени от свобода,
които са под техен контрол в конкретен момент, не означава изискване за спешна
медицинска помощ, без значение, че липсват явни прояви на такава промяна в
състоянието, която да изисква незабавна медицинска помощ. Касае се за случай,
при който служителите знаят механизма на разкъсно контузната рана и нямат
основание, с оглед само на обилното кървене, да предприемат незабавно, преди да
изтекат дори 30те минути по стандарта, действия по отвеждане в център за спешна
медицинска помощ, но те са го и направили в рамките на това време.
Изложеното дава отговори и на
оплакванията по втората касационната жалба, касаещи правилното прилагане на
чл.52 от ЗЗД – за леката телесна повреда, не е основателно искането за
присъждане на обезщетение по силата на чл.284 от ЗИНЗС. Забавата от 30 минути
за оказване на спешна медицинска помощ, няма признаците на проява на нечовешко
и унизително отношение към спешно здравословно състояние на човек, лишен от
свобода, който поради това не може да си я осигури сам, а това е във властта на
служителите, които оттук са отговорни за здравето му, но когато действително не
са проявили дължимата грижа. Тя също има граници, които не се определят от
субективното усещане на ищеца, а от обективните факти. Появата на мястото за оказване на медицинска
помощ във вид, обусловен от раните, не може по нито един критерий – правен,
морален, или дори религиозен, да е унижение. Касационната жалба срещу решението
за отхвърляне на иска за обезщетяване на имуществените вреди е неоснователна,
предвид изложените мотиви за липса на признаци на поведението като проява на
забраната по чл.3 от ЗИНЗС – не му се дължи съдебно удостоверение за сметка на
затвора, след като му е оказано медицинско обслужване в болницата и от лекаря в
затвора, като в тази връзка следва да се каже, че не са налице основание за
уважаване на заявеното желание за освидетелстване от специалист извън системата
на ГД „ИН“, доколкото първо такъв специалист е извършил прегледа на травмата,
за сметка на държавния бюджет. Диагнозата разкъсване на веждата е явно
поставена от лекаря, обработил раната и тя е била известна на ищеца, а
медицинския специалист е предприел и процедурата по чл.79г от ППЗИНЗС, и е
проведено разследване на причината за травмата. Ето защо втората касационна жалба
е неоснователна.
Мотивиран
от изложеното, Административен съд Стара Загора
Р
Е Ш И
ОТМЕНЯ
Решение № 186/04.05.2022г постановено по адм.д.№639/21г по описа на АС Стара
Загора в частта му за осъждане на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
да заплати на М.С.А. ЕГН ********** сумата от 800лв /осемстотин/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на
конвоиране и не своевременно осигуряване на медицинско лечение на 01.07.2021г.
и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от М.С.А. ЕГН********* иск с
правно основание чл.284 от ЗИНЗС против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, в частта му за осъждането й да
заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 800лв/осемстотин/,
понесени в периода от 01.07.2021г до 07.07.2021г, изразяващи се в болки и
страдания от причинена при пътно транспортно произшествие лека телесна повреда и не оказване на спешна
медицинска помощ на 01.07.2021г.
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение №186/04.05.2022г в останалата му част.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.