Р
Е Ш Е Н И Е
№
град
София, 07.06.2021 год.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен
състав, в съдебно заседание, проведено на тридесет и първи март през две хиляди
двадесет и първа година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ МАРИЯ ИЛИЕВА
При секретаря
Алина Тодорова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова гр. д. № 7031/19 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение от 02.04.2019 г., постановено по гр.д. № 26932/2018 г. по описа на СРС съдът признава за
установено, на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответникът
М.П.С.,
ЕГН: ********** дължи на ищеца „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: ******* следните суми като задължения по Договор
за паричен заем № 5253887/25.02.2016 г.,
прехвърлени на ищеца с Договор за цесия от 22.01.2013 г.: 400 лв. - главница,
25,18 лв. договорна лихва, 150 лв. такса за забава, 100 лв. такса за забава,
178,50 лв. неустойка, 31,22 лв. лихва за забава, ведно
със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното изплащане на
сумата. Съобразно с изхода на спора разпределя и разноски между
страните на основание чл. 78 ГПК.
Недоволен от съдебното решение е останал ответникът - М.П.С., който подава настоящата въззивна жалба. Със същата излага становище за
неправилност на съдебното решение, като навежда подробни доводи в подкрепа на
твърденията си и моли същото да бъде отменено и вместо това съдът да отхвърли
предявените искове като неоснователни.
Въззиваемият „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: ******* оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна и твърди,
че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Излага подробно
становище.
Софийски
градски съд, като
обсъди събраните по
делото доказателства, становищата
и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима и следва да се разгледа по същество:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението,
по допустимостта му
– в обжалваната
част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а по
отношение на неговата правилност съдът намира подадената въззивна жалба за частично
основателна. Съображенията за това са следните:
Не се спори между страните, а се установява и от
представените писмени доказателства, че на 25.02.2016 г. между ВИВА КРЕДИТ ООД,
ЕИК *******, като заемодател и М.П.С., ЕГН: **********, в качеството на заемател, е сключен договор за заем за сумата от 400 лв.
Заемната сума е следвало да бъде върната в срок от 14 седмици на 7 броя
седмични вноски, всяка от които в размер на 60,74 лв. Договорения годишен
лихвен процент е в размер на 40,30% като общата дължима сума на заемодателя е в
размер на 425,18 лв.
В чл. 4 от договора е уговорено, че заемодателят следва в
3 дневен срок от пописването на договора за предостави на заемодателя
обезпечение под формата на поръчител ( с определени в договора характеристики
на лицето) или банкова гаранция. Съобразно чл. 11, т.1 от договора, в случай, че не се предостави
едно от посочените обезпечения се начислява неустойка в размер на 178,50 лв.,
която се разсрочва на равни части, като всяка част е платима на съответната
падежна дата и в този случай дължимата вноска е в размер на 86,24 лв.
Разпоредбата на чл. 12, т.3 от договора предвижда, че при
забава на плащането на погасителна вноска по договор за предоставяне на паричен
заем за сума в размер от 400 до 1500 лв. заемателят дължи заплащането на 12,50
лв. на всеки четвърти и единадесети ден забава, представляващи направените
разходи за телефонни разходи, изпращане на писмени покани и електронни
съобщения за събиране на просрочените вземания, но не повече от 150 лв. Точка 4
на същия член предвижда, че при забава в плащанията с повече от 57 календарни
дни на която и да е погасителна вноска по договор за предоставяне на паричен
заем да суми в размер от 200 до 1500 лв.
на петдесет и осмия ден забава, заемателят дължи на заемодателя
еднократно плащане в размер на 100 лв., представляващо направените разходи за
събиране на просрочените вземания, включващи ангажиране на дейността на
служител, който осъществява и администрира дейността по събиране на вземането.
В т.5 е посочено, че при забава в плащането на задълженията по заема,
заемодателят дължи и законна лихва.
Няма спор между страните, че заемополучателя не е
заплатил и до настоящия момент заемната сума от 400 лв., нито е предоставил на
заемателя, предвидените в чл.4 от договора обезпечения.
Не се спори, а се установява и от представения договор за
цесия от 22.01.2013 г., че ВИВА КРЕДИТ ООД е продало вземанията по описания
горе договор за заем н.А.З.С.Н.В. ООД. По силата на пълномощно, издадено от ВИВА
КРЕДИТ ООД в полза н.А.З.С.Н.В. ООД, последното е упълномощено да уведоми
длъжника по договора за кредит за настъпилата цесия и наличието на нов
кредитор. Няма спор между страните, че длъжникът е бил уведомен за направената
цесия.
От приетата и неоспорена СЧЕ се установява, че на
въззивника е предоставена в заем сумата от 400 лв., като общия начислен размер
на задълженията по договора за кредит са в размер на 853,68 лв., които
включват: 400 лв. главница, възнаградителна лихва – 25,18 лв., разходи за
събиране на просрочени вземания в размер на 150 лв.( чл.12, т.3 от договора),
неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 11, т.1 от договора, 100 лв.
разходи за събиране на просрочено вземане ( чл. 12, т.4 от договора), законна
лихва за периода от 06.10.2016 г. до
01.07.2016 г. в размер на 31,20 лв.
При така установеното съдът намира следното:
От представените пред съда доказателства се установи, че
между страните е възникнало валидно договорно отношение въз основа на договор
за заем, по силата на който въззивникът е получил на заем сумата от 400 лв. и
не е я върнал в договорения срок с уговорената възнаградителна лихва. Предвид
това искът за установяване съществуването на тези вземания се явява основателен
за пълния предявен размер, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
Съдът намира за неправилни изводите на първата инстанция
за дължимост на сумата от 178,50 лв., начислена на основание чл. 11, т.1 от
договора – неустойка за непредоставено обезпечение. В тази връзка настоящата
съдебна инстанция приема, че тази уговорка е нищожна, поради което не се
пораждат предвидените в нея права и задължения. Клаузата в договора, с която е
предвидено потребителят да дължи
неустойка на заемодателя при неосигуряване на обезпечение при неизпълнение на
падежа на всяка отделна погасителна вноска, е уговорена във вреда на длъжника и
не отговаря на изискването за добросъвестност, като води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. Следователно тази клауза е
неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Това
е така, доколкото самият кредитор е длъжен да направи преценка на материалните
възможности на заямополучателя. В този си вид клаузата
на договора прехвърля върху кредитополучателя риска от неизвършената
предварителна оценка на неговата платежоспособност, която оценка следва да се
направи от финансовата институция, предоставяща заема. Освен това предвиждането на санкция за потребителя, ако в определен срок
от неплащането на падежа на всяка една от погасителните вноски, не намери
поръчител, цели кредиторът да получи обезщетение, извън дължимото му в случай
на забава такова. Съгласно разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, като по арг. от ал. 2 на същата норма предвиденото обезщетение за
забава не може да надвишава законната лихва. В случая, с предвидената неустойка
за недаване на обезпечение се цели да се
предвиди още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава, което
съставлява по съществото си заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33,
ал. 1 от ЗПК и води до свръхзадлъжнялост на кредитополучателя.
Съдът намира за неоснователни и двете претенции за
заплащане на неустойка по чл. 12, т.3 и т.4 от договора – за разходи за
събиране на вземането в общ размер на 250 лв.( 150 лв. по т.3 и 100 лв. по
т.4). В случая не се касае за вземане във връзка с изпълнението на задълженията
по договора, а за такова, което пряко обезщетява вреди на кредитора от неизпълнението. Съответно
уговорката, с която се установява такова задължение за потребителя на
кредита противоречи на императивното
правило на чл.33 от ЗПК и е нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
С оглед изложеното съдът намира, че първоинстанционното
съдебно решение следва да бъде потвърдено в частта, с която е признато за
установено, че въззивникът дължи сумата от 400 лв. главница по договор за
кредит, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 31.07.2017 г. до окончателното
изплащане, ведно със законната лихва за периода от 06.10.2016 г. до 01.07.2016 г. в размер на
31,20 лв., както и в частта за възнаградителната лихва в размер на 25,18 лв.
Същото следва да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че
въззивникът дължи и сумите от 150 лв. разноски за
събиране на вземането, 100 лв. разноски за
събиране на вземането, 178,50 лв. неустойка за непредоставяне на обезпечение. Съответно следва да се коригират и
разпределените между страните разноски.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор въззиваемият има право на
следните разноски: 12,89 лв. за заплатена държавна такса в заповедното
производство и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение в същото. За
първоинстанционното производство сумата от 263 лв. деловодни разноски и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение и за въззивното производство сумата от 77,36 лв.
деловодни разноски и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Въззивникът не е
реализирал разноски. Доколкото въззивникът е представляван от особен
представител въззиваемия следва да заплати по сметка на СГС сумата от 12,10 лв.
държавна такса за въззивното производство. Въззивникът следва да заплати по
сметка на СГС сумата от 12,90 лв. държавна такса за въззивното производство.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ съдебно решение от
02.04.2019 г., постановено по гр.д. № 26932/2018 г. по описа на СРС, в частта, с която съдът признава за установено, на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, че
ответникът М.П.С., ЕГН: ********** дължи на ищеца „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК: ******* следните суми като задължения по Договор за паричен заем №
5253887/25.02.2016 г., прехвърлени на ищеца с Договор за цесия от 22.01.2013
г.: 150 лв. такса за забава, 100 лв. такса за забава,
178,50 лв. неустойка и в частта за разноските и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК, подаден от „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК: ******* срещу М.П.С., ЕГН: **********, с който се иска да се
признае за установено по отношение на последния, че той дължи на ищеца сумите
от 150 лв. такса за забава( чл.12, т.3 от дотовора), 100 лв. такса за забава (чл.12, т.4 от договора) и 178,50 лв. неустойка ( чл.11, т.1 от договора)
на основание договор за паричен заем №
5253887/25.02.2016 г. и Договор
за цесия от 22.01.2013 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от 03.08.2017 г. по
ч.гр.д. № 52291/2017 т. по описа на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение от 02.04.2019 г., постановено по гр.д. № 26932/2018 г. по описа на СРС в останалата част, с която
е признато за установено, че М.П.С., ЕГН: ********** дължи н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД,
ЕИК: ******* сумата от 400 лв. главница
по договор за паричен заем № 5253887/25.02.2016 г.
и Договор за цесия от 22.01.2013 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане, ведно със
законната лихва в размер на 31,20 лв. за
периода от 06.10.2016 г. до 01.07.2016 г., както и в частта за дължимост възнаградителната лихва в размер на 25,18 лв., за които вземания
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК
от 03.08.2017 г. по ч.гр.д. № 52291/2017 т. по описа на СРС.
ОСЪЖДА М.П.С., ЕГН: ********** да заплати н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: ******* следните разноски за съдебното производство: 12,89 лв. за заплатена държавна такса в заповедното производство и 50 лв.
за юрисконсултско възнаграждение в същото, 263 лв. деловодни разноски и
100 лв. юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство и 77,36 лв.
деловодни разноски и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
ОСЪЖДА М.П.С.,
ЕГН: **********
да заплати по сметка на СГС сумата от 12,90 лв. държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: ******* да заплати по сметка на СГС сумата от 12,10 лв.
държавна такса за въззивното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.