Определение по дело №530/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

С Присъда № 65/26.05.2011 г., постановена по НОХД № 305/2011 г. по описа на РС – К., същият съд е признал подс. Ю. И. Х., със снета по делото самоличност, за виновен в това, че на 21.11.2010 г. на пътя между с. Хромица – с. Кобиляне, О. К., управлявал моторно превозно средство – „о.в.” с ДК № ** **** **, с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда – 1,62 на хиляда, установено по надлежен ред, поради което и на основание чл. 343б, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК го е осъдил на наказание „Пробация” с пробационни мерки: „Задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 6 месеца с периодичност 2 пъти седмично; „Задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 6 месеца. На основание чл. 343г вр. чл. 343б, ал. 1 вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК на подсъдимия е наложено и наказание „Лишаване от право да управлява МПС” за срок от 1 година, считано от датата на отнемането му. Подс. Х. е осъден още да заплати по сметка на районния съд разноските по делото в размер на 30 лева.

В законоустановения срок срещу така постановената присъда е подадена въззивна жалба от подсъдимия чрез неговия пълномощник – А. Ш. от АК – К.. В жалбата се твърди, че Ю. Х. не е извършил престъплението, за което е признат за виновен от първата съдебна инстанция, по-конкретно – че не той е управлявал автомобила, а св. Т.Ю.. Жалбоподателят намира, че от събраните по делото доказателства не може да се направи несъмнен извод за виновност на осъденото от районния съд лице. Сочи заинтересоваността на свидетеля-очевидец Т.Ю., на чиито показания според него единствено почива обвинителната теза заедно с показанията на полицейските служители, които черпят информация за процесния случай от св. Ю.. Твърди, че са налице противоречия между отделните показания на Ю. и между тях и други доказателствени материали по делото, както и пропускане на дадени обстоятелства от страна този свидетел при разпита му пред съдия в досъдебното производство, като излага в тази връзка конкретни съображения. Намира, че по делото са събирани доказателства единствено с оглед доказване на обвинителната теза, както и че поради неизвършване на дадени действия по разследването на досъдебната фаза се е стигнало до невъзможност за подсъдимото лице да упражни в пълен обем правото си на защита. Счита, че е следвало да бъде назначена съответната СМЕ касателно възможността на Х. да дава показания и да си спомня за пътно-транспортното произшествие (доводът очевидно е във връзка с показанията на свидетелите - полицейски служители – В. и М., които са заявили пред първоинстанциония съд, че като са посетили Ю. Х. след настъпилото ПТП в болничното заведение, където последният е бил настанен, той им е признал факта на управление на автомобила именно от негова страна), относно назначаването на каквато експертиза прави искане в жалбата. Иска от въззивния съд да отмени обжалваната присъда и да оправдае осъденото от районния съд лице.

Писмени възражения или допълнителни писмени изложения за допълване доводите в жалбата в законоустановения срок не са постъпили.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция прокурорът от ОП – К. намира, че обжалваната присъда следва да бъде потвърдена. Счита, че от събраните по делото доказателства (включително тези от второинстанционното съдебно следствие) е доказана вината на подсъдимия в извършване на инкриминираното деяние.

Защитникът на подс. Х. доразвива изложените в жалбата доводи, като сочи, че осъждането на подзащитния му би довело до затвърждаване на пропуските в досъдебното производство. Намира, че следва съдът да прецени кои изявления на Ю. Х. пред посетилите го в малко след инцидента в болничното заведение полицейски служители следва да кредитира – първоначалното отричане управлението на автомобила или последващото признание.

Самият подсъдим се придържа към казаното от неговия З., заявява, че е невинен и иска от въззивния съд да го оправдае.

Въззивният съд намира, че процесната жалба е допустима, доколкото е подадена в законоустановения срок, от легитимирано да обжалва лице, при спазване на изискванията за съдържание и форма.

По същество:

Съдът, след като провери изцяло - по реда на чл. 314 от НПК - обжалваната присъда, независимо от основанията, посочени във въззивната жалба, намира следното:

По делото по несъмнен начин се установява следната релевантна фактическа обстановка:

Вечерта на 21.11.2010 г. подс. Х. и неговите приятели – свидетелите Т.Ю. и А. А. се намирали в местност, находяща се извън селото, където тримата живеели – с. Ч. С., О. А., обл. К., където употребили алкохол. В един момент по телефона на А. звъннала приятелката му и поискала да се видят. Ю. Х. и Т.Ю. се качили на собствения на последния автомобил „о.в.” (закупен от посочения свидетел около 10 дни по-рано) и потеглили към селото си. Автомобилът се управлявал от св. Ю.. Когато стигнали до с. Ч. С. обаче, двамата решили, че трябва да отидат до с. Кобиляне и да купят още алкохол. Така те минали отново покрай св. А., к·дето спрели за малко, след което продължили към с. Кобиляне; св. Ю. продължил да управлява собствения си автомобил. Малко след това двамата спрели край пътя по нужда. След това подсъдимият поискал той да управлява автомобила, макар да съзнавал, че е употребил значително с оглед управление на автомобил количество алкохол. Т.Ю. се съгласил и му отстъпил управлението. Скоро след като отново потеглили, на около 2 километра преди с. Кобиляне (идвайки откъм с. Хромица) Х. загубил контрол върху автомобила и същият се преобърнал. Подсъдимият първоначално бил в безсъзнание. На мястото на инцидента пристигнали неустановени по делото лица с намерение да помогнат на потърпевшите. Ю. се обадил на А. и му казал, че са катастрофирали. Последният също дошъл на мястото на катастрофата. Междувременно била извикана и спешна медицинска помощ. Ю. Х. обаче бил качен в автомобила на А. А. и така бил откаран до спешното отделение на МБАЛ „Д. Ат. Д.”, Г. К.. Там бил посетен от свидетелите М.В. и С.М. – полицейски служители при РУП – К., които попитали подсъдимия дали той е карал колата. Х. първоначално отрекъл. След това св. В. обаче му заявил, че двамата полицейски служители имат информация от момчетата, които са били на мястото на инцидента, че именно подсъдимият е бил шофьор. При това Ю. Х. признал, че той е управлявал автомобила. Св. М. издал талон за медицинско изследване (Приложение № 1 към чл. 3, ал. 2 от НАРЕДБА № 30 от 27.06.2001 г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства, издадена от МЗ, МВР и МП /НРУУАДУВВМПС/), препис от който бил връчен на Х. на 21.11.2010 г. в 23:30 часа, в който талон било посочено, че водачът следва да се яви в ЦСМП – К. до 00:30 часа на 22.11.2010 г. На 22.11.2010 г. в 00:30 часа в спешното отделение на МБАЛ „Д. Ат. Дафовски”, Г. К., лекар от същото отделение взел кръв от подс. Х., за което бил съставен протокол в съгласие с изискванията на НРУУАДУВВМПС, по образец съгласно Приложение № 2 към чл. 10, ал. 2 от същата наредба. Взетите проби били донесени на ръка на 22.11.2010 г. в специализираната химическа лаборатория към ОДМВР – К., в опаковка, отговаряща на изискванията на НРУУАДУВВМПС, където – на същата дата – спрямо тях била извършена химическа експертиза, в резултат на която се установило наличие на етилов алкохол в пробите в количество 1,62 на хиляда; за експертизата бил съставен протокол съгласно Приложение № 3 към чл. 17 от НРУУАДУВВМПС. На подс. Х., на 21.11.2010 г. бил съставен и акт за установяване на административно нарушение (АУАН) във връзка с причиненото ПТП, а на следващата дата – и във връзка с управлението на МПС при наличие на алкохол в кръвта с концентрация 1,62 на хиляда. Предвид последното от страна на началника на сектор „ПП” при ОДМВР - К. била издадена и Заповед № 364/23.11.2010 г. за прилагане на принудителна административна мярка (ЗПАМ), съгласно която, на основание чл. 171, т. 1, б. „б” от ЗДвП, свидетелството за управление на МПС (СУМПС) на водача било отнето временно, до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 6 месеца. На 22.11.2010 г. бил съставен АУАН срещу подсъдимия и срещу св. Т.Ю. за това, че последният предоставил управлението на собствения му автомобил на Х..

Подс. Ю. Х. не е осъждан. Същият е роден през **** г., не е женен (живее с родителите си) и се полза с добри характеристични данни. Не получава трудови доходи, като той и членовете на семейството му притежават следните МПС – лек автомобил „о.. Х. е правоспособен водач на МПС. Санкциониран е два пъти за нарушения на правилата за движение по пътищата, като е заплатил наложените му в тази връзка глоби; като водач на МПС разполага с пълен набор контролни точки.

Горната фактическа обстановка се установява от: показанията на свидетелите К.К., М.Г., Н.К., И.Г., М.В., А. А., Т.Ю. и С.М.; АУАН срещу подсъдимия от 21.11.2010 г.; АУАН срещу подсъдимия от 22.11.2010 г. заверено копие от СУМПС – лицева страна - и от контролен талон към него; справка от база „КАТ” относно МПС; заверено копие на ЗПАМ; талон за медицинско изследване; протокол за медицинско изследване за употреба на алкохол или друго упойващо вещество; протокол за химическа експертиза; заключението на назначената СПЕ и изложеното от вещото лице по нея в съдебно заседание пред въззивния съд; справка за съдимост; справка за нарушител; заверено копие от протокол за ПТП; заверено копие от АУАН срещу св. Ю.; характеристична справка; декларация за семейно и материално положение и имотно състояние; писмо от МБАЛ „Д. А.Д.” , Г. К. и приложените към него заверени ксерокопия от медицинската документация за подсъдимия; писмо от ЦСМП – К.; отчасти – от обясненията на подсъдимия.

Съдът не кредитира изходящите от Х. обяснения в частта им, в която се сочи, че той не е управлявал катастрофиралия автомобил. Действително, единствените преки доказателства в противния смисъл изхождат от заинтересования от изхода на делото св. Т.Ю.. Не е без значение от гледна точка на последния дали той е предизвикал описаното по-горе ПТП или това е направило друго лице – както в административноправен, така и в гражданскоправен и обществен аспект (въпреки ангажирането на административната отговорност на св. Ю. поради предоставянето управлението на автомобила на употребило алкохол лице). От друга страна, не може да бъде оставено без внимание и обстоятелството, че при разпита си пред съдия в хода на досъдебното производство (визираните показания са прочетени в съдебно заседание пред първата инстанция) Ю. не е споменал нито за срещата със св. А., нито за обстоятелството, че първоначално сам той е управлявал собствения си автомобил. Въпреки това следва да бъдат кредитирани именно показанията на св. Ю. относно това кой е управляват лекия автомобил при катастрофата. Това е така, защото изложеното от последния споменат свидетел се подкрепя от показанията на полицейските служители В. и М., които не се явяват заинтересовани от изхода на делото, съгласно които показания подсъдимият е признал пред тях още вечерта на същата дата, че именно той е управлявал колата (използването на подобен вид вторични – съгласно теоретичната терминология – доказателства не е забранено от закона и не противоречи на принципа на непосредственост, установен в НПК, когато чрез тях се проверяват първични доказателства, какъвто е именно конкретният случай). Това признание е направено в състояние, което е позволявало на Х. да дава смислени обяснения за случилото се, видно от заключението на назначената във въззивното производство СПЕ. Няма логична причина, която да накара Ю. Х. първоначално да отрече, а след това да признае факта на управление на превозното средство, ако той действително е управлявал колата, включително това, че полицейските служители са му казали, че за управлението от негова страна на катастрофиралата кола са разбрали от неговите приятели. Това, че на следващия ден след катастрофата, в хирургическото отделение на болницата, подсъдимият е заявил пред други свидетели - полицейски служители, че не си спомня нищо за случая, не разколебава горния извод; ако Х. принципно нямаше спомен за случилото се, то отново не би имало логика нито в това да отрича първоначално факта на управляването, нито впоследствие да го потвърждава пред свидетелите В. и М.. Що се отнася до непълнотата в показанията на св. Ю., дадени пред съдия в досъдебната фаза, то дори и визираните тук пропуски да са умишлени, това поведение на свидетеля намира своето обяснение във факта, че св. А. е възприел обстоятелството, че при потеглянето на автомобила на Т.Ю. преди произшествието именно последният е управлявал, което разбира се е в състояние само по себе си да породи съмнение в правотата на изложеното от собственика на лекия автомобил относно факта на управление при самата катастрофа. Касателно другите визирани във въззивната жалба противоречия в изложеното от Ю. – вътрешни и с други доказателствени материали по делото, вън от това, че част от сочените в жалбата изявления не съставляват събрани по реда на НПК данни (т. е. – не представляват доказателства), то е необходимо да се посочи, че същите противоречия не се отнасят до въпроси, които да имат каквото и да било значение за верността на застъпваната от Т.Ю. фактическа обстановка. С други думи, даването на съзнателно недостоверни показания за тези факти - къде точно са пиели алкохол приятелите преди катастрофата, в какви съдове е бил този алкохол, къде е станала катастрофата и пр. - изобщо и очевидно не би ползвало св. Ю. в случай, че същият лансираше една недостоверна версия за това кой е управлявал към момента на настъпване на ПТП колата. Единствено непосочването на участието на св. А. (евентуално – свързаните с това обстоятелства) би имало значение при изграждане на такава лъжлива версия, но по-горе беше отбелязано какво обяснение би намерило дори и умишленото пропускане на дадени факти в тази връзка. Налага се да бъде уточнено още, че това, че в преобладаващия брой случаи по-тежките увреждания при ПТП са на пътнÞка,седящ до водача, а не на самия водач (ноторен статистически факт), съвсем не означава, че във всеки отделен случай и специално в конкретния случай това следва да е именно така.

С оглед пълнота на изложението следва да се посочи още, че показанията на св. В. за това, че подсъдимият е бил настанен в ЦСМП, не следва да бъдат кредитирани предвид наличните по делото документи, изходящи от МБАЛ „Д. Ат. Д.”, включително протокола, удостоверяващ вземането на кръвна проба, както и предвид приобщеното в рамките на въззивното съдебно следствие писмо от ЦСМП – К., в което се сочи, че Ю. Х. не е пребивавал в центъра на и след 21.11.2010 г. Неточността на свидетелските показания на В. в това отношение може да бъде обяснена както с изминалия период от време, така и с обстоятелството, че подсъдимото лице е било настанено в спешно отделение, макар и към МБАЛ „Д. Ат. Д.”.

При така установената фактическа обстановка следва правният извод, че подс. Ю. И. Х. с гореописаното деяние на 21.11.2010 г. е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, а именно – 1,62 на хиляда, установено по надлежния ред – по реда на НРУУАДУВВМПС, с което е осъществил състава на престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК. Следва да се има предвид, че вземането на кръвна проба от водача Х. в спешното отделение на МБАЛ „Д. Ат. Дафовски”, Г. К., а не в ЦСМП или негов филиал (предвид разпоредбата на чл. 7, т. 2 от НРУУАДУВВМПС, макар в случая да не е имало предварителни данни относно евентуалната концентрация на алкохол в кръвта на водача), не се явява съществено нарушение на установените в НРУУАДУВВМПС правила, доколкото е извършено в аналогично на ЦСМП или негов филиал медицинско звено; щом визираното нарушение не е съществено, то и редът, по който е установена концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимото лице, е надлежен по смисъла на чл. 343б, ал. 1 от НК.

От субективна страна деянието е извършено при условията на евентуален умисъл (чл. 11, ал. 2, пр. 2 от НК) – деецът е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е допускал тяхното настъпване. Не следва да бъде споделено виждането на първата съдебна инстанция за наличие на пряк умисъл, доколкото деецът – при така установената фактическа обстановка – е в състояние да формира само обща представа за това, че е употребил алкохол без конкретно да може да определи каква е концентрацията на алкохола в кръвта му, като се съгласява с това, че тази концентрация, към момента на управление на МПС, може да надхвърли 1,2 на хиляда.

Касателно определените на подсъдимия с първоинстанционната присъда наказания, настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

Обществената опасност на деянието е типична предвид концентрацията на алкохол в кръвта на водача. Обществената опасност на дееца е ниска предвид чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни и относително добрата му дисциплина като водач на МПС. Наличието на евентуален (а не пряк ) умисъл и младата възраст на дееца също следва да бъдат отчетени като смекчаващи обстоятелства. Единствено за уточнение е необходимо да се посочи, че установените по делото относно семейното и имущественото положение на подсъдимия обстоятелства не представляват нито отегчаващи, нито смекчаващи такива по смисъла на чл. 54 от НК. Като бъде съобразено изложеното и като се имат предвид разпоредбите на чл. 54 и чл. 55 от НК относно реда за индивидуализация на наказанието, следва изводът, че на подс. Х. е следвало да се определи наказание под средния размер предвиден в санкционната разпоредба на чл. 343б, ал. 1 от НК и в близост до установения в същата разпоредба минимум на наказанието; по мнение на настоящия съдебен състав в случая не са налице такива многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, които да правят и най-лекото предвидено в чл. 343б, ал. 1 от НК наказание несъразмерно тежко - чл. 55, ал. 1 от НК (установените по делото смекчаващи обстоятелства са типични, а, от друга страна, обществената опасност на деянието – също е типична). Поради това, като е определил на подсъдимия по реда на чл. 55 от НК наказание „Пробация” и то при прилагане единствено на двете задължителни пробационни мерки, при минималната допустима от закона продължителност (виж чл. 42а, ал. 3, т. 1 от НК) и при възможно най-благоприятната за осъдения периодичност на мярката „Задължителна регистрация по настоящ адрес” (виж чл. 42б, ал. 1 от НК), районният съд не е наложил несправедливо спрямо подсъдимия наказание; напротив – така определеното наказание дори се явява занижено с оглед целите на наказанието съгласно чл. 36 от НК. Като бъде взето предвид изложеното по-горе относно отегчаващите и смекчаващите обстоятелства и тяхното значение, не се явява несправедливо спрямо подс. Х. и определеното с обжалваната присъда наказание „Лишаване от право да се управлява МПС” чийто срок е 1 година. Следва да се има предвид във връзка с последното, че дори административното наказание, установено в ЗДвП за управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда до 1,2 на хиляда, е допустимо да бъде определено на 12 месеца, а в случая става дума за управление с концентрация на алкохол в кръвта 1,62 на хиляда. По-нататъшното намаляване размера на това наказание по никакъв начин не би било в съответствие с която и да било от целите на наказанието съгласно чл. 36 от НК.

Настоящата инстанция, при извършената служебна проверка, не установи и допускане на съществени нарушения на процесуалните правила, които да обусловят връщане на делото за ново разглеждане било на прокурора, било на първоинстанционния съд. Във връзка с част от възраженията, намерили място в процесната жалба, за това, че в досъдебното производство не е бил извършен оглед на местопроизшествието, не са били иззети съответните дактилоскопни или биологични следи и пр., в резултат на което подсъдимият не е могъл да упражни в необходимата степен правото си на защита, то следва да се посочи, че по делото са събрани достатъчно доказателства, от които може да се направи еднозначен и несъмнен извод относно обстоятелството кое лице е управлявало претърпелия ПТП лек автомобил към инкриминирания момент, както е изяснено по-горе, включително като от страна на въззивната инстанция са събрани нови доказателства, необходими за изясняване на обективната истина.

Като бъде съобразено всичко изложено, следва изводът, че районният съд е достигнал до правилни изводи относно фактите и относно правната квалификация на извършеното от подсъдимия и не са налице основания за изменение или отмяна на обжалваната присъда, поради което същата следва да бъде потвърдена.

Предвид виновността на подсъдимия законосъобразно е осъждането му от страна на РС - К. да заплати направените по делото разноски – чл. 189, ал. 3 от НПК. По същата причина Х. следва да бъде осъден и от настоящата инстанция да заплати направените в хода на въззивното производство разноски – възнаграждение на вещо лице в размер на 80 лева.

Единствено за пълнота на изложението е необходимо да се посочи, че въпреки използваната в първоинстанционната присъда дума „административно” по отношение на наложеното наказание „Лишаване от право да се управлява МПС”, то посочването на правното основание на това наказание като чл. 343г вр. чл. 343б, ал. 1 вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК не оставя никакво съмнение относно волята на съда да наложи не административно наказание, а санкционна мярка, представляваща наказателна отговорност, като използването на визираната дума „административно” намира своето обяснение единствено в допускането на грешка с явен фактически характер, което обаче не прави неясна волята на съда.

Ето защо и на основание чл. 338 вр. чл. 334, т. 6 от НПК въззивният съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 65/26.05.2011 г., постановена по НОХД № 305/2011 г. по описа на РС – К..

ОСЪЖДА подс. Ю. И. Х., със снета по делото самоличност, да заплати по сметка на ОС – К. направените по ВНОХД № 119/2011 г. разноски в размер на 80 лева.

Решението не подлежи на обжалване или протестÞране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: