Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 30.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и
първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина
Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 10385 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - 273 ГПК.
С
решение № 155284 от 21.07.2020
г., постановено по гр.д. № 12399/2020 г. по описа на СРС, 153 състав, е
отменено на основание чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на С.П.К., извършено със заповед № 7/13.01.2020 г. на директора на Първа специализирана акушеро-гинекологична болница за
активно лечение „Света София“ ЕАД на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ, С.П.К.
е възстановен на
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на заеманата до уволнението длъжност
„началник лаборатория по клинична патология и цитология”, като ответникът е
осъден да заплати на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ
сумата 7 643,50 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа и за получаване
на по-ниско възнаграждение в резултат от незаконното уволнение за периода
14.01.2020 г. - 07.07.2020 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска
до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска по чл. чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ
за разликата над присъдената сума 7 643,50 лв. до пълния предявен размер 7 713
лв.
Срещу
решението в частта, с която исковете са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника
Първа специализирана акушеро-гинекологична болница за активно лечение „Света
София“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно и постановено в
нарушение на материалния закон. Развива доводи, че неправилно СРС разтълкувал и
приложил нормата на чл. 90, ал. 2 КТ в процесния случай. Поддържа, че за
промяна в съдържанието на трудовото правоотношение не винаги са нужни
съвпадащите волеизявления на страните по същия. В конкретния случай със заповед
№ З-101/30.10.2018 г. ищецът получил предложение за промяна в съдържанието на
трудовото правоотношение – от безсрочно последното да се превърне в срочно за
времето, докато длъжността, заемана от ищеца, бъде заета въз основа на конкурс.
Макар първоначално ищецът да посочил, че не е съгласен с направеното му
предложение, в последствие с конклудентни действия приел същото, тъй като
участвал в проведения конкурс, а в писмените документи, които ищецът подписвал,
посочвал, че е временно изпълняващ длъжността. В тази връзка поддържа, че
уволнението на ищеца е законосъобразно извършено на посоченото в заповедта
основание при постъпване на длъжността на лицето, спечелило конкурса. Заявеното
искане е за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната от ответника
част и за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.
Ответникът
по жалбата С.П.К. счита, че решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В
депозирания отговор на въззивната жалба развива съображения за правилност на
изводите на СРС, че ищецът е заемал длъжността по безсрочно трудово
правоотношение, като работодателят не може да променя едностранно хакарктера на
същото. Оспорва доводите на въззивника, че конклудентно се е съгласил с
промяната на договора от безсрочен в срочен. Обръща внимание, че участието му в
проведения конкурс не може да се тълкува като конклудентно съгласие с
промяната, като не намира основание, което да съставлява пречка да участва в
конкурс, независимо че работи по безсрочно правоотношение. Моли за
потвърждаване на решението в обжалваната от ответника част.
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Безспорно по делото е, че
страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищецът
заемал при ответника длъжността „началник лаборатория по клинична патология и
цитология“, като с процесната заповед на изпълнителния директор на дружеството
от 13.01.2020 г. трудовият договор бил прекратен на основание чл. 325, ал. 1,
т. 8 КТ, считано от 14.01.2020 г. По делото не се спори,
че размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен
отработен месец е в размер на 1 611 лв., което се потвърждава и от представения
фиш за м.12.2019 г.
Като
писмено доказателство по делото пред първоинстанционния съд е приет трудов договор
№ 17/30.01.2017 г., по силата на който ищецът е заел длъжността „началник
лаборатория“ в лаборатория клинична патология и цитология при ответника за
неопределено време.
По
делото е представено допълнително споразумение № 163/31.10.2018 г. към
сключения между страните трудов договор, с което работодателят е предвидил, че
считано от 31.10.2018 г. се променя срокът на договора – от такъв за
неопределено време на срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ – до
провеждане на конкурс. Видно е, че този документ е подписан само от
представляващия работодателя изпълнителен директор. Подпис на служителя липсва,
като е направено изявление от страна на К., че намира „споразумението“ за
нарущаващо интереса му, с оглед което отказва да го подпише.
В
хода на съдебното дирене пред районния съд са приети писмени доказателства, от
съдържанието на които се установява следното:
Със
заповед № З-101/30.10.2018 г. на изпълнителния директор на ответната болница
длъжността „началник лаборатория по клинична патология и цитология“ на
основание чл. 90, ал. 1 от КТ е определена да се заема въз основа на конкурс,
като до провеждане на конкурса на основание чл. 90, ал. 3 КТ съгласно заповедта
е наредено длъжността да се заема от заемащото
я лице по срочен трудов договор.
Със
заповед № 100/30.10.2018 г. на изпълнителния директор на лечебното заведение е
наредено за длъжността, заемана от ответника, да се проведе конкурс, като в заповедта
работодателят се позовава на разпоредбата на чл. 68, ал. 7 ЗЛЗ.
С
протокол на комисията за допускане на кандидатите за участие в конкурс по чл.
68, ал. 7 ЗЛЗ и чл. 90 и сл. КТ за длъжностите „Началник отделелние“ на П.С. „С.С.“
ЕАД от заседание, проведено на 05.12.2018 г., ищецът д-р К. е допуснат до
участие в конкурса.
На
06.12.2018 г. ищецът е уведомен, че е допуснат до участие в конкурса, като след
оценяване на представения от него проект ще бъде уведомен за допускане до
събеседване с членовете на конкурсната комисия.
На
14.12.2018 г. ищецът е уведомен, че успешно е преминал втория етап от конкурса
и е насрочено събеседване за 18.12.2018 г.
Видно
от съдържанието на протокол за проведено заседание на конкурсната комисия
ищецът е получил оценка 4,50, като на 21.12.2018 г. е уведомен, че не е
издържал конкурса.
Със
заповед № 3-112/21.12.2018 г. на изпълнителния директор на болницата е наредено
да се проведе нов конкурс за заеманата от ищеца длъжност „началник на
лаборатория по клинична патология и цитология“, като заповедта отново съдържа
позоваване на разпоредбата на чл. 68, ал. 7 ЗЛЗ. Проведена е нова конкурсна
процедура, завършила с обявяването на конкурса за спечелен на 06.01.2020 г. от
д-р П.К., единственият явил се кандидат, с която е подписано споразумение за
заемане на длъжността на 13.01.2020 г.
На
04.05.2020 г. ищецът е сключил трудов договор с трето за спора лице, по силата
на който е заел длъжността „лекар обща и клинична патология“ с основно месечно
трудово възнаграждение в размер на 575 лева месечно и допълнително
възнаграждение в размер на 28 % за придобит трудов стаж и професионален опит. С
допълнително споразумение от 01.07.2020 г. съдържанието на това трудово
правоотношение е изменено, като релевантно за спора е, че е увеличено трудовото
възнаграждение на ищеца и е предвидено същото да е в размер на 980 лева основно
месечно възнаграждение.
Установява
се от представената по делото трудова книжка, че в периода от 14.01.2020 г. до
03.05.2020 г. ищецът не е работил при друг работодател по трудово правоотношение.
При така установената фактическа обстановка въззивният
съд намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
като с него съдът правилно е уважил предявените искове. Във връзка с
оплакванията на ответника, съдържащи се в подадената срещу решението въззивна
жалба, и възраженията на ищеца, релевирани с отговора, съдът следва да изложи свои
мотиви по съществото на правния спор.
В
конкретния случай спорни между страните по делото се явяват обстоятелствата изменен
ли е видът на сключения между страните трудов договор от безсрочен в такъв за
определен срок /до заемането му въз основа на проведен конкурс/, разполагал ли
е работодателят с право при заета по силата на безсрочно трудово правоотношение
длъжност, да обяви същата за такава, заемаща се въз основа на конкурс, като с
оглед последното да измени едностранно съдържанието на трудовото правоотношение
на ищеца, както и приел ли е ищецът с конклудентни действия предложението на
работодателя да заема длъжността до успешното провеждане на конкурс от
работодателя.
С
процесната заповед трудовото правоотношение между страните е прекратено на
основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ - с постъпване на работа на работника или
служителя, който е избран или е спечелил конкурса.
Съгласно
разпоредбата на чл. 90, ал. 1 КТ длъжностите, които ще се заемат с конкурс, се
определят в закон, в акт на Министерския съвет, на министър или ръководител на
друго ведомство или от работодателя. Императивното правило на ал. 2 пък
предвижда, че конкурс се обявява за длъжност, която е обявена за заемане с
конкурс със закон, или когато длъжността е свободна или предстои да бъде
освободена, както и при продължително отсъствие на лицето, което я заема,
за времето до завръщането му.
Цитираните
разпоредби съставът на въззивния съд намира за ясни и непозволяващи тълкуване в
смисъл, различен от вложения от законодателя при разписването им. Когато една
длъжност е обявена за конкурсна с акт с ранг на закон, то тогава заемането на
същата винаги се осъществява след проведен успешно от работодателя конкурс,
независимо дали същата е заета и въз основа на какъв договор /срочен или такъв
за неопределено време/. Когато обаче длъжността е обявена за конкурсна в някоя
от посочените в ал. 1 останали хипотези /извън обявяването със закон/ - с акт
на МС, на министър /ръководител на друго ведмство/ или с акт на работодателя,
същата следва да е свободна, да предстои да бъде освободена или заемащият я да
отсъства продължително, като в последния случай конкурс се провежда за заемане
на длъжността за времето до завръщане на титуляра.
В
настоящия случай по делото е установено, че длъжността, заемана от ответника по
силата на безсрочен трудов договор, е обявена за конкурсна с акт на
работодателя – заповед № З-101/30.10.2018 г. Макар със заповед № 100/30.10.2018
г., с която е наредено провеждането на конкурс включително и за заеманата от
ищеца длъжност, работодателят да се е позовал на разпоредбата на чл. 68, ал. 7 ЗЛЗ, същата е неприложима към заеманата от ищеца длъжност. Съгласно посочената
законова норма законодателят е обявил, че трудовите договори с началника на
клиника или отделение и с главната медицинска сестра (акушерка, рехабилитатор)
се сключват от ръководителя на лечебното заведение за срок до три години след
провеждане на конкурс по КТ. Заеманата от ищеца длъжност е „началник на
лаборатория“, като същата не попада в хипотезиса на цитираната законова норма.
На първо място по отношение на цитираната законова норма няма как да се приложи
разширително тълкуване, от една страна, доколкото структурата на самата
разпоредба не го позволява /изброяването е изчерпателно/, от друга страна, защото
конкурсните длъжности следва да са ясно и недвусмислено посочени, и не на
последно място предвид обстоятелството, че ЗЛЗ урежда лабораториите към лечебните
заведения като структури различни от клиниките и отделенията /напр. чл. 9, ал.
6, чл. 18, чл. 57, чл. 68, чл. 69 и т.н./. Ето защо, както правилно е
констатирал и първият съд, длъжността „началник на лаборатория“ е определена за
заемане въз основа на конкурс с акт на работодателя.
В
светлината на изложеното, следва да се даде отговор на въпроса дали е била
налице хипотезата длъжността да предстои да бъде освободена, доколкото същата
не е била свободна към момента на обявяването й за конкурсна, нито пък
тутулярът й е отсъствал продължително.
Настоящият
състав на въззивния съд намира, че от представните по делото писмени
доказателства, не се установява съдържанието на правоотношението между страните
да е било изменено според предвидения в КТ за това ред, от безсрочно в срочно
до заемането на длъжността въз основа на конкурс.
Несъстоятелна
е тезата на ответника, че допълнителното споразумение било подписано от ищеца с
„особено мнение“. Подпис на служителя не е положен в предвиденото за това място
в самия документ. Видно е, че ищецът ясно и недвусмислено е заявил волята си –
отказал е да подпише споразумението, като се е обосновал, че същото накърнява
интересите му. За установяване на авторството на това волеизявление ищецът е
положил подписа си, именно за да е ясно, че не приема отправеното му от
работодателя предложение договорът, сключен помежду им, от такъв за
неопределено време да се превърне по силата на допълнителното споразумение в
срочен със срок до заемане на длъжността въз основа на конкурс.
Не
могат да бъдат споделени и доводите на ответника работодател, че ищецът с
конклудентни действия се е съгласил с допълнителното споразумение и е приел да
изпълнява длъжността до провеждането на конкурс от работодателя. На първо място
видът на договора – срочен или за неопределено време е част от същественото съдържание
на трудовия договор по арг. от чл. 66, т. 4 КТ. Разпоредбата на чл. 67, ал. 3 КТ императивно предвижда, че трудовият договор за неопределено време не може да
се превръща в договор за определен срок, освен при изричното желание на работника или служителя, изразено писмено.
Ето защо и това желание не може да бъде изразено чрез конклудентни действия.
На
следващо място, въпросът за начина, по който следва да бъде изразено желанието
на работник или служител, за се измени трудовият му договор от безсрочен в
срочен, е решен в практиката на ВКС. Желанието следва да е изразено писмено,
недвусмислено и отделно, като ВКС дори приема, че подписването на допълнително
споразумение, не изпълнява условието на чл. 67, ал. 3 КТ. Съгласно становището,
застъпено в определение № 694 от 3.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2595/2013 г.,
III г. о., ГК, споделяно и от настоящия състав на въззивния съд, условието на тази
императивна норма се отнася до всички случаи на предложен от работодателя
срочен трудов договор, без оглед на основанията. Като оправдава едно установено
закононарушение спрямо трудовите права на ищеца, с друго свое закононарушение,
а именно, че е обявил длъжността за заемане с конкурс в разрез с условията на
императивната правна норма на чл. 90, ал. 2 КТ, работодателят не обосновава
законността на извършеното уволнение, както и правилно е приел с решението си
СРС.
За
пълнота на изложението и в отговор на доводите на въззивника, съдът намира за
необходимо да посочи, че решение № 92/16.06.2020 г. по дело № 421/2020 г. на
ВКС, е постановено при различна фактическа обстановка от установената в
настоящия случай, не касае хипотеза на промяна съдържанието на трудовото
правоотношение от такова за неопределен срок в срочно, като въззивният съд
изложи съображенията си защо не приема тезата на въззивника за конклудентно
приемане на тази промяна от страна на работника.
Предвид
изводите, до които съдът достигна, искът за отмяна на уволнението се явява
основателен по изложените по-горе съображения. Не се установява наличието на
предпоставките за възникване на соченото в заповедта за уволнение основание, следователно
прекратяването на трудовото правоотношение е незаконосъобразно, както е приел и
СРС, като е уважил предявения главен иск. Основателни се явяват и обусловените
претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на
заеманата преди уволнението длъжност, както и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр.
чл. 225, ал. 1 КТ за присъждане на обезщетение за оставане без работа и за
по-нисък размер на трудовото възнаграждение на заеманата при новия работодател
длъжност, възлизащо на сумата от 7643,50 лева. В тази връзка не са изложени
конкретни доводи за порочност на решението по обусловените искове, с оглед
което решението на СРС и в посочените части следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има
право да му бъдат присъдени разноските за въззивното производство. Искане в
този смисъл е своевременно заявено, а по делото е представен договор за правна
и защита и съдействие от 17.03.2021 г., видно от съдържанието на който е
договорено и заплатено възнаграждение за процесуално представителство в размер
на 700 лева. Сума в посочения размер следва да бъде възложена в тежест на
въззивника.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 155284 от
21.07.2020 г., постановено по гр.д. № 12399/2020 г. по описа на СРС, 153
състав, в частите, с които е отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
уволнението на С.П.К., извършено със заповед № 7/13.01.2020 г. на директора на Първа специализирана акушеро-гинекологична болница за
активно лечение „Света София“ ЕАД на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ, на
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ С.П.К. е възстановен на заеманата до
уволнението длъжност „началник лаборатория по клинична патология и цитология”,
като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3
вр. чл. 225 КТ сумата 7 643,50 лева, представляваща обезщетение за оставане без
работа и за получаване на по-ниско възнаграждение в резултат от незаконното
уволнение за периода 14.01.2020 г. - 07.07.2020 г., ведно със законната лихва
от предявяване на иска до окончателното изплащане, както и в частта за
разноските.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК Първа специализирана акушеро-гинекологична болница за активно лечение
„Света София“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на С.П.К., ЕГН **********, сумата от 700
лева - разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл.
225 КТ за разликата над присъдената сума 7 643,50 лева до пълния предявен
размер 7 713 лева, е влязло в сила.
Решението
подлежи на обжалване при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
връчването на препис на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.