СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV „Д“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети декември през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при участието на секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева
въззивно гражданско дело № 339 по
описа за 2019 г. по описа на СГС и
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 510393 от 19.10.2018 г.,
постановено по гр. дело № 27695 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 156-ти състав са
частично уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ,
вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. с чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу П.Т.П., като
е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер от 185,26
лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия за имот, находящ се в гр. Разград, бул. „******за
периода 31.10.2015 г. до 04.08.2017 г., ведно със законната лихва от 03.01.2018
г. до окончателното изплащане, както и сумата от 21,65 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 01.12.2015 г. до 10.11.2017 г. С решението са отхвърлени
предявените искове, както следва: за главницата над 185 ,26 лв. до пълния
предявен размер от 228,72 лв. и за обезщетението за забава в размер на
законната лихва за сумата над 21,56 лв. до пълния предявен размер от 26,73 лв.
Недоволен от постановеното решение в
частта, с която са уважени исковете е останал ответникът, който в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба, в която са изложени доводи за недопустимост и
неправилност на решението. Въззивникът поддържа, че в заявлението ищецът е
посочил, че не е заплатена цената за потребена топлинна енергия, като не е
уточнено дали тази топлинна енергия е за отопление на имота или за горещо
водоснабдяване. Поддържа се, че ответникът изрично е оспорил да е ползвал
топлинна енергия, което се потвърждавало и от заключението на вещото лице по
допуснатата експертиза. Излага съображения, че ищецът е поискал да бъде осъден
ответникът да заплати потребена топлинна енергия в имота, но не е правил искане
за заплащане стойността на топлинна енергия отдадена от общата част на сградата
– сградна инсталация, поради което съдът се е произнесъл по непредявено искане.
Поддържа, че от страна на ответника не е правено искане за доставка на топлинна
енергия, отдавана от сградната инсталация, поради което в противоречие с
разпоредбата на чл. 62 от Закона за
защита на потребителите е да се начислява такава сума. Поддържа, че решението е
постановено при съществени процесуални нарушения, като при размяна на книжата
от страна на ответника е наведен доводи, че не е единствен собственик на имота,
поради което ангажира доказателства, които съдът необосновано оставил без
уважение. Искането към съда е да обезсили решението в обжалваната част, а
евентуално да го отмени и да постанови друго, с което да бъдат отхвърлени
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Т.С.- Разград“ ЕАД е
подала отговор на въззивната жалба, с която я оспорва. Излага съображения за
правилност на решението на СРС. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Жалбата е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати и
нарушения на императивни материалноправни норми.
Неоснователни са доводите за
недопустимост на решението на СРС, като постановено по непредявен иск, поради
следните съображения:
Видно от приложеното заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, ищцовото дружество претендира суми (главница и лихва) за задължения за
незаплатена топлинна енергия на адрес гр. Разград, бул. Бели Лом“ 58, вх. 3,
ап. 55. В депозирана искова молба е посочено, че се претендират суми (главница
и лихва) за потребена топлинна енергия за процесния имот.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
регламентира, че разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда
- етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 от Закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
С оглед гореизложеното, в понятието
потребена топлинна енергия се включват всички гореизборени компоненти,
включително и топлинната енергия отдадена от сградната инсталация, поради което
съдът се е произнесъл именно по предявените от ищцовото дружество искове, чиято
индивидуализация е била надлежна и кореспондираща в подаденото заявление и
искова молба, съответно в постановеното решение.
Спорът касателно правилността на първоинстанционното решение, в настоящото
въззивно производство, предвид релевираните доводи във въззивната жалба и
отговора, се концентрира върху следните въпроси: следва ли ответникът да
отговаря за задълженията за потребена топлинна енергия за целия имот и следва
ли да намери приложение разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП, по отношение на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
По отношение на първия
спорен въпрос относно обема на отговорността на ответника за заплащане
задълженията за потребена топлинна енергия за процесния имот, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени
към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители
на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва
при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за
допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната,
различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ императивно установява кой
е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно
право на ползване.
При спор кой е собственикът
на процесния имот, т. е. кой е страна по твърдяното облигационно
правоотношение, респ. кой е купувач по договора за продажба на топлинна енергия
(арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), ищецът е длъжен чрез пълно и главно доказване по
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи този правнорелевантен факт, като не
може да се позовава на индиции.
С оглед на наведеното в
отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба възражение на
ответника, че не е едиствена страна по твърдяното облигационно
правоотношение, ищецът следва да установи, че между страните в настоящото
съдебно производство е възникнало действително правоотношение по договор за
продажба на топлинна енергия, за което ответникът отговаря в претендирания
размер.
В разглеждания случай ищцовото дружество,
чиято е доказателствената тежест в процеса съобразно разпоредбата на чл. 154,
ал. 1 от ГПК,
не е ангажирало доказателства за твърдяното облигационно правоотношение между
страните по делото. Не са представени доказателства нито за титулярството в
правото на собственост, респективно на ограниченото вещно право на ползване
върху процесния имот, нито доказателства за сключването на изричен писмен
договор /молба-декларация за откриване на партида/ между страните.
Настоящият съдебен състав
споделя извода на СРС, че ответницата не е оспорила, че е собственик на процесния
имот, но изрично е оспорено – с отговора на исковата молба, че е единствен
собственик на имота, респ. че следва да отговаря за цялото задължение.
По повод оплакване във
въззивната жалба за процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и
възможността за ангажиране на доказателства, въззивникът е представил Договор
за продажба недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 20.12.1984
г. и Удостоверение за наследници на съпругът й П.Д.П. от 24.10.2011 г.
С определение от 09.05.2019
г., постановено по гр.д. № 339 по описа за 2019 г., IV –
Д въззивен
състав е приел по подробно изложени мотиви, че са налице предпоставките на чл.
266, ал. 3 ГПК за приемане по делото на посочените писмени доказателства.
От представения Договор за
продажба недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 20.12.1984
г. се установява, че ответникът П.Т.П. е придобила правото на собственост върху
процесния недвижим имот. От представеното Удостоверение за наследници от
24.10.2011 г. се установява, че съпругът на последната е починал на 21.09.2011
г. и е оставил наследици – ответницата, дъщеря си – Д.П.Д.и внукът на
починаталата преди наследодателя втора дъщеря – К.И.Г..
Настоящият съдебен състав
намира, че горепосочените документи, приети в настоящото съдебно производство
на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, не водят до извод, че ответникът не е
единствен собственик на имота, както се твърди, тъй като договорът, с който е
придобит имота е сключен именно от П.Т.П., като липсват доказателства същата да
е била в граждански брак към този момент с П.Д.П., като последното не може да
бъде презюмирано. Съобразно изложеното, неоснователни се явяват оплакванията на
въззивницата в този смисъл.
По въпроса относно
дължимостта на топлинна енергия за дялово разпределение и приложението на чл.
62 от ЗЗП, съдът намира следното:
Неоснователни оплакванията
за противоречие на изводите на СРС с разпоредбите на ЗЗП и ЗЕ, и свързаното с
тях съображение за приложение на нормата на § 1 от ДР
на ЗЗП,
според която при противоречие на разпоредби на два закона се прилагат тези,
които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите, т.е. в случая
ответницата счита, че приложение следва да намерят нормите на ЗЗП. В конкретния
случай жалбоподателката се позовава на разпоредбата на чл. 62, ал.
1 от ЗЗП,
съгласно която се забранява доставката на стоки, както и на вода, газ,
електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или
предоставянето на услуги на потребител срещу заплащане без искане от негова
страна, а според ал. 2 от същата разпоредба, при доставка на стоки, както и на
вода, газ, електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или
предоставяне на услуги, които не са поръчани от потребителя, той не е
длъжен да възстанови стоката и не дължи заплащане на стоката или услугата на
този, който я е изпратил или предоставил. Правилото на посочената разпоредба от
ЗЗП е неприложимо, което е изяснено със задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2016
г., ОСГК, съгласно които за отношенията, възникващи при доставяне
на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката - не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във
връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Съобразно изложеното и поради
липса на други доводи във въззивната жалба и липса на императивна материално
правна норма, която съдът следва да приложи служебно, дейността на въззивната
инстанция е изчерпана.
Поради съвпадение на изводите на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
ПОТВЪРЖДАВА решение № 510393 от 19.10.2018 г., постановено по гр. дело № 27695 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 156-ти състав в обжалваната част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.