Р Е Ш Е Н И Е
№…….
гр.Плевен, 08,06,2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ІХ-ти граждански състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и седми
май две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова,
като разгледа докладваното от съдията ВЕРА НАЙДЕНОВА гр.д.№8140
по описа
на съда за
2019 година, на основание данните по делото и закона, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
по подадена искова молба, уточнена
с молба от 03,02,2020 г., от Н.Д.П., ЕГН **********,***,
чрез адв.Н.Н. от ПАК, против А.Х.М., ЕГН **********,***, в която се твърди,
че по подадено
заявление ищецът е поискал издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист въз основа
на документ по чл.417 от ГПК, по което е образувано
ч.гр.д. №6552/2019 г. на РС
****. Твърди се, че съдът
е издал заповед за изпълнение, с която е разпоредил ответникът да заплати
на ищеца сума в размер на
1955,00 лева, както и сторените по делото разноски.
Сочи се, че по
делото е издадена заповед за изпълнение,
срещу която е постъпило възражение в срока по чл.414, ал.2 от ГПК от длъжника.
Твърди се, че на 23,08,2011 г. страните са сключили
договор за заем, нотариално заверен, за сумата
от 3500,00 евро, за срок до
31,05,2012 г. Твърди се, че ответницата заплатила на 30,12,2011 г.
2000,00 лева, на 17,07,2012
г. – 1000,00 лева, а на
29,02,2016 г. – 2000,00 лева, с обща
равностойност 2500,00 евро,
като останал неизплатен остатък в размер на 1000,00 евро. Сочи се, че с нотариална покана от 18,09,2019 г. ищецът поканил ответницата да възстанови сумата,
но тъй като
това не било
сторено, инициирал производство по чл.417 от ГПК. В заключение моли съда да
постанови решение, с което да признае
за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца
сумата от 1955,00 лева главница,
представляваща неизплатено задължение по договор
за заем от
23,08,2011 г., с нотариална заверка
на подписите, ведно със законната
лихва за забава върху главницата
от датата на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК до окончателното
изплащане на сумата. Претендират се направените
деловодни разноски, както и направените в заповедното производство. В с.з. процесуалния представител на ищеца моли съда да уважи иска, като се
сочи, че с извършените плащания ответницата е признала иска.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който сочи, че искът
е допустим, но е неоснователен. Сочи се, че
падежът на договора е бил 31,05,2012 г., и тъй като
от тази дата
до подаване на заявлението по чл.417 от ГПК са изминали повече
от пет години,
вземането е погасено по давност. Моли се съда да се
отхвърли иска. В с.з. процесуалният представител на ответницата моли съда да отхвърли
иска, тъй като давността е изтекла на 31,05,2017 г. – много преди подаване на
заявлението.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства
и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на
чл.422 от ГПК. Налице е спор между страните относно дължимостта на вземането по
издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. №6552/2019 г. по описа на РС Плевен. Предявеният иск е допустим, тъй
като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на
предвиден в закона несъдебен акт /несъдебно изпълнително основание/ и е
постъпило възражение от длъжника в установения двуседмичен срок, заявителят
/кредиторът/ разполага с възможността да реализира правата си, предявявайки
претенцията по чл.422 от ГПК.
Безспорно е по делото, че на 04,10,2019 г. Н.П. е депозирал заявление
по реда на чл.417 от ГПК и въз основа на него по ч.гр.д. №6552/2019 г. на РС Плевен е издадена Заповед за изпълнение от 08,10,2019 г. по реда на чл.417 от ГПК. В
двуседмичен срок от връчване на заповедта за изпълнение на длъжника от ЧСИ, същият
е възразил, че не дължи посочената в заповедта сума.
От представения в оригинал договор за заем от 23,08,2011 г. /намиращ се на л.4
от ч.гр.д.№6552/2019 г. на ПлРС/, нотариално заверен,
е видно, че ищецът, като заемодател, е предоставил на ответницата, като заемател, сумата от 3500,00 евро, като е уговорено връщане
на заемната сума до 31,05,2012 г. На гърба на договора са отразени разписки за
погасителни вноски по договора, както следва: 2000,00 лева на 30,12,2011 г.;
1000,00 лева на 17,07,2012 г. и 2000,00 лева на 29,02,2016 г.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните,
намира за установено следното:
По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.124, ал.1 от ГПК вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД, с предмет - признаване за установено по отношение на ответника на
вземането, претендирано от ищеца. В производството в
съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест ищеца
следва да докаже докаже наличието на валидно възникнало вземане срещу ответника в размер на
претендираната сума, както и да докаже,
че е изпълнил задълженията
си по договора. Съдът е указал на страните доказателствената тежест в
производството с определението по чл.140 от ГПК от 10,03,2020 г.
От представените по делото доказателства е видно, че между страните е
сключен договор за заем, по силата на който ответницата е получила от ищеца
сумата от 3500,00 евро.
Ищецът твърди, че
до настоящият момент ответникът не е му е изплатил остатък в
размер на 1000,00 евро /1955,00 лева/. По правната си същност това е твърдение
за отрицателен факт и освобождава ищеца от тежестта на доказването му.
В хода на съдебното
дирене ответникът не е ангажирал никакви писмени или гласни доказателства, от които да се установява, че основното задължение на заемателя по
процесния договор - да върне остатъка
от получената в заем сума на
посочената и уговорена дата,
е било изпълнено. Ето защо съдът счита, че ответникът дължи на
ищеца заплащане на дължимия неизплатен остатък от заема.
В писмения отговор
обаче ответникът прави изрично възражение
за изтекла погасителна давност. Съгласно чл.110 от ЗЗД, с изтичането на
петгодишен срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда
друг срок. Според чл.114 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. В случая падежът на задължението за връщане на
заема е бил определен – 31,05,2012 г., поради което съдът счита, че не е била
необходима изрична покана за плащането му. Ето защо съдът приема, че давността в процесния случай е започнала
да тече от дата 31,05,2012 г. и е изтекла
на 31,05,2017 г. Видно е, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано в съда на 04,10,2019 г., или почти две години
и половина след изтичане на давностния
срок. При така установената
фактическа и правна
обстановка, този иск се явява
неоснователен като погасен
по давност, и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Следва да бъде отбелязано, че
съдът не споделя доводите
на процесуалния представител
на ищеца, че давността не е
изтекла, тъй като постъпилите частични плащания на суми на практика представляват
признание на задължението. В редица решения, например Решение №98 от 26,07,2013 г. по търг.д. №851/2012 г. на ВКС, Т.К., I т.о., Решение №100 от 20,06,2011 г. по т.д.
№194/2010 г. на II ТО на ВКС, решение №255 по
т.д.№145/2012 г. на І т.о., решение №215 по т.д.№456/2012 г. на ІІ т.о., решение №161 по т.д.№1934/2014 г. на І
т.о. на ВКС – постановени по реда на чл.290 от ГПК /които макар да нямат задължителен характер, отразяват константната
съдебна практика/, се приема, че за да е налице признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото
трябва да е: 1.направено в рамките на давностния
срок, 2. да е отправено до кредитора или негов представител и 3.да се отнася до съществуването на самото
задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, тъй
като признаването на фактическия състав само по себе си не означава признаване
на последиците от този фактически състав. Признанието на дълга може да бъде
изразено и с конклудентни действия,
стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретен дълг към кредитора. Волеизявлението на длъжника при
частичното плащане обхваща единствено погасения сегмент от вземането. Ето защо,
в тази хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща
съществуването на неплатената част от размера на дълга. Признанието прекъсва
давността за обема на вземането, до който е извършено. В
цитираните решения безпротиворечиво е възприето, че частичното плащане на
едно задължение не съставлява признание за цялото задължение, по смисъла и с
последиците на чл.116, б.“а“ от ЗЗД. Плащане, с последиците на чл.116, б.“а“ от ЗЗД, не
е признание за възникване на задължението, произхода или размера му, а за
съществуването на задължението към момента на самото признание, при условие, че
е извършено до изтичане срока на погасителната давност и е отправено до
кредитора или негов представител. Признание на дълга би се зачело с последиците
на прекъсване давността по отношение на вземането, съобразно основанието и в
размера, които волеизявлението на длъжника обективира или което е изводимо от
конклудентни действия /поведението на същия/, преценими
с оглед обстоятелствата във всеки конкретен случай, стига същите да
манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди конкретен дълг
към кредитора.
При така установената
фактическа и правна
обстановка, този иск се явява
неоснователен като погасен
по давност, и като такъв следва да бъде отхвърлен.
При този изход на производството и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът следва
да бъде осъден да заплати на ответника направените от него разноски в исковото
производство в размер на 500,00 лева за адвокатско възнаграждени.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от Н.Д.П.,
ЕГН **********,***, чрез адв.Н.Н. от ПАК, против А.Х.М., ЕГН **********,***, иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.415 от ГПК вр.чл.240
от ЗЗД, за признаване за установено по отношение на ответника,
че дължи на ищеца сумата
от 1955,00 лева главница, представляваща неизплатен остатък по Договор за
заем от 23,08,2011 г., с нотариална заверка на подписите, ведно
със законната лихва за забава
върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното
изплащане на сумата, за която
сума е издадена заповед за изпълнение
и изпълнителен лист по ч.гр.д.№65452/2019 г. на ПлРС, КАТО ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК Н.Д.П., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на А.Х.М., ЕГН **********,*** сторените разноски в исковото производство в размер на 500,00 лева за адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването му
на страните пред Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: