РЕШЕНИЕ
№ 10974
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско
дело № 20241110120473 по описа за 2024 година
Производството е образувано въз основа на искова молба, подадена от И. С. Б.,
ЕГН **********, чрез адв. Д. Г., АК – Л., против /фирма/, ЕИК ********, с която са
предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
признаване за установено, че сключеният между страните договор за потребителски
кредит /фирма/ Стандарт № ********* от 11.11.2022 г. е недействителен, и осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
на ищцата сумата 336,63 лева, представляваща сбор от заплатени без основание суми
по процесния договор. В условията на евентуалност са предявени установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2
ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за признаване на клаузите от
процесния договор, уреждащи допълнителни услуги “Фаст” и “Флекси”, за нищожни.
Ищцата И. С. Б. твърди в исковата молба, че на 11.11.2022 г. е сключила с
ответника /фирма/ договор за потребителски кредит „/фирма/ Стандарт“ № *********
при следните условия: главница – 500,00 лева, годишен лихвен процент – 41%,
годишен процент на разходите (ГПР) – 48.98%, срок на кредита – 24 месеца и обща
сума, дължима от кредитополучателя – 735,86 лева. Твърди, че съгласно т. VI от
договора ищцата е “поискала и закупила” следните допълнителни услуги: “Фаст” –
предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит, за което кредиторът е начислил допълнително сума в размер на 200,00 лева, и
“Флекси” – предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския
кредит, за което кредиторът е начислил допълнително сума в размер на 350,00 лева, за
които суми в договора било посочено, че ще бъдат разсрочени в погасителния план
заедно с вноските за главница и лихва. Поддържа, че по този начин общата сума на
1
заема не е обявената в договора – 735,86 лв., а значително по-висока – 1 285,86 лв.
Ищцата твърди, че към момента на депозиране на исковата молба в съда е погасила 8
вноски от по 55 лв. всяка или общо 440 лв. Навежда твърдения, че между страните
има множество договори за потребителски кредит, последните четири от които: №
40009429953 с главница 3 500,00 лв. от 10.05.2022 г., процесният договор № *********
с главница 500,00 лв. от 11.11.2022 г., № 40018213594 с главница 600,00 лв. от
23.06.2023 г. и № 40019260030 с главница 3 500,00 лв. от 10.08.2023 г., с който се
погасяват задължения по предишните три договора. Излага, че видно от договор за
кредит № 40019260030 (№ 4), сумата, с която са погасени задълженията по процесния
договор (№ 2), е в размер на 396,63 лв. Твърди, че общата погасена сума по процесния
договор за кредит № ********* от 11.11.2022 г. е в размер на 836,63 лв., като сочи, че в
подкрепа на твърденията си прилага справка-извлечение от Банка ДСК по партидата й
и договор за кредит № 40019260030, с който се рефинансират задълженията по
процесния кредит. Ищцата твърди, че клаузите, уреждащи допълнителни услуги
“Фаст” и “Флекси”, противоречат на императивна правна норма, както и че същите са
неравноправни и нищожни поради накърняване на добрите нрави. Твърди, че
посочените услуги по своята същност представляват действия по усвояване и
управление на кредита, поради което противоречат на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и не
представляват допълнителни услуги по смисъла на ал. 1 на същата разпоредба.
Поддържа, че клаузите са сключени във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143
ЗЗП, тъй като съгласно погасителния план длъжникът следва да заплаща 24 месеца по
22,91 лв. за нещо, което не ползва, като изискуемостта за заплащане на
възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги настъпва от датата на
самия договор за кредит. Твърди нарушение на принципа на добросъвестност и
справедливост при договарянето. Излага, че дори посочените услуги да не бъдат
ползвани от потребителя, това не води до неплащане или намаляване на цената на
пакета услуги. Счита посочените клаузи за неравноправни съгласно чл. 143, т. 3 ЗЗП.
Поддържа, че с клаузата за приоритетно разглеждане и изплащане на кредита се цели
обезщетяване на вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в
противоречие с чл. 16 ЗПК. Твърди нищожност на посочените клаузи поради
накърняване на добрите нрави. Излага, че размерът на възнаграждението за закупените
допълнителни услуги /550,00 лв./ надвишава размера на предоставения кредит /500,00
лв./, като по този начин се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че посочените суми
прикриват разходи по кредита, като в случай, че същите бъдат включени в ГПР, то
размерът му би надхвърлил законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Навежда твърдения, че клаузите не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 145,
ал. 2 ЗЗП. Предвид, че възнаграждението за допълни услуги е било включено в самия
договор за кредит, излага, че длъжникът не е имал възможност да се откаже от
сключването на това споразумение без да се откаже от сключването на договора за
кредит. С оглед на изложеното, счита, че възнагражденията за допълнителни услуги
противоречат на добрите нрави и в равна степен са неравноправни клаузи, съответно
нищожни съгласно чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, чл. 21, ал. 1 и чл. 24 ЗПК, вр. чл. 146, ал.
1 и 2 ЗЗП и чл. 10а, ал. 2 ЗПК. При изложените съображения счита, че договорът за
заем е недействителен поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че
възнагражденията в размер на 200,00 лв. за допълнителна услуга “Фаст” и 350,00 лв. за
допълнителна услуга “Флекси” представляват разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляване на ГПР, който съобразно чл. 19, ал. 3 ЗПК не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва, като посочва, че съгласно чл. 19, ал.
5 ЗПК, клаузи в договор, надвищаващи определените по ал. 4, са нищожни. Твърди
2
още, че разходът за допълнителни услуги представлява скрито допълнително
възнаграждение за кредитора, непосочено при определяне на ГПР. Счита, че таксите за
услуги “Фаст” и “Флекси” отговарят на посочените в ЗПК изисквания, за да бъдат
включени в общия разход по кредита. Цитира практика в подкрепа на аргументираната
теза. Позовавайки се на решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 (С. Р. Г.
срещу настоящия ответник), счита договора за кредит за недействителен на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗЗП. Моли съда да признае
за установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит
/фирма/ Стандарт № ********* от 11.11.2022 г. е недействителен на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗЗП, както и да осъди ответника
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на ищцата сумата 336,63 лв.,
представляваща сбор от заплатени без основание суми по процесния договор. В
условията на евентуалност, моли съда да признае клаузите, уреждащи допълнителни
услуги “Фаст” и “Флекси”, за нищожни на посочените в исковата молба основания.
Претендира разноски.
Ответникът /фирма/ е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК,
с който оспорва всички изложени в исковата молба възражения, доводи, твърдения и
възражения по отношение действителността на процесния договор за кредит, както и
на отделни негови клаузи, като необосновани, неоснователни и недоказани. Твърди, ч
е доколкото в текста на чл. 10 ал. 1 от ЗПК са посочени общите основания за
валидност (действителност) на ДПК, а именно - договорът следва да се сключи в
писмена форма, на хартиен или на друг траен носител, по ясен и разбираем начин, при
размер на шрифта не по –малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните
по договора, от съдържанието на същия и Общите условия на кредитора за физически
лица, представляващи неразделна част от договора за кредит, може да се направи
безспорно извод, че договорът отговаря на общите условия за действителност и е
сключен в предписаната от закона форма и на специалните изисквания на ЗПК за
действителността на договора, същият е действителен, не противоречи на
императивни норми на закона и не съдържа нищожни клаузи. Поддържа, че
процесният договор е сключен при спазване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, което се установява от уговорените между страните
разпоредби, а именно: в раздел “VI.Параметри” е посочена чистата стойност на
кредита – 500.00 лева, срока за погасяване на кредита - 24 месеца, размера на вноската
по кредита – 30.66 лева, ГПР – 48,98 %, ГЛП – 41.00 %, както и размерът на лихвения
процент на ден – 0.11 %. Посочен е и размерът на общата дължима сума по кредита, а
именно 735.86 лева, представляваща сбор от отпусната чиста стойност на кредита и
дължимата лихва. Погасителният план също е изготвен и предоставен на ищеца към
момента на подписване на процесния договор. В чл.4 и чл. 5 от Общите условия,
представляващи неразделна част от договора, подписани от ищеца, ясно и
недвусмислено е посочено какво представлява договорното възнаграждение по
кредита, какви са условията за прилагане на договорения лихвен процент и как е
изчислен ГПР. Ето защо твърди, че безспорно се доказва, че необходимото съдържание
за действителността на процесния договор за потребителски кредит № *********
съгласно разпоредбите на чл.10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК се съдържа в процесния
договор за потребителски кредит, поради което същият е действителен. По отношение
на възражението в исковата молба за недействителност на договора излага, че
изискването в ЗПК за посочване на методика за изчисляване на начина на формиране
на ГПР не е приложимо в настоящия случай, с оглед на което възраженията на ищеца в
тази насока са напълно неоснователни. Отделно от това в разпоредбата на чл. 5.2. от
3
Общите условия, неразделна част от договора, са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1
начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който
е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по кредита се
изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния
първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В чл. 5.2.2
от Общите условия е посочено, че първоначалното изчисление на ГПР по договора се
прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния
първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. Ето защо
поддържа, че в настоящия случай доводите и изводите, изложени в цитираното в
исковата молба Решение по дело С-448/2017 г. на СЕС, не могат да бъдат споделени и
отнесени за настоящия казус. Твърди, че потребителят е бил напълно запознат с
условията и бъдещето изпълнение на подписания договор към момента на сключване
на договора и е разполагал с всички необходими данни, които могат да му дадат ясна
представа за размера на задължението му, като твърди, че преценката на възможността
за въвеждане в заблуждение законодателят изисква да се направи спрямо средния
потребител (чл. 68г, ал. 1 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП), който е сравнително добре информиран
(какъвто ищецът очевадно е, с оглед кредитната история на същия) и сравнително
наблюдателен и предпазлив, като отчита обществените, културни и лингвистични
фактори, които се тълкуват от Съда на Европейския съюз. Цитира в тази насока и
практика на Съда на европейския съюз. Изразява несъгласие в за това, че уговореното
възнаграждението по предоставените допълнителни услуги е следвало да бъде
включено в размера на ГПР, като невключването му представлява нарушение на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и води до заблуждение на потребителя за
действителния размер на ГПР, като твърди, че допълнителните услуги, уговорени
между страните по договора за кредит, представляват услуги, предлагани само от
конкретния кредитор и не следва възнаграждението им да се включва при изчисляване
на ГПР, именно защото би въвело в заблуждение потребителя относно разхода по
кредита. Алтернативно твърди, че с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и
да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово-допустимия по чл.
19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се
надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на
целия договор за кредит. Поддържа, че със закупуването допълнителна услуга „Фаст“
и „Флекси“, ищецът си е гарантирал приоритетното разглеждане и отпускане на
поискания кредит, което означава, че ищецът си е гарантирал получаването на бързо
крайно становище по искането му за кредит и е получил такова - в рамките на един
работен ден искането е одобрено, договорът е сключен и поисканата сума е усвоена от
ищеца. Тази услуга не представлява такса за усвояване или за управление на кредита.
Тя е предоставена по избор на ищеца и последният се е възползвал от нея, с което
според ответника се доказва недобросъвестното поведение на ищеца, който е бил
добре информиран за предоставената допълнителна услуга, изявил е изрично желание
да се възползва от нея, за да усвои кредита само няколко часа след подаване на
искането за кредит и въпреки това, е взел решение да предяви съдебни претенции
срещу ответното дружество с неясни доводи и твърдения. Твърди, че договорът е
действителен, включително всяка една негова клауза. Моли съдът да се произнесете с
решение, с което да отхвърли изцяло предявените от ищеца И. С. Б. установителни и
осъдителни искове като неоснователни и недоказани. Претендира направените
съдебни и деловодни разноски по делото, включително и за юрисконсултско
4
възнаграждение в размер на 360 лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с
Наредбата за заплащането на правната помощ. Прави и възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, тъй като
същото надвишава минималния размер, определен съобразно Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а в условията на
евентуалност - установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
С оглед становището на ответника с отговора на исковата молба, на основание
чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит „/фирма/ Стандарт“ № ********* от 11.11.2022 г.,
сключен между ищцата И. С. Б., ЕГН ********** и ответника /фирма/, ЕИК ********
с усвояване от ищцата на заемната сума в размер на 500,00 лева.
Видно от представения договор за потребителски кредит „/фирма/ Стандарт" №
********* от 11.11.2022 г. и погасителен план към него, се установява, че между
/фирма/, в качеството му на кредитор, и И. С. Б., в качеството й на кредитополучател,
е сключен договор за потребителски кредит „/фирма/ Стандарт“ № ********* при
следните условия: главница – 500,00 лева, годишен лихвен процент – 41%, годишен
процент на разходите (ГПР) – 48.98%, срок на кредита – 24 месеца и обща сума,
дължима от кредитополучателя – 735,86 лева. Твърди, че съгласно т. VI от договора
ищцата е “поискала и закупила” следните допълнителни услуги: “Фаст” –
предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит, за което кредиторът е начислил допълнително сума в размер на 200,00 лева, и
“Флекси” – предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския
кредит, за което кредиторът е начислил допълнително сума в размер на 350,00 лева, за
които суми в договора било посочено, че ще бъдат разсрочени в погасителния план
заедно с вноските за главница и лихва. Поддържа, че по този начин общата сума на
заема не е обявената в договора – 735,86 лв., а значително по-висока – 1 285,86 лв.
Ищцата твърди, че към момента на депозиране на исковата молба в съда е погасила 8
вноски от по 55,00 лв. всяка или общо 440,00 лв.
По делото са приложени договори за потребителски кредит, от които: №
40009429953 с главница 3 500,00 лв. от 10.05.2022 г., процесният договор № *********
с главница 500,00 лв. от 11.11.2022 г., № 40018213594 с главница 600,00 лв. от
23.06.2023 г. и № 40019260030 с главница 3 500,00 лв. от 10.08.2023 г., с който се
погасяват задължения по предишните три договора.
Видно от договор за кредит № 40019260030 (№ 4), сумата, с която са погасени
задълженията по процесния договор (№ 2), е в размер на 396,63 лв. или общата
погасена сума по процесния договор за кредит № ********* от 11.11.2022 г. е в размер
на 836,63 лв.
По делото са приложени общи условия към договора за потребителски кредит,
погасителен план към договора за потребителски кредит.
В т. 15 от приложимите ОУ е посочено, че разписаните правила, касаещи
допълнителните услуги, се прилагат само в случаите, в които клиентът е избрал да
закупи пакет от допълнителни услуги, като за фактическото ползване на услугите
следва да са налице предвидените в ОУ специфични условия за всяка една от тях.
От съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал и с
оглед становището на ответника с отговора на исковата молба, се установява, че
ищецът е заплатил на ответното дружество сума в общ размер на 836,63 лева, погасена
5
по договор за кредит № ********* и сумата от 396,63 лв. погасени задължения по
договор № 40019260030/10.08.2023 г.
По отношение на процесния договор за кредит приложение намират
разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение
между страните представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9
ЗПК. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя цели, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по процесния договор са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото
договор е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от Закон за защита на потребителите, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно. За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит,
необходимо е същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК
изисквания. Неспазването на което и да е от тях, съгласно императивната разпоредба
на чл. 22 ЗПК, води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 , 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК и чл. 11, ал. 2 ЗПК. Договорът е
сключен при Общи условия, които са неразделна част от него и са подписани на всяка
страница от страните, като е спазена и писмената форма за действителност, съгласно
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, с шрифт на текста не по – малък от 12. Посочен е
общият размер на задължението по кредита съобразно четирите договора за
потребителски кредит, /1 285,86 лв./ и условията за усвояването му /чрез банков
превод по посочената в самия договор за кредит банкова сметка/. Посочен е лихвеният
процент по кредита – 41,00 % и условията за прилагането му – т. 4 от ОУ. Тъй като
лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора, неприложими към същия са
изискванията за: посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е свързан
с първоначалния лихвен процент, периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент,
съгласно чл. 33а ЗПК. Отделно от това нито се твърди, нито се установява, че е
уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план,
който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, както и за размера, броя и датите на плащане на вноските за допълнителните
услуги „Фаст“ и “Флекси”, като е посочена и общата стойност на плащанията, с което
съдът приема, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, при съобразяване
и на разясненията, дадени в решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. по
описа на ВКС, III г. о., според което в договора за кредит трябва да се посочат само
размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е
уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; в срочния
договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от
съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница.
Договорът съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
6
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания, сроковете и условията за извършването на
тези плащания – т. 7.4.1. от ОУ, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, като
е уредено и правото на отказ на потребителя от договора и условията за неговото
упражняване – т. 7 от ОУ - срока, в който това право може да бъде упражнено,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената
главница и лихвата. Ето защо разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 , т. 12 и т. 20 ЗПК не
са нарушени и процесният договор за кредит не е недействителен на това основание.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а според ал. 2 на същата разпоредба годишният процент на разходите по
кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
В случая уговорените в процесния договор възнаграждения за допълнителни
услуги в общ размер на 550,00 лв./200,00 лв.+ 350, 00 лв./ представляват разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен
лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Съгласно т. 2
„обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, с понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които
потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионните, които кредитополучателят е длъжен да
заплати на кредитора.
Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага
с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния
процент на разходите, дори при законово установената граница.
В случая е посочен годишен процент на разходите по кредита – 48,98 %, който
формално отговаря на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В частност общото
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част
от договора за кредит, сборни плащания, в които се включва и задължението по
7
закупения пакет от допълнителни услуги “Фаст” и “Флекси”. Общият размер на
месечната вноска е определен като сбор от главница, договорна лихва и ежемесечно
дължима вноска по закупените допълнителни услуги. Това възнаграждение за
допълнителни услуги обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР от 48,98%, въпреки, че е включено в общия дълг и месечните вноски.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1
ЗПК. При отчитането на възнаграждението за закупения пакет допълнителни услуги
като несъмнен разход, действителният ГПР би бил значително завишен. Сборът от
двете възнаграждения за допълнителни услуги е 550,00 лв., като след прибавянето им
към уговорения ГПР от 48,58%, се налага изводът, че общият размер на ГПР
надхвърля неколкократно императивно предвидения максимален размер съобразно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва да се отбележи, че само общият размер на
двете допълнителни възнаграждения (550,00 лв.) представлява почти, дори
надвившава 100% от размера на заетата сума (500,00 лв.). По този начин се заобикаля
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посоченият разход за допълнителни услуги
подлежи на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, от което
следва, че по този начин е установено скрито допълнително възнаграждение на
кредитора, което не е посочено при определяне на годишния процент на разходите.
Ответникът - кредитодател е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия
кредит по начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя
на действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита
и на пакета допълнителни услуги и е оповестил годишен процент на разходите, но без
да включи в него значителния добавен разход за възнаграждение за допълнителни
услуги. Регламентираното от законодателя ограничение за размера на всички разходи
по кредита цели да предотврати прекомерното му оскъпяване чрез въвеждане на други
разходи, комисионни, възнаграждения от страна на търговеца, в нарушение на
принципа на добросъвестността, което би довело до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, който
закон намира приложение съгласно чл. 24 ЗПК.
Клаузите, предвиждащи заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги,
са установени и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за приоритетно разглеждане
на искането за отпускане на потребителски кредит са такива, свързани с усвояване на
кредита. В този смисъл възнаграждението, дължимо за допълнителната услуга “Фаст”,
се явява в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, с оглед на което
тази клауза от договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Със
закупуването на допълнителната услуга „Фаст“ потребителят е поставен в значително
по-неблагоприятно положение в процесното правоотношението и въз основа на това
клаузите, с които се уговарят допълнителни услуги са и неравноправни по смисъла на
Директива 93/13/ЕИО, доколкото възлагат допълнителна финансова тежест за
потребителя, оскъпяват „цената на кредита“ и по съществото си представляват
реализирана за кредитора печалба. Таксата за приоритетно разглеждане на искането за
кредит се претендира като дължима на основание допълнителна, незадължителна
услуга, предоставена по искане на кредитополучателя. Самото естество на действията
на кредитора, посочени като съдържание на претендираната престация, обаче,
изключва квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано
насрещно възнаграждение. В случая заплащането на възнаграждение за допълнителна
услуга „Фаст“ е уговорено без да е ясна типичната насрещна престация, обосноваваща
по-високи разходи за кредитополучателя. В тази връзка следва да се посочи, че целта
на таксите и комисионните по чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Възлагането в
тежест на потребителя на допълнителни възнаграждения, свързани с действия по
усвояването и управлението на кредита, които са част от дейността на кредитора по
предоставянето на кредита, не е обосновано с икономическия интерес на търговеца и е
предпоставка за неоснователното му обогатяване. Подобни уговорки, водещи до
8
отделяне на пакета услуги от основното съдържание на кредита, заобикалят
изискването за оповестяване на общия разход по кредита и забраната размерът на
годишния процент на разходите да не надвишава пет пъти размера на законната лихва.
Що се отнася до услугата "Флекси", с оглед обстоятелството, че ОУ към
договора за кредит /т. 15.2.1 и чл. 15.2.2 и чл.15.2.3/ предвиждат необходимост от
сключване на анекс към договора за кредит при ползване на всяка една от услугите, а
не възможност за кредитополучателя да се възползва директно от тях чрез
едностранно изявление, се налага заключението, че допълнителните услуги, свързани
с отлагане на вноски и тяхното намаляване, представляват по своя характер изменения
на кредитното правоотношение по съгласие на страните по реда на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, а
не допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Ето защо възнагражденията
попадат в хипотезата на императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото са
уговорени за елемент от съдържанието на самото кредитно правоотношение, а не за
предоставяне на свързана с него допълнителна услуга.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките, макар формално процесният договор да покрива изискуемите реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на
всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Характерът на вземането за такса за приоритетно
разглеждане на кандидатурата за кредит, представляващо възнаграждение на
предоставения паричен ресурс, предполага включването му в ГПР и липсата на този
разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според настоящия съдебен състав текстът на
последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар
и неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание
на договора. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание, законодателят урежда
като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл.
22 ЗПК (така и определение № 60451/03.06.2021 г. по гр. д. № 850/2021 г. по описа на
ВКС, III г. о., решение № 2449/16.05.2023 г. по в. гр. д. № 87/2022 г. по описа на СГС,
решение № 4067/20.07.2023 г. по в. гр. д. № 9689/2022 г. по описа на СГС, решение №
3609/04.07.2023 г. по в. гр. д. № 8049/2022 г. по описа на СГС, решение №
3939/17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826/2022 г. по описа на СГС, решение №
3764/11.07.2023 г. по в. гр. д. № 10944/2022 г. по описа на СГС, решение №
3868/13.07.2023 г. по в. гр. д. № 62/2023 г. по описа на СГС, решение № 874/22.02.2023
г. по в. гр. д. № 13474/2022 г. по описа на СГС и др.). Нищожните клаузи не могат да
бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД от императивни правила, нито да бъде
прието, че частично недействителни са единствено клаузите, отнасящи се до
уговорените допълнителни услуги „Фаст“ и “Флекси”.
Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на
дългосрочната цел, предвидена в чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, тъй като продавачите
и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че
дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да
бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират
интересите на тези продавачи и доставчици.
Настоящият съдебен състав приема, че в противоречие с правилото на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, задължението за заплащане на пакет допълнителни услуги “Фаст” и
9
“Флекси”, представляващо разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, не е включено в
годишния процент на разходите по кредита. Въпреки, че формално в договора е
посочен годишен процент на разходите, без включване в него на възнагражденията за
процесните допълнителни услуги, ГПР не може да изпълни отредената му функция -
да даде възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да
вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от
04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
По изложените съображения, съдът намира предявеният установителен иск за
недействителност на договора за потребителски кредит за основателен.
Предвид уважаването на главния иск, не са налице вътрешно-процесуалните
предпоставки за разглеждане на евентуалните искове за нищожност на отделни клаузи
от договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е да
докаже, че е заплатил исковата сума в общ размер на 836,63 лв., представляваща сбор
от главницата по договора в размер на 500,00 лв. и 336,63 лв., последните заплатени
без основание суми по процесния договор, че сумите са постъпили в патримониума на
ответника, както и че същите са недължими.
Ответникът следва да установи, че е получил сумите на валидно правно
основание – валидни и равноправни клаузи от договора.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки,
който е получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи реално
полученото. В настоящия случай на доказване подлежат следните факти: размерът на
обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата страна поради
получаването на нещо без основание и причинна връзка между обогатяването на
ответника и обедняването на ищеца.
Ответникът не ангажира доказателства относно наличие на основание да получи
сумата, заплатена от ищеца над размера на чистата стойност по кредита, поради което
искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД следва да бъде уважен.
Със сумата в размер на 336,63 лв., последните заплатени без основание суми по
процесния договор, ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, като е налице
причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца.
Предвид изложеното, недължимо платена, извън размера на чистата стойност по
кредита сума в размер на 336,63 лв. /836,83 лв. погасена по процесния договор сума -
500,00 лв. главница /, с оглед на което и съобразявайки диспозитивното начало в
гражданския процес /чл. 6 ГПК/, искът се явява основателен и следва да бъде уважен в
предявения размер от 336,63 лв.
По отговорността на страните за разноски:
С оглед изхода на спора право на разноски има ищецът. На ищеца следва да се
присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 50,00 лв. - държавна
такса.
Ответникът дължи и заплащане на адвокатско възнаграждение при условията на
чл. 38, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата. Видно от представения по делото
договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца И. С. Б. и адв. Д. Г.,
вписан в АК – Л. с № **********, за изпълнение на възложената работа адвокатът ще
осъществява безплатна правна помощ на възложителя на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ,
при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът
осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-
нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗАдв.
Предвид горното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1,
т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в полза на процесуалния представител,
10
предоставил на ищеца безплатна правна защита в настоящото производство следва да
бъде определено възнаграждението в размер на 480, 00 лв.
Адвокатското възнаграждение е съобразено и с Решение на съда на Европейския
съюз от 25 януари 2024 г. по дело С- 438/22 г. по предюдициално запитване, отправено
от Софийски районен съд, в което е прието, че националната наредба противоречи на
нормата на чл. 101, §1 от ДФЕС, като съдилищата не могат да прилагат на основание
чл. 4, § 3 от ДЕС. Същото е и в съответствие с определение № 50015/16.02.2024г. по
т.д. № 1908/2022г. на ВКС, в което е посочено, че въведеното с чл. 38, ал.2 ЗА правило,
че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер,
който е значително по - висок от приложимите размери на аналогични случаи, без
възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената
работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение
на конкуренцията по смисъла на чл. 101 , § 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото
тълкуване в решение С- 438/22 на СЕС.
Възнаграждение за процесуално представителство на адвоката на ищеца е е
съобразно и с разясненията, дадени с Определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д. №
2982/2019 г. на ВКС, съгласно които когато с една искова молба са предявени от един
ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединени оценяеми искове,
интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове, както и обстоятелството, че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност и е приключило в едно открито
съдебно заседание, съдът определя за адекватни на естеството на извършените
процесуални действия.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на сключеният между страните договор за
потребителски кредит /фирма/ Стандарт № ********* от 11.11.2022 г. по предявения
от И. С. Б., ЕГН **********, с адрес: /адрес/, чрез адв. Д. Г., със служебен адрес:
/адрес/ срещу “/фирма/, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/ на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД .
ОСЪЖДА “/фирма/, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
да заплати на от И. С. Б., ЕГН **********, с адрес: /адрес/, чрез адв. Д. Г., със
служебен адрес: /адрес/, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата 336,63 лева,
представляваща сбор от заплатени без основание суми.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК “/фирма/, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление: /адрес/, да заплати на И. С. Б., ЕГН **********, с адрес:
/адрес/, чрез адв. Д. Г., със служебен адрес: /адрес/, сумата 50,00 лева - разноски за
държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.
“/фирма/, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, да заплати на от
адв. Д. Г., вписан в АК – Л. с № ************, със служебен адрес: /адрес/, сумата от
480,00 лева - адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство
на ищеца И. С. Б..
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
11
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12