Решение по дело №3277/2021 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ ......................

гр. София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                                  ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                               мл. съдия КАЛИНА СТАНЧЕВА

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева в.гр.дело № 3277 по описа за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

 

С решение № 2028556 от 31.12.2020 г., постановено по гр. д. № 64497/2019 г., по описа на  СРС, 143 състав, е признато за установено по предявения от В.Н.С., ЕГН **********, отрицателен установителен иск с правна квалификация по чл. 439, ал. 1 ГПК, че същата не дължи на Столина община сумата от 100,00 лева, представляваща размера на наложеното й административно наказание „Глоба“ с Наказателно постановление № 267114 от 8.4.2016 г., издадено от Кмета на С.О. и влязло в сила на 17.1.2017 г. за извършено административно нарушение по смисъла на чл. 18, т. 1 и чл. 35, ал. 1 във връзка с чл. 34, ал. 3 от Наредбата за реда и условията на пътуване с обществения градски транспорт на територията на С.О., въз основа на което е образувано изпълнително дело № 20198490401110 по описа на ЧСИ А-П., с рег. № 849 в КЧСИ и район действие – района на Софийски градски съд, поради погасяване на сумата по давност. Съобразно изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът С.О. е осъден да заплати на ищеца сумата от 450 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски.

Недоволен от така постановеното съдебно решение останал ответникът, поради което и депозирал, чрез своя процесуален представител, иницииращата настоящото въззивно производство въззивна жалба в срока по чл. 259 ГПК. С жалбата се оспорва съдебният акт на първата инстанция при доводи, че е постановен в нарушение на материалния закон. Жалбоподателят обръща внимание, че СРС игнорирал факта, че става въпрос за действително извършено административно нарушение, за което жалбоподателят е санкциониран с НП № 267114 от 8.4.2016 г., като същото е влязло в сила и са предприети действия за събиране на вземането. Акцентира, че ТР № 2 от 2017 г. на ВАС засяга изтичане на обикновената давност, но не и абсолютната такава, поради което и изводът на първия съд в посока, че вземането е погасено по давност са неоснователни, тъй като не е взето предвид течението на абсолютния давностен срок. Разяснява, че процесният казус попада в приложното поле на чл. 82, ал. 4 ЗАНН, при това следва да се отчете, че НП е влязло в сила на 17.01.2017 г., а действията по принудително събиране на глобата /образуване на изпълнително производство при частен съдебен изпълнител/ са осъществени на 10.10.2019 г. Поради субсидиарното приложение на НПК в случая и при изчисляване на момента на изтичане на абсолютната давност, е видно, че последната все още не е изтекла. Заявява искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и за постановяване на решение, с което искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски за настоящата инстанция и прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерен размер на адвокатския хонорар на другата страна.

Въззиваемата страна – ищец В.Н.С., чрез адв. К. от САК, оспорва жалбата в отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. С отговора въззивната жалба се оспорва с доводи за неоснователност. На свой ред се позовава на ТР № 2/2017 г. на ВАС, уточнявайки, че фактът, че глобата е публично вземане не означава на свой ред, че изпълнителската давност за нея следва да е еднаква с тази на останалите публични вземания. Навежда, че единствено приложима в случая се явява новелата на чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН. Налагането на административно наказание „глоба“ е резултат от административнонаказателната репресия на държавата, поради това СРС законосъобразно приел, че с изтичането на 2-годишния срок погасителната давност по отношение на вземането на С.О. в размер на 100 лева е изтекла. Претендира разноски, за което представя доказателства.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

СРС се е произнесъл по иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК - за признаване недължимост на сумата от 100 лева, представляваща глоба за непритежаван редовен превозен документ от пътник в обществения градски транспорт на територията на  С.О., отказал да закупи карта за еднократно пътуване от контрольор по редовността на пътниците, за която е издадено наказателно постановление № 267114 от 8.4.2016 г., поради изтекъл погасителен давностен срок.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част. Относно проверката на правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, като съдът следи и без довод за допуснати от СРС нарушения на императивните материалноправни норми.

Решението е валидно и допустимо, като по правилността на съдебното решение, въззивната инстанция намира следното.

  С отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 439 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението – т. е. чрез иск длъжникът оспорва вземането и материалната незаконосъобразност на изпълнението, като може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Предявеният иск е отрицателен установителен, поради което абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост е наличието на правен интерес, който следва да съществува и към момента на приключване на съдебното дирене. Правен интерес от провеждане на отрицателен установителен иск за вземане е налице винаги, докато съществува годно изпълнително основание в полза на привидния кредитор и същият не е удовлетворен. Този иск е недопустим само ако изпълнителният процес е приключил поради събиране на дълга и плащане на взискателя, защото тогава ще е налице интерес от иск по чл. 55 ЗЗД, а защитата, която длъжникът се стреми да получи не би могла да се осъществи с иск по чл. 439 ГПК, доколкото дори да се уважи такъв иск събраните и платени на взискателя суми не биха могли да се съберат обратно от него поради липсата на изпълнителна сила на решението по чл. 439 ГПК.

В конкретния случай изпълнителното производство е висящо към датата на приключване на съдебното дирене, не са постъпили по изпълнителното дело суми, които да  са преминали в патримониума на взискателя, предвид което той не е удовлетворен, принудата не е приключила и за ищеца е налице интерес от провеждане на иска. Интерес от иска е налице с оглед неприключилото събиране на вземането /така и Определение № 130 от 24.07.2017 г. по ч. гр. д. № 756/2017 г. на ВКС, II г. о., ГК/.

В случая не е било спорно, а и това се установява от приложените по делото писмени доказателства, че на ищеца е наложено административно наказание – „Глоба“ в размер на 100,00 лева с влязло в сила на 17.1.2017 година Наказателно постановление № 267114/8.4.2016 г., издадено от Кмета на С.О. за извършено административно нарушение по смисъла на чл. 18, т. 1 и чл. 35, ал. 1 във връзка с чл. 34, ал. 3 от Наредбата за реда и условията на пътуване с обществения градски транспорт на територията на С.О. /НРУПОГТТСО/.

Безспорно е също така, че след влизане в сила на наказателното постановление присъденият с него размер на административното наказание „Глоба“ на стойност 100,00 лева е възложен за събиране от ЧСИ А-П., рег. № 849 на КЧСИ. Въз основа на възлагателното писмо изх. № 1.10.2019 г., с инкорпорирано в него искане от С.О. за събиране на публични вземания, е образувано  процесното изпълнително дело № 20198490401110 с взискател ответната С.О. и длъжник ищцата В.С..

От събраните пред първостепенния съд писмени доказателства се установява още, че по отношение на ищцата като длъжник в изпълнителното производство е бил наложен запор на трудовото й възнаграждение при работодател  „И.К.“ ООД /вж. запорно съобщение, връчено на 30.10.2016 г./ При все това обаче не се установява в хода на изпълнителното производство /чрез така наложения запор върху трудовото възнаграждение/ сумата да е била събрана от ищцата - длъжник.

При така обсъдените доказателства, въззивният състав споделя решаващия извод на СРС, че в производството се установява недължимост на процесното вземане на ответната С.О. в размер на 100 лева, доколкото същото е погасено по давност, поради следното:

Съгласно новелата на чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК публични са държавните и общински вземания по влезли в сила наказателни постановления. Разпоредбата на чл. 163, ал. 4 ДОПК предвижда при възлагане на публични вземания за събиране на съдебен изпълнител това събиране да се извършва по реда на Гражданския процесуален кодекс /ГПК/. Редът за събиране на публичното вземане определя и компетентния съд, който следва да се произнесе по исковата молба за установяване несъществуването на оспорено вземане от този вид. В случая на основание чл. 163, ал. 4 ДОПК вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител, предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 439 ГПК и следва да се разгледа от гражданския съд. /Определение № 16/16.04.2021 г. на смесен петчленен състав на ВАС ВКС по адм. д. № 14/2021 г., както и постановените по сходни казуси Определение № 63 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 47/2017 г., Определение № 48 от 22.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 34/2018 г., Определение № 87 от 29.11.2019 г. по адм. д. № 45/2019 г., Определение № 39 от 02.10.2020 г. по адм. д. № 23/2020 г., Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-членен с-в/.  Предвид изложеното въззивната инстанция напълно се солидаризира с извода, формиран в проверявания акт, че производството е подсъдно на гражданските съдилища, а възраженията на въззивника-ответник в противен смисъл са неоснователни.

При принудително събиране на публично общинско вземане съдебният изпълнител не прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по възражението за давност, основано на чл. 171 ДОПК. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, с който е признато за установено, че не са налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението по давност.

Нормата на чл. 82, ал. 1, б. "а" ЗАНН установява двугодишна давност за наложено наказание "глоба", която според чл. 82, ал. 2 ЗАНН започва да тече от влизане в сила на акта, с който същото е наложено и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на конкретното наказание. Съгласно Тълкувателно решение №  2 от 12.04.2017 г. на ВАС след прекъсване на давността в хипотезата на чл. 82, ал. 2 ЗАНН при изпълнение на административното наказание „глоба", се прилага давностният срок по чл. 82, ал. 1, б. „а" ЗАНН“ /двугодишен/.

По делото не се установяват предприети действия, водещи до прекъсване или спиране на давността за периода от влизане в сила на наказателното постановление на 17.01.2017 г. до образуване на изпълнителното дело на 10.10.2019 г. или давността по чл. 82, ал. 1, б. "а" ЗАНН е изтекла преди образуване на изпълнителното дело, а именно на 17.01.2019 г., като ответникът не е ангажирал доказателства за предприемане на действия по изпълнение на наложеното административно наказание глоба преди 17.01.2019 г., за да може да се приложи правилото на чл. 82, ал. 4 ЗАНН. При това положение възможността наложеното наказание глоба да бъде изпълнена принудително, включително чрез възлагане на частен съдебен изпълнител в рамките на образувано изпълнително производство, е била погасена към 10.10.2019 г. Ето защо и решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

 

По разноските за настоящата инстанция:

С оглед изхода на спора и направеното своевременно искане, въззвиницата-ищца има право на разноски за настоящото производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, доколкото същата е била надлежно представлявана в хода на въззивното производство от процесуален представител, за което е сторила разноски в размер от 400 лева, платени в брой, видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие.

Въззивникът е възразил по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК срещу прекомерния размер на адвокатския хонорар на въззиваемата страна, като вземайки предвид новелата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ, настоящата инстанция също намира, че адвокатското възнаграждение на въззиваемата следва да бъде намалено до минимума от 300 лева.

 

Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 2028556 от 31.12.2020 г., постановено по гр. д. № 64497/2019 г., по описа на  СРС, 143 състав.

ОСЪЖДА С.О., представлявана от Кмета Й.Ф., ЕИК ********, с адрес: гр. София,ул. „********да заплати на В.Н.С., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 300 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

 

Решението не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.