Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 21.02.2018
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на тридесет и първи януари, две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 1732 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415
от с.к.
Образувано е по искова молба, депозирана от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД,
с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от управителя Н. Т. С. против Р.Ж.С., ЕГН ********** ***,
махала „***” № **, в качеството на заемател по договор за потребителски заем.
В исковата молба се твърди, че на 29.01.2015 г. между „Изи
Асет Мениджмънт” АД и Р.Ж.С. бил сключен Договор за паричен заем с № ***. С
подписването на договора заемодателят се задължил да предостави на Заемателя
парична сума в размер на 400 лева, представляваща главница и чиста стойност на
кредита. Редът и условията, при които кредиторът е отпуснал кредита, били
уредени от Договора за Общите условия към него. Погасителните вноски, които
заемателят се задължил да изплаща на заемодателя, съставлявали изплащане на
главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по
подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата
на заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за срока на Договора и бил
посочен в него, при което общата стойност на плащанията по кредита била
договорена в размер на 40,85 лева. Така договорената лихва по кредита била
уговорена от страните в размер на 440,85 лева. Съгласно разпоредбите на
Договора заемателят се задължил да върне кредита в срок до
Ето
защо се поддържа искане да се постанови съдебен акт, по силата на който да
бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
на ищцовото дружество сумата в размер на 492,58 лева, от които главница в
размер на 275,25 лева, дължима по Договор за паричен заем с № ***, договорна
лихва в размер на 16,68 лева, неустойка в размер на 145,62 лева, такса разходи
Ответникът е депозирарл писмен отговор на
исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, в който сочи, че искът е неоснователен и
недоказан. Твърди, че обстоятелствата и твърденията посочени в исковата молба
са неправилни, не отговарят на обективната истина и
не са
доказани. Оспорва действителността на приложения към исковата молба договор за
паричен заем и смята, че в същия се съдържат неравноправни клаузи. Договорът
между страните бил сключен в противоречие с изискванията на чл. 10, ал.1 от
Закона за потребителския кредит, тъй като не бил сключен по ясен и разбираем
начин, поради което смята, че същият е недействителен. Сочи, че извършените
междувременно цесии не му били съобщени.
В хода на съдебното дирене ищцовото дружество поддържа депозираната
искова молба по съображенията в нея, а ответникът – оспорва същата, като
доводите си за това излага в писемния отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от приетия като доказателство по
делото и неоспорен договор от 29.01.2015 г., между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
ответника бил сключен договор за потребителски кредит с № *** – на л. 6, по силата на който бил предоставен потребителски кредит в размер на 400 лв., с фиксиран годишен
лихвен процент 40 %
и общ размер на всички плащания 440.85 лв., ГПР 48.99%, със срок на заема 5 месеца, платим на 5 равни седмични погасителни вноски, по 88,17
лв. всяка.
От заключението на приетата съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че дължима е сума в размер на 492,58 лв., от които
главница 275,25 лв., лихва 16,68 лв., неустойка 145,62 лв., такса разходи 9,00
лв. и лихва за забава 46,03 лв.
Видно
от приложения рамков договор за продажба и прехвърлане на вземания от
16.11.2010 г., потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
и препис-извлечение от Приложение № 1/01.01.2012 г., вземането, произтичащо от Договор № 2237695 от 29.01.2015
год. било прехвърлено в полза на „Агенция за
събиране на вземания“ ООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви.
Според приложеното Удостоверение № 20160720105439/20.07.2016 г. „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД е
превоприемник на „Агенция за събиране на
вземания“ ООД.
По силата на пълномощно (без дата) на „Агенция за
събиране на вземания“ ООД било възложено да уведоми от името на „Изи
Асет Мениджмънт“
АД всички длъжници по всички вземания на дружеството, прехвърлени по селата на
цесията от 16.11.2010 г.
Приложено е уведомително писмо до ответника за
извършеното прехвърляне – на л. 31 от делото, което обаче, няма данни да е
връчено надлежно, видно от отбелязването на обратната.
На основание чл. 410 от ГПК, неудовлетвореният
кредитор сезирал Районен съд – Кюстендил, като видно от материалите по приетото
ч.гр.д. № 2076/2016 г. на КРС, ищцовото дружество в качеството му на заявител
подало заявление за издаване на заповед за изпълнение на 29.11.2016 година
против ответната страна за дължимите суми, предмет и на настоящото дело. Въз
основа на заявлението е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1108/30.11.2016
година. В законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК не е било депозирано
възражение за недължимост на сумите по заповедта, като такова е било прието в
производството по чл. 423 от ГПК от Окръжен съд – Кюстендил, който с
определението си, постановено по ч.гр.д. №139/2017 г. е приел същото и е спрял
изпълнението на издадената заповед.
В срока по чл. 415 от ГПК заявителят е
предявил настоящите положителни установителни искове.
Горната фактическа обстановка съдът прие за
безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани
по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и
безпротиворечиви.
Останалите събрани по делото доказателства не
променят крайните изводи на съда и не следва да се обсъждат подробно.
При така установените фактически обстоятелства по делото,
съдът приема от правна страна следното:
По
допустимостта:
С оглед задължителните указания по т. 10а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на
ОСГТК, извършвайки служебна проверка за наличието на възражение по чл. 414, ал.
1 от ГПК, респ. и за спазването на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, съдът
установи, че в полза на ищеца е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за вземането, предмет на
настоящата искова молба. Срещу заповедта не е било подадено от ответника
възражение по чл. 414 ГПК. С определение на КОС обаче, постановено по ч.гр.д. №
139/2017 г. е прието възражение на ответница по реда на чл. 423 от ГПК, в
резултат на което и в срока по чл. 415 ГПК ищецът е предявил настоящия иск по
чл. 422 ГПК. Изложеното сочи, че установителната претенция е допустима.
По
основателността: Предявени са специални
установителни по
реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 от същия кодекс – иска се да бъде
установено вземането на ищеца, досежно стойността на незаплетени суми по
договор за кредит между „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са били
прехвърлени с договор за цесия и включват главница, договорна лихва, неустойка,
такса разходи и лихва за забава, като правното основание на исковете е по чл.
99, чл. 92 вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 240 от същия закон.
При възприетата правна
квалификация,
съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение
на доказателствената тежест в гражданския процес, в тежест на ищеца бе да
установи възникването на облигационно правоотношение между праводателя му и
ответника по процесния договор за кредит, по силата на което е възникнало
задължението за връщане на заемната сума съгласно уговореното, ведно с лихва,
валидно цесионно правоотношение, съотв. надлежно уведомяване на длъжника за
извършената цесия, както и че оспорените клаузи от договора са съответни на
законовите изизсквания. В тежест на ответника бе да установи положителния факт
на погасяване на заема на уговорените падежи, както и да докаже възраженията си.
С оглед така
разпределената доказателствена тежест се ангажираха доказателства, от
съвкупният анализ на които остана безспорно, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
ответницата са били обвързани от валидно облигационно отношение (в т.см. са и
заявените фактически твърдения), съгласно което дружество й предоставило кредит в размер на 400 лв., а тя се задължила да го
върне, ведно с дължимите лихви, такси и застраховки на 5 равни седмични вноски, всяка от които в размер на 88,17 лева. В т.см. между тях не е
налице спор, като не се спори и по това, че ответницата е усвоила изцяло сумата
по кредита.
Ищецът се позовава и на
това, че е придобил процесното вземане по силата на цесия. С оглед на това и
защото условие за уважаване на установителния иск в случая, е установяването на
предпоставките за основателност с оглед заявените оспорвания, вкл. наличието на
цесия и редовното й съобщаване, съдът констатира, че са събрани писмени
доказателства, от които е видно, че между „Изи
Асет Мениджмънт“
АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД бил сключен
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 год. на
основание чл. 99 от ЗЗД. Правата
по цесията преминават върху цесионера със сключването на договора. Съгласно чл. 99, ал.4 ЗЗД прехвърлянето на вземането
има действия спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор. В случая самато уведомление е
изпратено чрез „Агенция за събиране на вземания“ АД, като пълномощник на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, каквото възможност законът не забранява, респ. поражда
правните последици, залегнали в нормата на чл. 99, ал.4 ЗЗД, поради което цесията има
действие по отношение на ответницата, дори и да не й е съобщена предварително,
а се приеме, че й е съобщена с връчването на исковата молба – в т.см. Решение №3/16.04.2014 г. по т.д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о. и др.
Възраженията за
нищожност на клаузи от договора като неравноправни са неоснователни. Процесният
договор за паричен заем е сключен в съгласие с изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК (в редакцията, обн.
ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) – в писмена форма, а
съдържанието на неговите клаузи е съобразено със специалната уредба на този вид
договори. Правата и задълженията на страните по договора са изложени по ясен и
разбираем начин и по своето съдържание договорът отговоря на изискванията на
закона, въведени с нормата на чл.
11, ал. 1 от ЗПК. Ответницата, в качеството си на заемател, е получила в
заем сумата в размер на 400.00 лева, срещу поето задължение за връщанто й,
уговорено като разсрочено на равни месечни вноски, включващи главница и
договорна /възнаградителна/ лихва. Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД
с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи
от същия вид, количество и качество. Заемът е неформален и реален, и като такъв
се счита сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие (едната
да заеме, а другата да получи в заем пари или заместими вещи), а когато въз
основа на това споразумение заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на
заемателя. Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни
точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнение, заедно с
обезщетение за забавата. Това право принадлежи само за изправната страна по
договора.
Според приетото по делото и неоспорено от
страните заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
цени като обективно и компетентно изготвено, се установява, че дължима е сума в
размер на 492,58 лв., от които главница 275,25 лв., лихва 16,68 лв., неустойка
145,62 лв., такса разходи 9,00 лв. и лихва за забава 46,03 лв. Крайният срок за
погасяване на заема е 28.06.2015 г. и същият е настъпил към датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК – 29.11.2016 г., извършени са частични плащания, но няма данни
ответницата да е изпълнила задължението си за погасяване на главницата в размер
на 275,25 лева и вземането на кредитора за същата по процесния договор за заем
е станало изискуемо поради изтичане на уговорения срок на договора.
Предвид гореизложеното предявеният иск по
отношение на главницата следва да бъде уважен изцяло, а т.к. искане досежно законната
лихва не е заявено, съдът не следва да се произнася в т. см.
С процесния договор за потребителски заем
ответницата е поела задължение да заплаща и договорна /възнаградителна/ лихва
върху чистата сума на заема за целия период при годишен лихвен процент в размер
на 40%, като тя е включена в месечните погасителни вноски, всяка в размер на 88,17
лева. В тежест на заемателя/кредитополучателя може да се възложи да заплаща
възнаградителна лихва по сключен договор за потребителски заем/кредит и това не
противоречи на разпоредбите на ЗПК, а така също на чл.
240, ал. 2 от ЗЗД. Тази лихва представлява печалба за заемодателя за това,
че заемателят ползва неговите парични средства и тя има възнаградителен, а не
наказателен характер, поради което се дължи така, както е уговорена. Няма
пречка страните да уговарят размера й над размера на законната лихва и тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.
10, ал. 2 от ЗЗД, но максималният размер на договорната лихва (възнаградителна
или компенсаторна) е ограничен от чл. 9 от ЗЗД, доколкото съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона и в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл
ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки (арг.
от чл.
288 от Търговския закон). С оглед характера на процесния договор, неговата
цел, задължението на заемодателя да предостави договорената сума в уговорения
срок и възможността потребителят да я върне разсрочено във времето и на малки
вноски, макар и с надбавки, съдът намира, че договорената възнаградителна лихва
не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване и
противоречаща на добрите нрави.
Според заключението на вещото лице по
назначената съдебно-счетоводна експертиза ответницата е останала задължена за
договорна лихва в размер на 16,68 лева. Същата е останалата дължима за неплатените
вноски за периода 28.02.2015 г. – 28.06.2015 г., като частта от общото
задължение е била заплатена с направените две плащания – на 30.04.2015 г. и на
30.06.2015 г., в т.ч. и част от дължимата лихва. Заради това предявеният иск по
отношение на договорната (възнаградителната) лихва ще бъде уважен изцяло.
Поради забавата в заплащането на погасителните
вноски с повече от 30 календарни дни и на основание чл. 8, ал. 1 от договора са
начислени разходи в размер на 45.00 лева за събирането на просрочените вземания.
Съгласно заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна
експертиза ответницата е платила част от тези разходи, а именно – 36,00 лева, и
е останала задължена за сумата в размер на 9,00 лева. Заради това в тази част
искът следва да бъде уважен изцяло, без законната лихва върху сумата, т.к.
искане в т. см. и тук не е заявено.
Не е било спорно по делото, че ответницата не е
изпълнила задължението си по чл. 4, ал. 1 от договора в 3-дневен срок от
сключването му да представи посочените в същия обезпечения, поради което й е
начислена неустойка в размер на 242,70 лева, която, според приетото в договора,
следвало да бъде разсрочена на 5 равни вноски, платими на съответните падежни
дати на погасителните вноски по договора за заем. Съгласно заключението на
вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза ответницата е платила
част от тази неустойка, а именно – 97,08 лева, и е останала задължена за сумата
в размер на 145,62 лева, респ. искът в този размер се възприема за основателен
и ще бъде уважен, без да се произнася по законната лихва върху тази сума,
поради липсата на искане за това.
Досежно претенцията, касаеща лихвата за забава:
Вземането на това основание възниква при наличие на главно парично задължение,
настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това
вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно
причинява. Доколкото от процесния договор за заем се установява, че ответницата
не е платила дължимите месечни вноски по договора с падеж на първата от тях 29.04.2015
г. и падеж на последната от тях 28.06.2015 г., тя е изпаднала в забава по
отношение плащането на всяка вноска от деня, следващ този на съответния падеж. Доводите
на ищеца, че лихвата се дължи от 31.03.2015 г. не могат да бъдат споделени,
т.к. според данните в счеводната експертиза, заключението по която не бе
оспорено, ответницата е извършила две плащания – на 30.04.2015 г. и на
30.06.2015 г., с които са погасени вземания с падеж 28.02.2015 г. и 30.03.2015
г. Съгласно договора вноските включват главница и договорна лихва, и са еднакви
по размер. Обезщетение за забава в размер на законната лихва се дължи върху
непогасената главница. Вещото лице не е посочило размера на дължимото от
ответницата обезщетение за забава за процесния период съобразно падежа на всяка
неплатена вноска по отношение на главницата, поради което съдът определя същия
по реда на чл.
162 от ГПК според падежа на всяка вноска и размера на непогасената главница
по всяка вноска, като общият размер на обезщетението по чл.
86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за периода от 29.04.2015 г. до 29.11.2016 г.,
включително, възлиза на сумата от 44,43 лева. Именно в този размер искът искът
ще бъде уважен, като за разликата до пълния предявен размер от 46,03 искът ще
бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан за периода преди 29.04.2015 г.
По
разноските:
Отговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК е функционално обусловена от
изхода на спора. Поради това разпоредбата на чл. 81 ГПК предвижда, че съдът се произнася
и по исканията на страните за разноски във всеки акт, с който приключва делото
в съответната инстанция. Ето защо и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед
изхода на спора, на ищеца следва да присъдят и сторените в настоящото
производство деловодни разноски в общ размер на 423,62 лв. (при доказани
разходи в размер на 175 лева за платената държавна такса, 150 лева за възнаграждението
на вещото лице и определено на основание чл.
78, ал. 8 във вр. с ал. 1
от ГПК във вр. с чл.
37, ал. 1 от Закона за правната помощ във вр. с чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ възнаграждение за
юрисконсулт в размер, определен по преценка на съда, а именно – 100.00 лева.).
С оглед отхвърлената част от иска на ответницата
се следват деловодни разноски в размер на 0,97 лв.
Двете насрещни вземания не могат да бъдат
компенсирани служебно, а искане в т.см. не е било заявено.
По разноските в
заповедното производство: В съдебната практика се възприема принципното разбиране,
че с подаването на възражение срещу издадената заповед за изпълнение и
предявяването на иск за установяване съществуването на вземането,
изпълнителната сила на заповедта в частта за разноските отпада. Заради това при
постановяване на решението си по установителния иск, съдът в исковото
производство разпределя отговорността за разноските, направени в заповедното
производство. Ето защо на основание т. 12 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, и с оглед изхода от
спора, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество и
разноските, дължими за заповедното производство, а именно 74,76 лв., като с
оглед уважената част от исковете се вземе предвид внесена държавна такса в
размер на 25.00 лева, както и възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50.00
лева, определено на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл.
37, ал. 1 от ЗПП във вр. с чл. 26
от НЗПП.
Липсват
доказателства ответницата да е направила разноски в хода на заповедното
производството, поради което такива не следва да й се присъждат с оглед
отхвърлената част от иска по отношение на обезщетението за забава.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по делото, че Р.Ж.С., ЕГН **********
***, махала „***” № ***, в качеството на заемател по договор за потребителски
заем дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано
от управителя Н. Т. С., сумата в размер на 490,98 лева (четиристотин и деветдесет
лева и деветдесет и осем стотинки), от които главница в размер на 275,25 лева,
дължима по Договор за паричен заем с № ***, сключен между нея и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени в полза на „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД съгл. Приложение № 1 от 01.01.2016 г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между тях на 16.11.2010
г., договорна лихва в размер на 16,68 лева, неустойка в размер на 145,62 лева,
такса разходи
ОСЪЖДА
Р.Ж.С., ЕГН ********** ***, махала „***” № **, да заплати на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“
№25, офис сграда Лабиринт, ет.2,
офис 4, представлявано от управителя
Н. Т. С., сумата в размер на 423,62 лв. (четиристотин двадесет и три
лева и шестдесет и две стотинки), за сторените деловодни разноски в настоящото
производство, както и сумата в размер на 74,76
лв. (седемдесет и четири лева и седемдесет и шест стотинки) за сторените
деловодни разноски в хода на заповедното производство по ч.гр.д. №2076/2016 г.
на КРС.
ОСЪЖДА
„АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“
№25, офис сграда Лабиринт, ет.2,
офис 4, представлявано от управителя
Н. Т. С., да заплати на Р.Ж.С., ЕГН ********** ***, махала „***”
№ **, сумата в размер на 0,97 лв., за сторените деловодни разноски в настоящото
производство с оглед отхвърлената част от иска.
Решението може да се
обжалва с въззивна жалба пред Кюстендилския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: