Решение по дело №262/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производство по чл. 145 и сл. От АПК във връзка с чл. 161, ал .6 от Закон за движение по пътищата ЗДвП

 

Образувано е по жалба на П. Г. П. гр.В. Търново [улица], вх. ... със служебен адрес за призоваване чрез адв. М. гр.В. Търново бул. България № 2, ет.1 офис 3 против Отказ на Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР В. Търново, обективиран в писмо изх. № 127500-3952/27.2.2024г. за замяна на СУМПС, издадено от Кралство Швеция с такова, издадено от Република България.

В жалбата се правят оплаквания за незаконосъобразност на така постановения отказ поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно прилагане на материалния закон. На първо място, АО е обосновал отказа си с извършена служебна справка, от която се установява, че П. няма обичайно пребиваване в Република България. Видно от чл. 7, §2 б „б“ от Директива 2006/126/ЕО, транспонирана в чл. 161, т. 5 от ЗДвП е, че на лице, което е установило обичайното си пребиваване в Република България, по негово искане може да бъде заменено чуждестранното СУМПС, издадено от държава – членка на ЕС с българско такова без полагане на изпит. За определяне на обичайното пребиваване АО се е позовал на справка за влизанията и излизанията на П., като не е отчел факта, че голяма част от тях са за страни, членки на ЕС и същите не се регистрират. Неправилно е приложен и чл. 12 от горепосочената Директива, която сочи, че при определяне мястото на обичайно пребиваване се отдава приоритет на личните връзки, при условие, че лицето редовно се връща. В този смисъл след като жалбоподателят е пенсионер, с адресна регистрация в Република България, със сключен трудов договор, и оказващ помощ на дъщеря си при отглеждането на малолетния му внук, то АО е следвало да признае, че обичайното местопребиваване на П. е в Република България. Посочва, че относимата правна норма е чл. 11§4 ал.1 от горепосочената Директива, която предвижда, че държава членка отказва издаването на СУМПС на кандидат, на когото СУМПС е ограничено, временно отнето или отнето в друга държава- членка. Като според практиката на СЕС напр. решение по дело С-419/2010г. при анулиране на СУМПС в една държава членка лицето би могло да получи такова в друга държава – членка тъй като това разрешение съответства на принципа на свободното движение на гражданите в рамките на ЕС. Или в обобщение в жалбата се релевират оплаквания за незаконосъобразност на оспорения индивидуален административен акт. Сочи се, че са налице всички изискуеми предпоставки за издаването му и не съществуват пречките, предвидените в ЗДвП и Наредба № 1-157/01.10.2002 г. за постановения отказ. Искането към съда е да отмени обжалваната заповед и да върне преписката на АО със задължителни указания по прилагането на закона , а именно да се издаде българско СУМПС, което да замени шведското такова..

В съдебно заседание жалбоподателят чрез процесуалния си представител –адв. М., поддържа жалбата. Претендира заплащането на направените по делото разноски, за което представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК.

В съдебно заседание ответникът – началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Велико Търново не се явява, не се представлява. Излага съображения за законосъобразност на оспорената заповед в приложено към делото становище.

Административен съд –Велико Търново, осми състав, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост, взе предвид становищата на страните и на основание чл. 168, ал. 1 от АПК въз основа на събраните по делото доказателства провери законосъобразността на оспорения акт на всички основания по чл. 146 от АПК, намери следното:

Жалбата е подадена от лице с правен интерес по смисъла на чл. 147, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Административното производство е започнало по молба- заявление вх. № 127500-1560/23.1.2024г. на П. с искане за издаване на българско СУМПС чрез замяна на притежаваното от него чуждестранно такова, издадено от Кралство Швеция на основание чл. 17, ал. 18 от Наредба № 1-157/01.10.2002 на МВР и чл. 157 от ЗДвП. Към молбата са приложени заверени копия на легализиран превод от шведски език на Решение на Шведската агенция по транспорта от 19.5.2021г, легализиран превод от шведски език на справка на Транспортната администрация с № 1616317/23.8.2023г. легализиран превод от шведски език на Решение за отнемане на СУМПС на Шведската агенция по транспорта от 9.2.2023г., заверено копие на удостоверение за здравословното състояние на жалбоподателя за придобиване на правоспособност за управление на МПС, заверено копие на удостоверение за психологическа пригодност с № 868338, издадено на основание Протокол № 9/14.1.2024г. и заверено копие на карта за квалификация на водач на МПС.

В хода на административното производство АО е извършил справка в АИС на МВР, при което е установено, че за последните 12 месеца преди подаване на молбата 23.1.2023г. жалбоподателят не е пребивавал повече от 185 дни в Република България, а само 49 дни, от което органът е направил извод, че обичайното местопребиваване на жалбоподателя не е в Република България съгласно чл. 7, т. 1, б „Д“ от горепосочената Директива.

Освен това от фактическа страна, АО е установи, че П. е притежавал българско СУМПС с № *********/29.7.2016г валидно до 29.7.2021 за категория B B1 C C1 D D1 BE CE C1E DE DIE Tkt което по желание на жалбоподателя с подменено със шведско такова с № 328600-58123/6.12.2021г. Тъй като е причинил ПТП с концентрация 0,42 промила в кръвта с Решение на Шведската агенция по транспорта от 9.2.2023г шведското СУМПС му е отнето за срок от 20 месеца и 24 дни, който срок е започнал да тече от 31.3.2022г. и е изтекъл на 17.12.2023г. Съгласно шведското законодателство в този случай, след изтичане срока на лишаване от право на управление на МПС жалбоподателят има право да получи шведско СУМПС след полагане на изпит, като П. е подал такова заявление до Транспортната администрация на Кралство Швеция, но поради незнание на шведски език и невъзможност да му бъде осигурен преводач не е могъл да го положи. В хода на проверката АО е изпратил официално запитване до транспортната администрация в Швеция с изх. № 1275 р-1564/30.1.2024г, на което е получен отговор с рег. № 328бр-9365/20.2.2024г.. В него се посочва, че шведското СУМПС на жалбоподателя е невалидно, като след изтърпяване на наказанието лишаване на право да управлява МПС, той е следвало да положи изпит, като към момента на отговора П. не се е явил , за да възстанови своята правоспособност. В този случай след като СУМПС е невалидно, то той трябва да кандидатства за ново СУМПС като премине медицински преглед и положи успешно теоретичен и практически изпит.

След като е установил горната фактическа обстановка АО е постановил процесния отказ на две основания: не е налице обичайно пребиваване в Република България на жалбоподателя и притежаваното от него шведско СУМПС е невалидно, поради което същото не може да бъде подменено.

В преписката на стр. 84 се намира обратната разписка, от която е видно, че ИАА е връчен на пълномощника на жалбоподателя на 29.2.2024г. а жалбата до Административен съд В. Търново е подадена на 12.3.2024г. видно от обратна разписка стр.8 от делото.

В хода на съдебното производство ответникът е представил писмени доказателства, описани по- горе, а за установяване на обичайното пребиваване на жалбоподателя е представен трудов договор №24017/28.3.2024г и е разпитана като свидетел Г. Г., която посочва, че от лятото на 2023г. жалбоподателят живее в съседен блок при дъщеря си, на която помага.

При така приетото за установено, настоящият състав прави следните правни изводи :

За да управлява МПС, водачът трябва да притежава СУМПС съгласно чл. 150а, ал.1 от ЗДвП , което се издава от органите на МВР при наличието на предвидените в закона условия, визирани в разпоредбите на чл. 151 и чл. 152 от ЗДвП. Българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС според легалната дефиниция на чл. 50, ал.1 от Закона за българските лични документи –ЗБЛД, поради което правоспособността за управление на МПС не се поражда от притежанието на СУМПС, а от наличието на осъществили се юридически факти, уредени в Закона за движение по пътищата, а СУМПС само удостоверява това обстоятелство.В този смисъл СУМПС е документ от значение за упражняване на правото да се управлява МПС, като при неговото издаване е налице волеизявление по смисъла на чл. 21, ал.3 от АПК, защото чрез изготвяне на документа /СУМПС/ се материализира волята на властническия орган, че съответното лице има право да управлява МПС, тоест това е материализирано волеизявление за издаване на документ от значение за признаване и упражняване на права и задължения, а именно за притежаване на правоспособност за управление на МПС. Условията и редът за издаване на СУМПС са регламентирани с Наредба № I-157/01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, както и в ПИБЛД ДВ, бр. 12/12.02.2010 г. Процедурата по подмяната на чуждестранно СУМПС с българско, каквато е настоящата, предвидена в чл. 162, ал. 6 от ЗДвП която има следното съдържание: Свидетелство за управление, издадено от страна – членка на ЕС на лице, което е установило обичайното си пребиваване в Република България, може да бъде заменено по негово искане с равностойно българско свидетелство за управление без полагане на изпит. Тази процедура включва в себе си следните етапи: към заявлението се представят необходимите документи-чл.17, ал.4 от Наредбата; съставя се протокол по образец –чл.17, ал.5 от Наредбата; чуждестранното свидетелство се връща на страната, която го е издала-чл.17, ал. 6 от Наредбата и се издава българско СУМПС при наличие на предпоставките за това.

Съгласно чл. 1, т. 1 от Директива 2006/126/ЕО от 20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства, свидетелствата за управление, издадени от държавите – членки се признават взаимно. В чл. 7, т. 3 от Директивата е предвидено, че свидетелствата за управление се подменят, когато срокът им изтече. Разпоредбата на чл. 7, т. 5, б. а и б. б. от Директивата въвежда забрана едно и също лице да притежава повече от едно свидетелство за управление на превозно средство на територията на Европейския съюз, поради което задължава държава-членка да откаже издаването на второ такова. Съгласно чл.11 §5 от Директивата подмяната на СУМПС, което например е било изгубено или откраднато, може да се направи от компетентните органи на държавата по обичайното пребиваване на притежателя", като тези органи извършват подмяната на база информацията, с която разполагат и/или, ако случая го изисква на база доказателствата на компетентните власти на държавата-членка, която е издала оригиналното свидетелство. Цитираните разпоредби са транспонирани в българското законодателство. В чл. 151, ал. 7 от ЗДвП е предвидено, че едно и също лице може да притежава само едно свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от държава - членка на Европейския съюз. За гарантиране спазването на посочената забрана в чл. 17, ал. 13, т. 2 от Наредба № І-157/2002 г. е посочено, че не се издава СУМПС на заявител, за който е установено, че има друго валидно свидетелство за управление на МПС, издадено от държава – членка на ЕС. Съгласно чл.12 от горепосочената Директива „обичайно пребиваване" по смисъла на директивата, означава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоест повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. Независимо от това, за обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави-членки, се счита мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Подмяна на чуждестранно свидетелство за управление на МПС от националния компетентен орган се извършва по реда на чл. 17 от Наредба №I 157/2002г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, като заявителят декларира и обстоятелство по чл.13, ал.1 от Наредбата, че обичайното му пребиваване не е в друга държава - членка на Европейския съюз и че не е притежател на валидно свидетелство, издадено от държава - членка на Европейския съюз. Съгласно §6, т. 46 от ДР на ЗДвП "обичайно пребиваване в Република България" е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Правото на Съюза поставя изискване за взаимното признаване на свидетелствата за управление без други формални изисквания и без да е налице право на преценка на държавите-членки по отношение на спазването на това правило. Приложимите директиви задават определени минимални условия и стандарти, на които лицата трябва да отговарят, за да им бъде издадено свидетелство за управление в една държава-членка. Контролът по спазването на тези условия се извършва от органите на издаващата свидетелството държава и не може да бъде обект на проверка от страна на други държави-членки, тъй като се презюмира, че изискванията са спазени. От друга страна, правото на ЕС създава възможност за държавите-членки да ограничават, да отнемат временно или да анулират по съображения за безопасност на пътното движение свидетелства за управление на лица, които обичайно пребивават на тяхна територия, по ред, определен в тяхното право, независимо къде са придобити тези свидетелства. Ако лице, на което е наложена такава мярка, има свидетелство за управление от друга държава-членка, то държавата-членка, иззела свидетелството, запазва правото си да не го признае и да сезира издалата документа държава-членка, да извърши проверка и коригира документа. Имайки предвид, че това представлява дерогация от общия принцип на взаимно признаване, то приложимата норма следва да се тълкува стриктно.

Съгласно чл. 17, ал. 18 от горепосочената Наредба Лице, установило обичайното си пребиваване в Република България, което е притежавало българско свидетелство за управление на МПС и го е подменило с чуждестранно такова по ал. 1, т. 3, но е изгубило правоспособност поради отнемане на всички контролни точки, и чието свидетелство е отнето или обявено за отнемане, може да възстанови правоспособност на основание чл. 157, ал. 5 от ЗДвП, а именно, чрез полагане на изпит, като за това обстоятелство представи официален документ от компетентните чуждестранни органи, придружен от легализиран превод на български език. На лицето се издава ново свидетелство по реда на чл. 14, ал.1 като при връчване на новото свидетелство за управление на МПС лицето връща чуждестранното свидетелство за управление за изпращането му на държавата, която го е издала.

С оглед на така очертаната правна рамка, настоящата инстанция намира, че издаденият изричен отказ е от материално и териториално компетентен орган, съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ПИБДС – началник на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Велико Търново, доколкото жалбоподателят е български гражданин с постоянен адрес в гр. В. Търново.

Процесният акт отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 от АПК за форма и съдържание - обективиран е в писмена форма, посочен е издателят и, изложени са фактите, на които се основава конкретното разпореждане, както и правната норма, която ги субсимира, ясно и конкретно е изразена волята на административния орган, посочен е редът за обжалването.

При издаването на обжалвания административен акт са спазени общите и специалните административно производствени правила. Уредбата им е в ЗБДС, ЗДвП, ПИБДС и Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Съгласно чл. 17, ал. 1 от ЗБДС всяко административно производство за издаване на документ за самоличност започва с подаването на заявление. Задължителното съдържание на заявлението за издаване на документ за самоличност на български гражданин е посочено в чл. 18, ал. 1 от ЗБДС, като с ПИБДС – приложение № 2 е утвърден образец към чл. 5, ал. 1 от ЗБДС. В настоящия случай жалбоподателят е подал съответното заявление по образец, приложение № 2 към чл. 5, ал. 1 от ЗБДС. То отговаря на изискванията за съдържание, посочени в чл. 18, ал. 1 от ЗБДС, като изрично е посочено, че иска подмяна на шведското СУМПС с българско такова. При това положение административният орган е провел съответната процедура по чл. 17 от Наредба № І-157/2002 г. В изпълнение на разпоредбата на чл. 17, ал. 11, т. 2 от Наредбата е извършил проверка в европейската система за обмен на информация за свидетелства за управление на МПС за установяване наличието на предпоставките за издаване на заявения административен акт. Събрал е доказателства и за останалите релевантни факти, с което е изпълнил задълженията си по чл. 35 и чл. 36 от АПК за изясняване на обстоятелствата от значение за случай и за служебно събиране на относимите към тях доказателства включително служебна проверка в системата АИС към МВР за влизане и напускане на страната, като е отправено и запитване до шведската юрисдикция.

По приложението на материалния закон съдът намира следното : Както се посочи по- горе чл. 9 от Директива 1991/439/ЕО и чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО съдържат легално определение за понятието "обичайно пребиваване", възприето и от българския законодател в §6, т. 46 от ДР на ЗДВП .. Освен изискването лицето да е живяло повече от 185 дни през последните 12 месеца на територията на страната поради лични или трудови връзки, разпоредбата визира и друга хипотеза, в изпълнение на един от основните европейски принципи за свободно движение на хора и свобода на избор при упражняване правото на труд. Законодателят изрично е регламентирал, че ако трудовите връзки са на различно място от личните му връзки и вследствие на това лицето последователно пребивава на различни места в две или повече държави-членки, се счита мястото, където са личните му връзки. С оглед на така изложеното настоящата инстанция намира, че правилно АО е приел, че не е налице първата от кумулативните предпоставки на чл. 17, ал. 15 от Наредбата, т.е. обичайното пребиваване на жалбоподателя да е в РБългария. В административната преписка се съдържат доказателства от справка за влизанията и излизанията през КПП на жалбоподателя, че същият не е живял повече от 185 дни през последните 12 месеца на територията на страната. Твърдението, че след като се касае за държава – членка на ЕС, не се регистрират всички негови влизания и напускания на страната е твърде общо, тъй като самият той не посочва през кои точно периоди на предходната година е пребивавал в РБългария, въпреки констатациите на АО. С представения по делото трудов договор, сключен след постановения отказ и свидетелските показания на приятелка на дъщеря му горните фактически констатации не могат да се оборят. Жалбоподателят се домогва да докаже, че са налице предпоставки по второто предложение, че след като има местопребиваване и в двете държави членки на ЕС, то приоритет имат личните пред трудовите правоотношения. От дадените от него лични обяснения по чл. 176 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК става ясно, че на посочения от него адрес в Швеция продължава да пребивава съпругата му, следователно и независимо от сключения трудов договор в страната, като обичайно местопребиваване следва да се счита Кралство Швеция, а не РБългария. Само този, доказан от органа факт е достатъчен да обоснове постановения отказ.

Правилно АО е приел, че е налице и второто основания за отказ, това по чл. 17, ал.15 т.2 от Наредбата, а именно има друго валидно свидетелство за управление на МПС, издадено от държава – членка на ЕС, или има наложени ограничения или временно лишаване от право да управлява МПС на територия на държава членка, или е започнала процедура по подмяна на свидетелството в друга държава членка; В случая с оглед представения легализиран превод става ясно, че определеното от Транспортната комисия наказание е изтекло, като жалбоподателят е уведомен за възможността за възстановяване на правоспособността чрез полагане на изпит на шведски език. Именно наличието на посочените обстоятелства, които се потвърждават от информацията , получена по реда на международния обмен препятства издаването на българско СУМПС чрез замяна на шведското такова без полагане на изпит. Правилно и законосъобразно АО е посочил, че единственият начин за издаване на ново СУМПС е по реда на чл. 17, ал.18 и ал. 10 от Наредбата след полагане на съответен изпит.

Съобразно практиката на СЕС напр. Решение от 26 Април 2012г. по дело С-419 изрично се посочва, чл. 11 §4, ал.2 от Директива 2006/126 е изключение от чл. 2, 1 от Директивата, като той не следва да се тълкува ограничително съобразно практиката на съда, почл. 8, §2, и 4 от Директива 91/439, установена с Решение от 26 юни 2008 г. по дело Wiedemann и Funk (С-329/06 и C-343/06, Сборник, стр. I-4635) и с Решение от 26 юни 2008 г. по дело Zerche и др. (С-334/06—C-336/06, Сборник, стр. I-4691). Признаването на установени от съдебната практика изключения би противоречало на строгата забрана за признаване на валидността на свидетелствата за управление, която чл. 11§4 ал.2 налага занапред при определените в този член условия. Ефективността на борбата срещу „туризма с цел получаване на свидетелства за управление" обаче, която е една от целите на посочената директива, изисква да се попречи на заобикалянето на сравнително строгите разпоредби относно годността за управление на моторни превозни средства. С горепосоченото Решение СЕС приема, че не следва да се продължава прилагането на чл. 8 § 4 от първата Директива за да се откаже признаване за неопределено време на лице, спрямо което в същата държава е наложена мярка за отнемане или за анулиране на свидетелство за управление, издадено от тази държава членка, валидността на всяко свидетелство за управление, което може да му бъде издадено от друга държава членка впоследствие, а именно след периода на забрана (вж. в този смисъл Решение от 29 април 2004 г. по дело Kapper,С-476/01, Recueil, стр. I-5205, точка 76, Решение по дело Wiedemann и Funk, посочено по-горе, точка 63, както и Решение по дело Schwarz, посочено по-горе, точка 85 и Определение от 6 април 2006 г. по дело Halbritter,С-225/07 т.28. Именно с оглед на това тълкуване на СЕС жалбоподателят се домогва да му се издаде българско СУМПС без полагане на изпит, с цел заобикаляне на строгите изисквания на шведското законодателство за възстановяване на права след отнемане на СУМПС поради управление с алкохол.

В обстоятелствената част на оспорения акт се съдържат фактите и обстоятелствата , субсумирани към основание по чл. 17 от Наредбата, тъй като шведското такова се явява невалидно към момента на подаване на заявлението. Правилно АО е посочил и единствената възможност за жалбоподателя да му бъде издадено българско СУМПС като положи изпит - чл. 17, ал.18 от Наредбата.При наличието на установените обстоятелства не може да се направи извод за нарушение на принципа за съразмерност, регламентиран в нормата на чл. 6 от АПК. В този смисъл е и и практиката на ВАС напр. Решение №1225/30.1.2019г. по адм.д. 11299/2018, Решение № 1488/16.2.2022г. по адм.д. 8541/21г, Решение № 2878/20.3.2023г. по адм.д. 5531/22г.,

Предвид всичко изложено настоящият състав на Административен съд – Велико Търново намира, че по отношение на оспорения административен акт не е налице някое от основанията по чл. 146 от АПК. Затова той е законосъобразен, а подадената срещу него жалба е неоснователна и следва да се отхвърли.

При този изход на делото, тъй като от ответник жалба не се претендират разноски, такива не се и присъждат.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Велико Търново , осми състав

 

Р Е Ш И

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на П. Г. П. гр.В. Търново [улица], вх. ... със служебен адрес за призоваване чрез адв. М. гр.В. Търново бул. България № 2, ет.1 офис 3 против Отказ на Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР В. Търново, обективиран в писмо изх. № 127500-3952/27.2.2024г. за замяна на СУМПС, издадено от Кралство Швеция с такова, издадено от Република България.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.