№ 199
гр. Бургас, 13.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско
дело № 20222100502145 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на Главна дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с
тероризма“, представлявана от Главен комисар Т*Г*, против Решение № 2333
от 24.10.2022г. по гр.д.№ 5040/2022 г. по описа на Районен съд- Бургас, с
което дирекцията е осъдена да заплати на В. А. А., ЕГН **********, живущ в
гр.Бургас, сумата от 657.45 лева, представляваща допълнително
възнаграждение за 75.50 часа извънреден труд, положен през периода
26.07.2019 г.- 09.07.2020 год. на основание служебно правоотношение между
страните, по силата на което ищецът е заемал длъжността „***/****“ в Главна
Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“, ведно
със законната лихва върху сумата, начиная от датата на подаване на исковата
молба- 03.08.2022., до окончателното й изплащане, както и сумата от 154.22
лв., представляваща сборно обезщетение за забавено плащане на главницата
за периода 01.11.2019 г.- 03.08.2022 г., както и сумата 400 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение, а по сметка на РС- Бургас сумата от 250 лв.,
включваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение и
претендира отмяната му и постановяване на ново решение, с което исковете
да бъдат отхвърлени, а на въззивника да се присъдят сторените разноски.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, поради неправилно
приложение на материалния закон и необоснованост. Според въззивника
1
неправилно районният съд приел, че в случая намира приложение НРОРЗ и
по- конкретно чл.9, ал.2 от същата. Счита, че не са налице предпоставките за
прилагане на този тълкувателен способ при наличието на специална правна
регламентация на условията и реда за отчитане на нощния и извънреден труд
на държавните служители в МВР и конкретно на работещите на смени,
включващи и нощен труд, а именно- ЗМВР, Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016г., Наредба №8121з-908 от 2.08.2018г. и Наредба №8121з-1059 от
26.09.2019г., издадени от министъра на вътрешните работи. Сочи, че за да се
твърди, че е налице положен извънреден труд, който не е заплатен от
ответника, следва ищецът действително да е работил извън установеното за
него работно време по график. Твърди, че всеки положен час труд за
процесния период своевременно е заплащан ежемесечно на ищеца, видно от
платежните бележки. Превръщането на нощните часове положен труд с
коефициент 1,143 е установено с цел увеличаване на заплащането за положен
нощен труд с допълнително възнаграждение от 0,25 лв., а не за генериране и
заплащане на извънреден труд. За разлика от другите държавни служители в
МВР било разрешено полагането на 8 часа нощен труд, на които било
разрешено полагане на 7 часа нощен труд. Затова счита, че посочения
коефициент е неприложим, който се получава от съотношението на 8 ч.
дневен труд към 7 часа нощен труд. Ако при цитираното съотношение се
извърши заместване за служителите в МВР, коефициентът би бил 1. Ето защо
счита, че дирекцията вече е изпълнила задължението си и е изплатила изцяло
и своевременно положения от ищеца нощен труд. Акцентира, че правната
уредба на нощния труд на служителите в МВР, регламентирана в чл.187
ЗМВР е специална спрямо общите правила на КТ, като за разлика от КТ
нормалната продължителност на работното време пред нощта не е ограничено
на 7 часа и при него същата съвпада с продължителността на работното време
пред деня- 8 часа. Тази разлика била обяснима със спецификата на
функционалните задължения на служителите от ЗМВР, вменени им с чл.2,
ал.1 ЗМВР. Нормата на чл.187, ал.7 от ЗМВР при държавните служители в
МВР ограничавала извънредният труд, който не можело да надвишава 70 часа
на тримесечен период и 280 часа годишно, като при бедствия и други
извънредни ситуации се допускало извънредният труд да надвиши тези норми
до още 25 часа на тримесечен период и до още 100 часа годишно.
Разпоредбите на ал.5 и 6 от същата норма указвали как следва да бъде
възмезден положения от служителя извънреден труд. Правото на заплащане
на допълнително възнаграждение за нощен труд било регламентирано в
чл.179, ал.2 ЗМВР, според който размерът на допълнителните възнаграждения
за нощен труд се определя със заповед на министъра на вътрешните работи,
докато размерът на допълнителните възнаграждения за извънреден труд били
определени в самия закон- за служителите, работещи на смени, се
компенсирал с възнаграждение за извънреден труд в размер на 50%
увеличение върху основното месечно възнаграждение- чл.187, ал6 ЗМВР.
Излагат се доводи, че претендираното вземане се основава на нормативен акт,
който не може да намери приложение в действащата нормативна уредба на
ЗМВР. Претендират се разноски.
2
В срока по чл.263 ГПК въззиваемият е подал писмен отговор против
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Сочи се, че съгласно
чл.176 от ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители
в МВР се състои от основно възнаграждение и допълнителни такива.
Допълнителните възнаграждения са уредени в чл.179, ал.1 ЗВР, като сред тях
е това за заплащане на труд пред нощта от 22.00 ч. до 6.00 ч., като в ал.2 от
същата норма е предвидено, че условията и редът за заплащане на
допълнителните възнаграждения се определят с наредба на министъра на
вътрешните работи, а размера- с негова заповед. Същевременно в чл.178, ал.1,
т.3 от ЗМВР било предвидено, че към основното месечно възнаграждение на
държавните служители в МВР се изплаща допълнително възнаграждение за
извънреден труд. Преди изменението с ДВ бр.60/20г., разпоредбата на чл.187,
ал.1 ЗМВР предвижда, че нормалната продължителност на работното време
на държавните служители се изчислява в работни дни- подневно, а за
работещите на 8-; 12- и 24- часови смени- сумирано за тримесечен период,
като при тези смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00
ч. и 6.00 ч., през което време работните часове не е следвало да превишават
средно 8 часа за всеки 24- часов период. В чл.187, ал.5, т.2 а същата норма
било предвидено, че за служителите, работещи на смени, работата извън
редовното работно време- до 280 часа годишно, е следвало да се компенсира
с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен
период, който се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно
възнаграждение, съгласно ал.6. В ал.7 било предвидено, че извънредният труд
не може да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа годишно.
Съгласно чл.187, ал.9 ЗМВР /в редакцията до 10.07.2020г./ редът за
организацията и разпределянето на работното време, неговото отчитане,
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
През процесния период действали Наредба № 8121з-779/29.07.2016г. и
Наредба № 8121з- 36/7.01.2020г., които предвиждат възможност държавните
служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като
работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24- часов
период. В тях не било предвидено, че при отчитане на работното време
отработените часове нощен труд следва да се преизчисляват с определен
коефициент, каквато била регламентацията на действалата до 1.04.2015г., а в
последствие и в периода 11.07.2016г.- 02.08.2016г. разпоредба на чл.31, ал.2
от наредба №8121з-407/11.08.2014г. Според въззиваемият, липсата на
подобна изрична норма в наредбите за процесния период представлява
празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите в МВР, която
следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата
наредба за структурата и организацията на работната заплата. Субсидиарното
прилагане било наложително, поради факта, че се касае за полагане на труд
от ищеца и макар по служебно правоотношение, третирането на въззивника
по различен начин от работещите по трудово правоотношение, би могло да
доведе до поставянето му в по- неблагоприятно положение от работещите на
трудов договор лица, което въззивникът намира за недопустимо. Във връзка с
3
постановеното от СЕС решение от 24.02.2022 г. по дело С-262/20, посочва, че
същото не променя горния извод. Сочи, че СЕС е приел, че чл.8 и чл.12, буква
„а“ от Директива 2003/88 ЕО не налагат да се приема национална правна
уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд
за работниците в публичния сектор е по - кратка от предвидената за тях
нормална продължителност на труда през деня, тъй като до 10.07.2020г. в
националното ни законодателство не е съществувала норма, която да
определя каква е нормалната продължителност на работното време на
полагания от държавните служители в системата на МВР нощен труд. В
цитираното решение обаче било прието, че при всички случаи в полза на тези
работници трябва да има други мерки за защита, които да компенсират
особената тежест на нощния труд. Въззиваемият счита, че такива мерки за
защита не са предвидени в българското законодателство, а компенсаторните
механизми, посочени в становището на въззивника не представляват мерки,
конкретно компенсиращи тежестта на полагания от служителите на МВР
нощен труд, поради което се налага преизчисляването с процесния
коефициент 1,143 /получен като съотношение между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време/ и заплащането на
възнаграждение за получената разлика. От заключението на експертизата се
установявало, че при преизчисляване на положения от въззивиемия нощен
труд с коефициент 1,143 се получава разлика, за която му се дължи
възнаграждение в претендирания размер, като по делото липсвали твърдения
и доказателства това допълнително възнаграждение да е било заплатено.
Предвид забавата в плащането на дължимото допълнително възнаграждение
за съответните тримесечни периоди, ответникът дължал и обезщетение за
забавено плащане, съгласно заключението на вещото лице. Моли съдът да
потвърди решението на първоинстанционния съд като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и отговаря на
изискванията на чл. 260-261 ГПК.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата
следва да бъде разгледана по същество.
Съдът като прецени материалите по делото, прие следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по повод
искова молба на В. А. А., срещу Главна Дирекция „Жандармерия, специални
операции и борба с тероризма“.
Ищецът твърди, че в периода 26.07.2019г.- 09.07.2020г., е полагал труд
на длъжност „***/****“, като поради естеството си на работа полагал 24
часови дежурства, които се отчитали на тримесечие. Съгласно чл. 142, ал.1,
т.1 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/ ищецът бил със
статут на държавен служител. Сочи се, че през процесния период били
действали различни наредби, приети на основание чл.187 от ЗМВР, които
впоследствие били отменени. Поради тази причина се счита, че била налице
празнота, която следвало да се запълни със субсидиарното приложение на
4
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и в частност
разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. С тези доводи сочи, че за периода
ищецът е положил общо 560 часа нощен труд, който преизчислен с
коефициент 1,143 възлиза на 640,08 часа. Преизчисляването на нощен труд
към дневен труд води до извънреден труд от 82 часа. При изчисляване на база
основно месечно възнаграждение, увеличено с 50%, съгласно чл.187, ал.5 от
ЗМВР, всеки извънреден час следва да бъде компенсиран по 6лв., т.е.
ответникът дължи на ищеца приблизително 300лв.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с
който исковата молба се счита за допустима, но неоснователна. Ответникът
не оспорва наличието на служебно правоотношение между него и ищеца
МВР. Оспорва се твърдението на ищеца, че следва да се приложи НСОРЗ и
по- специално твърдяната трансформация на нощен в дневен труд, съобразно
претендирания коефициент. Ответникът сочи, че нормативният акт, от който
ищецът извлича основанието на иска си, се прилага само за работници по КТ.
Заявява се, че ищецът е служител на МВР и за изчисляване на трудовото му
възнаграждение се прилага ЗМВР. Навежда се за приложимостта и на две
наредби- Наредба № 8121з776/29.07.2016г. за реда за организацията,
разпределението на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на
дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР, и
Наредба № 8121з36/07.01.2020г. за реда за организацията, разпределението на
работното време, за неговото отчитане, компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките на държавните служители в МВР. Сочи се, че цитираната в
исковата молба Наредба № 8121з- 908/02.08.2018 г. била отменена с Наредба
№ 8121з-1059/26.09.2019 г., и препращала отново към Наредба № 8121з-
776/29.07.2016 г. Извежда се виждането, че според приложимата правна
уредба съотношението между дневен и нощен труд на служителите на МВР е
8:8 часа или равно на коефициент 1, а не на твърдения 1.143. Цитира се също
и заповед на министъра на вътрешните работи, в която е указано нощният
труд да се заплаща по 0,25 лева. Излага се, че за определен период, когато е
действала Наредба № 8121з407/11.08.2014г. се е извършвало такова
компенсиране с прилагането на коефициент 0.143, но според ответника това е
било в разрез със ЗМВР и е било поправено с последвалите издадени наредби.
Позовава се на решение на Съда на Европейския съюз от 24.02.2022 г., като се
сочи и че с изменение на ЗМВР е визирано понастоящем, че нормалната
продължителност на работното време през нощта е 8 часа за всеки 24- часов
период. Излагат се подробни съображение за разликата между нощен и
извънреден труд, както и за приложимата в тази насока правна уредба.
В съдебното заседание пред първоинстанционния съд е направено и
прието изменение на предявените претенции, както следва: главницата бе
изменена от 300 лв. на 657.45 лв., дължима за положен извънреден труд от
ищеца в размер на 75.50 часа, за периода от 26.07.2019 г. до 09.07.2020 г., а
лихвата за забава- от 50 лв. се увеличава на 154.22 лв., дължима за периода от
01.11.2019 г. до 03.08.2022 г
5
За да се произнесе по основателността на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав обсъди доказателствата по делото, във връзка
с доводите на страните, при което приема от фактическа и правна страна
следното:
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се
установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е
налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички
относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до
правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата
инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо
същата да се преповтаря и в настоящото решение. Следва да се посочи и, че
във въззивната инстанция спорът е концентриран върху правните изводи на
съда, като по същество страните не оспорват представените доказателства и
приетата за установена фактическа обстановка.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които
въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до
това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат
наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание
законовата делегация на чл. 187, ал. 9 ЗМВР, които уреждат реда за
организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради
което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на
непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се
приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.
ч. и нормата на чл. 9, ал. 2 НОСРЗ.
Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР, към основното
месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за извънреден труд. Какво се разбира под
извънреден труд се казва в нормата на чл. 143, ал. 1 КТ – „извънреден е
трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от
работника или служителя извън установеното за него работно време“. В
случая, съгласно чл. 187, ал. 1 ЗМВР нормалната продължителност на
работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа
седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на
държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при
работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22. 00 и
6
6. 00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки
24-часов период (чл. 187, ал. 3 ЗМВР). А разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2 и
ал. 6 ЗМВР /в нейната предходна редакция, приложима към настоящата
хипотеза/ постановява, че работата извън редовното работно време от 280
часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени,
чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение.
Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на
дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са
създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на
основание законовата делегация на чл. 187, ал. 10 ЗМВР /преди ал.9/. Така, за
процесния период 26.07.2019г. до 09.07.2020г., са действали правилата на две
последователно приети наредби на министъра на вътрешните работи,
уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно
време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители в Министерството на вътрешните работи. Тези наредби съдържат
аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР
да полагат труд и през нощта между 22. 00 и 06. 00 часа, като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл. 3,
ал. 3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл. 31 от тях е предвидено, че
отработеното време между 22. 00 и 06. 00 часа се отчита с протокол, който се
изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като
при отчитане на броя часове време на труд между 22. 00 и 06. 00 часа, в
протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е обаче и е безспорен факт, че в издаваните от министъра
наредби липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията,
по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд пред
нощта, както е било уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014
г. (отм.); – чл. 31, ал. 2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между 22. 00 и 06. 00
часа за отчетния период се умножава по 0, 143, като полученото число се
сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. При това
положение, въззивният съд намира, че в действащите в процесния период
подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната уредба,
касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като
възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.
Съгласно чл. 46, ал. 2 ЗНА, когато нормативният акт е непълен, за
неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до
подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и
настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са
държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения
следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител
(ЗДСл). Аргумент за субсидиарно приложение на ЗДСл за правоотношенията
7
на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, е и това,
че обратното разбиране би поставило в неравностойно положение
държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и
спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения.
Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация,
препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било
уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго,
за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна
пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на
чл. 67, ал. 3 ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на
основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на
допълнителните възнаграждения и редът за получаването им се определят с
наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от
определените в трудовото законодателство.
Предвид горното и тъй като размерите на допълнителните
възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от
определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на
изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в
случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС
са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, при сумарно изчисляване
на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент,
равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното
време за съответното работно място, т. е. приложимият коефициент е 1, 143.
Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при
липсата в случая на специално правило, което да определя методология за
превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано
изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то
наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното
приложение на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на
обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР
в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение
и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от
КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни
изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно
неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в
нормата на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в
дневен.
Преизчисляването на нощните часове с визирания по-горе коефициент
1,143, при което реално отработените часове нощен труд се заплащат в
увеличен размер, не изключва заплащането на допълнително възнаграждение
за всеки час нощен труд в размер на 0,25 лв. Доктрината, както и съдебната
практика възприема, че законодателят е възприел две линии, по които се
реализира увеличеното заплащане на нощния труд при сумарно отчитане на
8
работното време – 1) заплащане на часовете положен нощен труд в увеличен
размер и 2) допълнително възнаграждение за всеки час нощен труд (в този
смисъл – Решение №14 от 27.03.2012 на ВКС по гр.д. №405/2011г., IV гр.о.,
Коментар на Кодекса на труда, 12 издание, В.Мръчков, К.Средкова,
А.Василев, стр.831). Посочените принципи за допълнително заплащане на
нощния труд са уредени в две различни разпоредби на НСОРЗ чл.8 и чл.9,
ал.2 и се дължат на различно основание. В цитираното Решение №14 от
27.03.2012 на ВКС по гр.д. №405/2011г. е посочено, че няма значение, че при
сумарно отчитане на работното време нощните часове се превръщат в дневни.
Посочената методология е само с оглед установения по законодателен път
начин за отчитане нормата фактически положен труд. Тези разпоредби се
прилагат едновременно с правилата за заплащане на нощния труд, т.е. при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в
дневни с коефициент 1,143 и за същите тези нощни часове се заплаща и
допълнително възнаграждение за нощен труд – 0,25 лв./час.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото
доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на
допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за
процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен
труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на
претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция съдебно-
икономическа експертиза, от която се установява, че разликата между
преизчисления по 1,143 нощен труд, представляващ извънреден труд и
реално положения труд за процесния период възлиза на 75.50 часа, който не е
отчетен по протоколи за положен труд и стойността на тези часове е в размер
на 657.45 лв. не е начислена, съответно – не е изплатена на ищеца. Ето защо,
предявеният иск се явява основателен и доказан в претендирания размер от
657.45 лв., поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната
лихва върху сумата от подаване на исковата молба.
За пълнота, следва да се посочи, че Решение на СЕС от 24.02.2022г. по
дело С-262/20, образувано по преюдициално запитване, отправено от РС –
Луковит, не налага различно от направеното от настоящия съд, тълкуване на
националноправната уредба. В решението е прието, че чл. 8 и чл. 12, буква
„а“ от Директива 2003/88ЕО не налагат да се приема национална правна
уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд
за работници в публичния сектор е по-кратка от нормалната
продължителност на труда през деня. Съдът е приел, че във всички случаи в
полза на такива работници трябва да има други мерки за защита под формата
на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни
придобивки, които да позволят да се компенсира особената тежест на нощния
труд. Именно предвид липсата на предвиден адекватен механизъм за
компенсиране на служителите в МВР, който да не ги поставя в по –
неблагоприятно положение от работниците и служителите, полагащи труд по
общото трудово законодателство, както и отчитайки тежестта, обществената
значимост и правата на служителите в МВР, настоящият състав намира, че
именно прилагането на трудовото законодателство осигурява прилагането в
9
пълнота на европейското законодателство в рамките на процесната хипотеза.
Водим от горните мотиви, въззивният съд намери, че обжалваното
решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно, а
въззивната жалба - оставена без уважение като неоснователна.
Пред въззивния съд искане за разноски заявява всяка една от страните.
Предвид изхода по спора разноски се дължат на въззиваемата страна на
основание чл.78, ал. 3 ГПК. Последните са своевременно поискани, като са
представени доказателства за заплащане на сумата от 500 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2333 от 24.10.2022г. по гр.д.№ 5040/2022
г. по описа на Районен съд- Бургас.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Жандармерия, специални операции и
борба с тероризма“, представлявана от Главен комисар Т*Г* да заплати на В.
А. А., ЕГН **********, сумата от 500 лв. представляваща направените във
въззивното производство пред БОС съдебни разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10