Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 17.11.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и шести октомври
през
две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ Н.ИВАНОВА
Мл.с-я
ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при
секретаря Юлиана Шулева
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 3487 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК /въззивно обжалване/.
С решение № 20277145 от 15.12.2020 г. по гр.д.№ 14509 по
описа за 2017 г. на СРС, Първо ГО, 49 –ти състав се отхвърля предявеният от С.З.Ш.
*** ЕАД, иск по чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване на нищожността на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 27.05.2015 г.
по
ч.гр.д. №25529/2015г. на СРС , 49-ти състав. В тежест на ищцата/в полза на
ответника са възложени разноските по делото.
Постъпила е въззивна жалба от С.З.Ш., ищец пред СРС.
Решението се обжалва изцяло.
Във въззивната
жалба се сочи, че решението е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно като не били
обсъдени сочените от ищцата основания за нищожност. СРС бил постановил решението в противоречия с
европейското право и практиката на СЕС, както и на КРБ. Не били обсъдени
доводите на ищцата.
Иска се обжалваното решение да бъде
отменено като невалидно, недопустимо и неправилно и да бъде прогласена
нищожността на издадената заповед от 27.05.2015 г. по ч.гр.д.№ 25529 по описа
за 2015 г. на СРС, 49-ти състав.
От въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД е постъпил отговор. Излага се становище за неоснователност на въззивната
жалба. Сочи, че не били допуснати наведените от въззивника нарушения.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното
решение въззивницата е уведомена на 29.12.2020 г., Въззивната жалба е подадена на 11.01.2021 г. и следователно е в срок.
С обжалваното
решението не е уважен предявеният от
въззивницата иск по чл.270, ал.2 ГПК; налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че заповедта от 27.05.2015 г. по гр.д.№ 25529/2015 г. на СРС, 49-ти
състав за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е редовен от външна
страна акт, доколкото съдържала всички реквизити по чл.412 ГПК. Заповедта за
изпълнение нямала характер на съдебно решение, но имала последиците на съдебните
решения. Затова следвало да се приеме, че заповедта по чл.410 ГПК може да бъде
нищожна на същите основания като съдебното решение. Последното би било нищожно, ако било постановено от
невалиден орган, неправилно сформиран
състав, ако било постановено при липса на компетентност или устно, ако
не било подписано или било абсолютно неясно, така, че да не подлежи на
тълкуване, както и когато предписвало нещо несъвместимо с правовия ред. В
случая неоснователно се поддържало, че заповедта по чл.410 от ГПК е нищожна.Според
СРС заповедта за изпълнение отговаряла на всички изисквания за валидност, а
именно: била в писмена форма, подписана била , постановена била от надлежен
орган, функциониращ в надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт
на съда и волята на същия била изразена по начин, който позволявал тя да се
изведе от акта, както и не предписвала невъзможна от обективна страна
престация, в заповедта били посочени основанието и размера на вземанията.С
оглед на което съдът е приел, че изложените в исковата молба доводи за
противоречие на закона и добрите нрави, са неоснователни.Освен това в
производството по издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК не
се правела проверка относно съществуването, основателността и размера на
претендираното вземане.Целта на производството била да се провери дали
вземането е спорно, тъй като ако длъжникът възразявал срещу заповедта за
изпълнение, проверката се осъществявала в рамките на исковия процес.
Във връзка с възражението, че в закрито разпоредително
заседание не бил съставен писмен съдебен акт-разпореждане, което представлявало
нарушение на чл.411, ал.2 от ГПК, съдът е приел, че постановяването на такъв
предварителен акт не било предвидено в ГПК. Ясната и категорична норма на
чл.411, ал.2 от ГПК разпореждала, че след като разгледа подаденото заявление в
разпоредително заседание и прецени, че не е налице някоя от пречките по
т.1-т.4, съдът издавал заповед за изпълнение. В този смисъл самата заповед
представлявала съдебния акт, дължим от съда при положително произнасяне по
заявление за издаване на заповед за изпълнение.Освен това не случайно
последващата норма на чл.411, ал.3 от ГПК разпореждала, че на длъжника се връчва препис от издадената заповед за
изпълнение, а не от друг съдебен акт, с който се разпорежда нейното издаване.
По аргумент от разпоредбите на чл.411, ал.2 и чл.413, ал.2 от ГПК следвало ,
че съдът се произнася с разпореждане
само когато изцяло или частично отхвърля заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
По отношение на
възражението във връзка с Общите условия на ответното дружество, същото имало
отношение по съществото на спора и следвало да бъде разгледано в рамките на
исковото производство за установяване на вземанията по заповедта.
По отношение на останалите доводи за нищожност на заповедта за изпълнение, съдът е счел, че
същите не следва да бъдат обсъждани , тъй като не съставлявали основание за
нищожност и били неотносими към предмета на делото.Тези доводи имали отношение
по съществото на спора, а именно: следвало да бъдат разгледани в рамките на
исково производство относно съществуването на вземанията.
Предвид тези си мотиви СРС е приел, че предявеният иск
с правно основание чл.270 от ГПК следва да бъде отхвърлен.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, обаче, въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка относно това дали обжалваното
решение е постановено в допустим процес
и е валидно, въззивната инстанция приема следното:
Съдът е сезиран с иск за прогласяване на нищожност на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена на 27.05.2015
г. по ч.гр.д.№ 25529/2015 г. на СРС, 49-ти състав, на който иск е дадена правна
квалификация по чл.270, ал.2 ГПК.
С оглед служебното си задължение за проверка на
допустимостта на първоинстанционното производство, настоящата инстанция
изиска ч.гр.д.№ 25529/2015 г. на СРС,
49-ти състав. От кориците на същото съдът констатира, че срещу заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена на 27.05.2015 г. по
ч.гр.д.№ 25529/2015 г. на СРС, 49-ти състав, от ищцата в настоящето
производство, длъжник по заповедното е било подадено на 21.08.2015 г.
възражение по чл.414 ГПК. В това възражение са посочените същите доводи за
„невалидност“ на заповедта за изпълнение, каквито доводи съдържа и исковата
молба с която сме сезирани. Установи се и, че заповедният съд е дал указания по
чл.415, ал.1 ГПК до заявителя, които указания са съобщени на адресата на
28.10.2015г. На 30.11.2015 г. е предявена исковата молба по чл.422 ГПК. По тази
искова молба е било образувано гр.д.№ 74087 по описа за 2015 г., производството
по което е било спряно до приключване на настоящето дело с влязъл в сила
съдебен акт.
По въпроса
допустим ли е иск по чл.270, ал.2 ГПК
по отношение на заповед за изпълнение е налице съдебна практика на ВКС, а
именно: определение № 64/23.01.2015 г. по ч.гр. д.
№ 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 668/15.08.2017 г. по гр. д. №
771/2017 г., III ГО на ВКС и др., в които е прието, че иск за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение е допустим. В този смисъл е и
постановеното от СГС, ТО, определение № 6411 от 29.04.2020 г. по ч.гр.д.№ 2318
по описа за 2020 г. с което е отменено разпореждането от 13.12.2019 г. по
гр.д.№ 14509 по описа за 2017 г. на СРС, 49-ти състав за връщане на исковата
молба с която съдът е сезиран в производството по иска по чл.270, ал.2 ГПК.
По съществото на спора:
Съдът намира за неоснователен довода на въззивницата,
че заповедта е нищожна. Противно на соченото същата е издадена от компетентен
орган – съд и в рамките на законовите му правомощия.
Според
съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. №
1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от
ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на
съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение.
В
решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., е
прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен
състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или
когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на
съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл
са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І
г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на
ВКС, І г.о.
Действително
процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно,
но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт
поради липса на надлежно волеизявление. Липсата на мотиви не се приравнява на
липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното
решение.
Доколкото заповедта по
чл.410 ГПК по своята правна същност представлява съдебен акт, то постулатите на
горецитираната съдебна практика следва да се прилагат и по отношение на
заповедта.
В конкретния случай заповедното производство е в обхвата
на подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е бил
компетентен да ги разгледа и съответно да постанови съдебен акт.
С РЕШЕНИЕ
№ 12 ОТ 2 ОКТОМВРИ 2012 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4 ОТ 2012 Г. , Обн. ДВ. бр.79 от 16 октомври 2012г. е прието, че „Уреденото с действащия ГПК заповедно
производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на
съдебните процедури, прогласени и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на
Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за
европейска заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува
действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури
снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да
пристъпи към принудително събиране на вземането си.“
При това положение доводите на въззивника за нарушения
на КРБ и европейското законодателство се явяват неоснователни.
Не са допуснати сочените
от въззивника нарушения на чл.411, ал.2 ГПК:
Твърдението, че в случая за решаващия орган е съществувало процесуално задължение да постанови
нарочно писмено разпореждане за издаване на заповедта за изпълнение, което той
не е изпълнил, респективно, че е недопустимо това разпореждане да бъде
инкорпорирано в самата заповед за изпълнение,
е неоснователно. Не намират опора в законовата уредба на заповедното производство
твърденията на въззивника, че заповедният съд следвало първо да постанови
нарочен съдебен акт разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед
за изпълнение, едва след което да издаде заповедта. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта освен в случаите по т.
1 - 4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с
разпореждане, с което отхвърля заявлението - арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК,
което на общо основание - чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република
България - следва да бъде мотивирано. И в двата случая се касае за
произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля
искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с
разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната
воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно
представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда
по същество на заявлението. Заповедта за изпълнение, независимо от характера й
на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на
Република България, не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание
е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не
предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в образеца, установен
съгласно Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед
за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във
връзка със заповедното производство /понастоящем отменена, но действала към
датата на издаване на процесната заповед за изпълнение/. Особеното в случая се
състои в различното наименование на актовете, с които съдът се произнася по
същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от
това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното задължително
съдържание. Настоящият състав не споделя аргументите на въззивника, че при
произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение
правораздавателната воля на съда във всички случаи следва да бъде обективирана
в нарочно разпореждане, в което съдът излага мотиви за уважаването, респективно
за отхвърляне на заявлението - извод, който произтича от погрешното схващане на
заповедта за изпълнение като несамостоятелен съдебен акт, който предполага
обективирането на правораздавателната воля на съда за неговото издаване в
отделно съдебно постановление - разпореждане за издаване на заповедта. Както
беше посочено съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в
случаите, при които отхвърля заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, като в останалите случаи правораздавателната му воля се обективира
в самата заповед - положение, което именно обуславя допустимостта на настоящото
производство за прогласяване на нищожността й чрез иск по реда на чл. 270,
ал. 2 ГПК. В този смисъл напълно неоправдано е издаването на отделен
съдебен акт - разпореждане, с което да се постанови издаването на заповедта за
изпълнение, доколкото сама по себе си заповедта представлява онова съдебно
постановление, с което съдът уважава заявлението за издаване на заповед за
изпълнение,виж в този смисъл и ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 262 ОТ 08.04.2021 Г. ПО ГР.
Д. № 2749/2020 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, където
е разгледано същото възражение.
Преценката на заповедния
съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно
и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата
заповед (в този смисъл определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3842/2017 г.; определение № 3 от 12.01.2021 г. по гр. д. № 2245/2020 г.
на ВКС, ІV ГО, определение № 380 от 09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2021
г. и др.).
Нарушаването на
императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на
съдебен акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и
до нищожността му (така и решение № 15/26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3298/2014 г., I ГО).
Недопустимостта на един съдебен акт не се обхваща при
преценката за основателност на иска по чл.270, ал.2 ГПК.
Доводите за неправилност следва да бъдат разгледани в
производството по чл.422 ГПК каквото след извършената служебна проверка се
установи да е образувано и висящо.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред СРС, разноските са
определени съобразно изхода на спора.
Пред
въззивната инстанция – при този изход
на спора на въззивницата разноски не
се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива се присъждат за юриск.възнаграждение,
което съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв.
С РЕШЕНИЕ № 10 ОТ 29 СЕПТЕМВРИ 2016 Г. ПО
КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 3 ОТ 2016
г., обн. ДВ. бр.79 от 7 октомври 2016г. , се отхвърля искането на омбудсмана
на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 78,
ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.;
посл. изм., бр. 43 от 7.06.2016 г.) и на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г.;
посл. доп., бр. 62 от 9.08.2016 г.) относно присъждането на юриск. възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20277145 от 15.12.2020 г. по
гр.д.№ 14509 по описа за 2017 г. на СРС, Първо ГО, 49 –ти
състав, изцяло.
ОСЪЖДА С.З.ш., ЕГН **********,***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.8 ГПК, сумата в размер на 100 лв.,
представляваща разноски за
юриск.възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС
в 1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: