№ 3865
гр. София, 16.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100512252 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20142623 от 21.06.2021г., постановено по гр.дело №79901/2015г. по описа
на СРС, ГО, 75 с-в е признато за установено по предявените от „С.-С.“ЕООД с ЕИК:*******
срещу „И.ПО З.”АД с ЕИК:******* искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.79,
ал.1 ЗЗД, вр.чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, че „И.ПО З.“АД дължи на „С.-С.“ЕООД
сумата от 2784,74 лева по фактура №4050/20.06.2014г. и сумата от 373,44 лева лихва за
забава за периода от 05.07.2014г. до 20.05.2015г., като искът е отхвърлен за разликата до
пълния предявен размер от 407,67 лева и за периода от 21.06.2014г. до 05.07.2014г. Със
същото решение са отхвърлени предявените от „И.ПО З.”АД срещу „С.-С.“ЕООД насрещни
искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за сумата от 1636,58 лева- надплатена
сума по фактура №4050/20.06.2014г. и за сумата от 7926,59 лева- недължимо платена по
фактура №4005/02.06.2014г. и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 278,68 лева-
лихва за забава върху главницата от 1636,58 лева за периода от 16.09.2014г. до 19.05.2016г. и
за сумата от 1522 лева- лихва за забава върху главницата от 7926,59 лева за периода от
30.06.2014г. до 19.05.2016г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца по първоначалните
искове 1277,79 лева за разноски в исковото производство, съразмерно на уважената част от
претенциите и 288,21 лева разноски в заповедното производство. Ищецът е осъден да
заплати на ответника по първоначалните искове 13,55 лева за разноски, съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
Срещу решението в частта с която са уважени установителните искове и в частта с която
1
са отхвърлени насрещните искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК въззивна жалба от „И.ПО З.”АД. Жалбоподателят поддържа, че първостепенният съд е
допуснал процесуални нарушения, игнорирал е заключенията на вещото лице относно
начина на водене на счетоводството на ищеца, неправилно е интерпретирал доказателствата
по делото и е приел наличието на сключен договор за покупко- продажба за безспорно
между страните, което обстоятелство било оспорено то ответника. Твърди, че са игнорирани
направените от ответника оспорвания на процесната фактура, както и че с последната
повторно са фактурирани вече заплатени стоки и услуги. Неправилно отношенията между
страните били квалифицирани като търговска продажба, а не като договор за изработка.
Извършването на плащане на част от стойността по процесната фактура не можело да се
приеме за извънсъдебно признание на задължението. Жалбоподателят навежда сходни
доводи и относно неправилността на решението в частта с която са отхвърлени насрещните
искове. Твърди, че заплащането на претендираната от него сума било направено само с
оглед запазване на добрите търговски отношения между двете дружества, като
същевременно „течали устни разговори, в които продължавал да настоява да му се изпрати
подробна информация за сумата по фактура 4005“. Моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваните части, установителните искове- отхвърлени изцяло, а насрещните
осъдителни искове- уважени изцяло. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата „С.-С.“ЕООД в подадения в срок отговор на въззивната жалба
оспорва същата като неоснователна. Счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
като правилно в обжалваните му части, като излага съображения в тази насока. Не
претендира разноски във въззивната инстанция.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло подробните мотиви на същото и на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата следва да се добави и следното:
Предметът на предявените от ищеца установителни искове се предопределя от
издадената по гр.д.№27667/2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК- главница в размер на 8784,74 лева- незаплатена стойност на изработени и доставени
стоки по фактура №4050/20.06.2014г., ведно със законната лихва от 20.05.2015г. до
2
окончателното изплащане и мораторна лихва върху главницата в размер на 814,32 лева за
периода от 21.06.2014г. до 19.05.2015г.
Видно от заключението на вещото лице по ССЕ, прието в производството пред първата
инстанция, фактура №4050/20.06.2014г. е осчетоводена с коректна счетоводна операция в
счетоводните регистри на ищеца по установителните искове, на 17.09.2014г. е извършено
плащане от ответника в размер на 5000 лева, а на 27.02.2015г. е издадено кредитно известие
№4548 за сумата от 1000 лева с ДДС, с което е намалена дължимата за плащане сума. Както
тази фактура и кредитното известие към нея, така и фактури №3882/25.03.2014г. и
№4005/02.06.2014г. са отразени в дневника за продажбите през месеците март и юни 2014г.,
и февруари 2015г. като облагаеми сделки по ЗДДС, подадени са справки-декларации по
ДДС и е извършено ефективно разчитане с бюджета. Същото се установява и при проверка в
счетоводството на ответника- фактура №4050/20.06.2014г. е осчетоводена надлежно и
своевременно в счетоводството му с коректна счетоводна операция през м.юни 2014г., а на
16.09.2014г. е наредено плащане към ищеца в размер на 5000 лева. Кредитното известие, с
което се намалява сумата по фактурата с 1000 лева с ДДС не е осчетоводено при ответника и
в счетоводството му се води непогасено задължение към ищеца в размер на 3784,74
лева. Всички горепосочени фактури са включени в дневника за покупки и справки-
декларации по ДДС за съответните периоди, като ответникът е ползвал данъчен кредит в
размер на 4838,76 лева.
Както правилно е посочено и в обжалваното решение, съгласно трайно установената
съдебна практика на ВКС по сходни казуси, отразяването на фактурата (включително и ако
същата не е подписана от упълномощен представител на страните по търговската сделка) в
счетоводните регистри на двете страни, вписването й в дневниците за покупко- продажби и
в справките-декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от
задължената страна, съставлява извънсъдебно признание за възникването, размера и
съществуването на задължението, за което е съставена фактурата (в този смисъл както
посоченото от първостепенния съд решение №47 от 08.04.2013г. на ВКС по т.д.№137/2012г.,
II т.о., ТК, така и решение №46 от 27.03.2009г. по т.д.№454/2008г. по реда на чл.290 ГПК,
решение №42 от 19.04.2010г. по т.д.№593/2009г., ІІ Т. О. на ВКС, решение №67 от
31.07.2015г. по т.д.№631/2014г. на ВКС, Т. К., II Т. О. и други).
При това положение всички останали доводи на жалбоподателя на практика са
ирелевантни за спора. Същото се отнася и до насрещните искове, доколкото те се основават
на горепосочените фактури.
Предвид гореизложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС- потвърдено като правилно в обжалваните части.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по
жалбата не претендира разноски, поради което такива за въззивната инстанция не следва да
му се присъждат.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.З ГПК.
3
По така изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20142623 от 21.06.2021г., постановено по гр.дело
№79901/2015г. по описа на СРС, ГО, 75 с-в в обжалваните му части.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4