РЕШЕНИЕ
гр.
София, 23.10.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ІV-A въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети
октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при
секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от мл. съдия Васил
Александров в. гр. д. № 2004/2017 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № II-79-74/26.01.2016 г., постановено по гр. д. № 40112/2012 г. по описа на
СРС, II
г. о., 79-ти състав е уважен иск с правно
основание чл. 346 ГПК, във вр. чл. 31 ЗС предявен от Т.И.И. срещу И.А.И. за
заплащане на сумата от 4440,00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от
право да ползва допуснатия до делба съсобствен недвижим имот за периода
14.02.2011 г. – 14.03.2015 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 14700,00 лева. С решението е изнесен на публична продан
допуснатия до делба между Т.И.И. и И.А.И. недвижим имот – апартамент, находящ
се на адрес: гр. София, ж. к. „Илинден“, ул. „*****************със застроена
площ от 50,67 кв. м., при съседи: от север – улица, от юг – ап. 200 и стълбище,
от изток – асансьори, запад – улица, отгоре – ап. 206, отдолу – ап. 196, заедно
с избено помещение № 32 с площ от 2,22 кв. м., при съседи: от север мазе № 31,
от юг мазе № 33, от изток мазе № 37, от запад коридор, заедно с 0,358 % идеални
части от общите части на сградата, заедно със съответното право на строеж върху
терена, върху който е построена сградата, с пазарна цена от 54990 лева, като
получената сума след извършване на публичната продан се разпредели между
съделителите, съобразно квотите им при допускане на делбата.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба, в която се твърди, че последното е незаконосъобразно, като е постановено
в противоречие с материалния и процесуалния закон. Поддържа, че по отношение на
иска по чл. 31 ЗС, съдът не бил взел предвид, че ищцата живее в чужбина от 2001
г., поради което не може да ползва имота, освен това извън отправен нотариална
покана, която била отправена преди прекратяване на брака не били представени
никакви доказателства, че ищцата желае да ползва имота. Поддържа, че
нотариалната покана е била отправена към момент, когато правата на страните не
са били ясни, поради което последната не била валидно отправена. Навежда доводи
по отношение събраните по делото доказателства, като аргументира, че не
трябвало да бъдат кредитирани показанията на св. И.. Излага съображения, че
претенцията не е доказана, като не бил ясен и началния момент. Твърди, че не
било взето предвид, че през 2011 г. били водено разговори с ищцата, за да й
бъде предоставен ключ, освен това не било взето предвид и обстоятелството за
невъзможността на ответника да осъществи връзка с ищеца за предаване на ключ от
апартамента. Поддържа, че размерът на търсеното обезщетение е определен
незаконосъобразно, като експертизата по делото не била отразила действителните
сделки за наем по години, а била ползвала обяви от интернет пространството.
Навежда довод за неправилно определяне на размера по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Излага съображения, че неправилно съдът е изнесъл имота на публична продан.
Твърди, че въпреки, че имотът е неподеляем, то това не означавало, че не може
да бъде поставен в дял на една от страните, като трябвало да се вземе предвид,
че върху имота за идеалната част на ищцата имало учредено право на ползване,
което поставяло в неравностойно положение другия съделител. Иска отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявения облигационен иск, както и поставяне
в дял на имота при уравнение на дяловете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивна жалба, в който се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно
и обосновано. Твърди, че не е доказано, че ищцата живее в чужбина, освен това
било неотносимо към спора, тъй като имала право да ползва жилището, включително
да има достъп по всяко време – лично или чрез трети лица. Излага съображения,
че е искала достъп до жилището, който бил отказан от ответника, като едва в
съдебното заседание ответника предал ключ от имота. Поддържа, че няма основание
да не бъдат кредитирани свидетелските показания по делото. Навежда довод, че
размера на обезщетението е съобразен със заключението на вещото лице. Развива
съображения, че приложеният способ за ликвидиране на съсобствеността е
единствения възможен, като не било направено искане за възлагане на имота от
насрещната страна, нито било оспорено заключението, че имота е неподеляем,
освен това учреденото право на ползване нямало никакво отношение, както и това
кой бил участвал при публичната продан. Иска потвърждаване на
първоинстанционното решение.
Първоинстанционното решение не е било обжалвано в
частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за ползване за
сумата над 4440,00 лева и за периода 14.02.2011 г. – 14.03.2015 г. до пълния
предявен размер от 14700,00 лева, поради което в тази част то е влязло в сила.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
СРС, 79-ти състав е бил сезиран с иск по сметки с
правно основание чл. 346 ГПК, във вр. чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и с
претенция за поделяне на имота съобразно чл. 348 ГПК.
От Решение № II-79-108/16.09.2014 г., постановено по гр. д. № 40112/2012 г. по описа на
СРС, II
г. о., 79-ти състав (влязло в сила на
14.10.2014 г.) се установява, че допуснато извършването на съдебна делба между Т.И.И.
и И.А.И. на следния недвижим имот: апартамент, находящ се на адрес: гр. София,
ж. к. „Илинден“, ул. „*****************със застроена площ от 50,67 кв. м., при
съседи: от север – улица, от юг – ап. 200 и стълбище, от изток – асансьори,
запад – улица, отгоре – ап. 206, отдолу – ап. 196, заедно с избено помещение №
32 с площ от 2,22 кв. м., при съседи: от север мазе № 31, от юг мазе № 33, от
изток мазе № 37, от запад коридор, заедно с 0,358 % идеални части от общите
части на сградата, заедно със съответното право на строеж върху терена, при
квоти от по 1/2 ид. ч. за всяка от страните.
От нотариална покана, рег. № 2927, том 1, № 126 по
описа на нот. Ц.Д., рег. № 350 НК, с район на действие СРС, отправена от Т.И.И.
до И.А.И. се установява, че И.И. е поканен да заплаща обезщетение на основание
чл. 31, ал. 2 ЗС, като е удостоверено, че поканата е връчена на 11.08,2010 г.
Прието е заключението на СТЕ, което изяснява, че
имотът е неподеляем, като пазарната му стойност е 54990,00 лева, а стойността
на пазарния наем за периода от 14.02.2011 г. до 14.03.2015 г. за целия имот е
8880,00 лева, съответно за 1/2 ид. част на Т.И.И. е 4440,00 лева.
Съдът намира, че следва да кредитира приетото
заключение на СТЕ, тъй като последното е извършено обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи,
като не се доказва, че последното е заинтересовано от изхода на правния спор. В
тази насока доводите за начина на извършване на експертизата по отношение
установяване на средния пазарен наем
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита
на св. А. И., който установява, че страните са негови родители, като знае, че
притежават процесния имот. Изяснява, че майка му е живяла в имота до 2001 г., а
през 2004 г. заминала за Италия. В имота била сменена бравата и била поставена
решетка. Свидетелства, че след заминаването майка му искала многократно достъп
до имота, но такъв и бил отказван, като тя нямала ключ от въпросната решетка.
Установява, че майка му многократно била търсила баща му и знае, че е изпратила
нотариална покана. Изяснява, че след развода, все път като майка му си идвала
от Италия търсела начин. Свидетелства, че той самия е искал достъп до имота, но
му било отказвано или било отлагано, че по-нататък щял да бъде даден ключ на
майка му. Установява, че лично е присъствал на разговори между страните – два
пъти, като единият път бил при договаряне на условията във връзка с развода, но
след датата на бракоразводното решение нямал преки впечатления. Свидетелства,
че след това е звънял по телефона, според него през 2011 г., но му било
отказвано, включително да разговаря по телефона. Изяснява, че майка му не била
допускана до жилището, но всеки път правела опити, като казва, че тя си идвала
по няколко пъти в годината. Свидетелства, че ходили вечер, инцидентно –
светело, но никой не отварял. Установява, че е искал ключа за майка му, но баща
му затварял когато станело въпрос за това, като не може да каже точни номер на
баща му.
Настоящата съдебна инстанция приема
показанията на свидетеля И. за достоверни, тъй като, преценени по правилата на
чл. 172 ГПК, са последователни и житейски логични, като не се доказа, че е заинтересован
от изхода на правния спор, предмет на делото. Въпреки наличието на противоречия
в някой детайли, това не може да доведе до извод за противоречивост,
нелогичност и непоследователност на показанията. Нещо повече, логично е с оглед
изминалия период от време от момента в който е възприел правно релевантните
факти, свидетелят да си спомнят случая по-общо, допускай неточности в някои
детайли, които избледняват с времето, поради особеностите на човешката памет. Същественото
е, че неговите субективни възприятия по отношение на правнорелевантните факти
са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи се. Необходимо е да се
изясни, че с оглед непосредственото формиране на субективните възприятия е
нормално свидетелят да описва някои детайли по различен начин, според
собствената си гледна точка. Това обстоятелство се обуславя от човешка
перцепция, сугестия и контрасугестия, които са обусловени от обективни, но и от
субективни фактори. Следва да се изясни, че показанията на свидетеля са дадени
под страх от наказателна отговорност, като съдът при преценката на
доказателствената сила по чл. 172 ГПК на показанията, съобразява и
обстоятелството, че свидетелят е син на страните по делото, поради което
подхожда с по-голяма критичност към показанията. Въпреки това, липсват каквито
и да било индиции, че свидетелят е недобросъвестен, предубеден към една от
страните или че преувеличава и изопачава обстоятелствата, за които
свидетелства.
За да възникне
притезателното право за заплащане на обезщетение за лишаването от ползите от
използването на един имот, следва в обективната действителността да са
възникнали следните юридически факти (материални предпоставки): 1) вещта да е съсобствена, 2) тя да се ползва лично само от един
от съсобствениците; 3) този
съсобственик да възпрепятства чрез фактически и правни действия останалите
съсобственици да ползват вещта съобразно нейното предназначение и 4) съсобственикът, който не ползва
вещта, да е поискал писмено от съсобственика, който ползва общата вещ, да
заплати обезщетение или да осигури достъп до вещта за ползване от другия
съсобственик съобразно неговите вещни права. Тези правнорелевантни
обстоятелства, от които възниква спорното притезателно право, следва да бъдат
установени в процеса на доказване чрез главно и пълно доказване от страната,
която ги навежда, както предписва правната норма, регламентирана в чл. 154, ал.
1 ГПК.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно
волеизявление, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не
и съдържанието. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено
във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от
съсобственика. Писменото
поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е равнозначно на поканата по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава, като от този момент
той дължи заплащането на обезщетение, като законът не поставя изискване относно
съдържанието на поканата, поради което няма основание по пътя на едно
разширително тълкуване на нормата да се изискват и други реквизити от поканата
освен същата да е писмена и да е достигнала до своя адресат – ползващия имота
съсобственик – в този смисъл Решение №
74 от 1.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4695/2014 г., II г. о., ГК; Решение № 121
от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3230/2013 г., IV г. о., ГК (постановени по реда на чл. 290 от ГПК).
Законодателят е предвидил правилото на чл. 31, ал. 2
от ЗС като частен случай на принципа за забрана за неоснователното обогатяване.
Следователно, за да бъдат ликвидирани отношенията между солвенса и акципиенса
следва да се обезщетят в действителен размер, т.е. да се уравнят действителното
обогатяване и обедняване, което в случая е в размер на средния пазарен наем за
периода, за който съсобственика е бил лишен от ползване – в този смисъл Решение № 129 от 3.04.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 1415/2010 г., IV г. о., ГК „При
осъществяването на предпоставките на чл. 31, ал. 2 ЗС ответникът дължи обезщетение в размер на средния
наем за имота за частта от периода на претенцията след поканата“.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира,
че претенцията е доказана по основание и размер. Еднопосочно и безпротиворечиво
от събраните доказателства се установява, че ответника е лишил ищцата от
ползване на процесния недвижим имот за процесния период, като последната е
отправила писмена покана, с която е поискала да и се заплаща обезщетение.
Твърденията на ответника са не само недоказани, като дори липсват индиции,
които да разколебаят проведеното доказване от страна на ищеца. В тази насока
правно ирелевантни са доводите за момента на отправяне на поканата, съответно
за валидността й. Без значение е и обстоятелството, къде живее ищцата,
релевантното е тя лично или чрез трето лице да може да ползва имота по всяко
време. С оглед заключението на СТЕ, първоинстанционният съд правилно е
определил и дължимия размер на обезщетението по чл. 31 ЗС.
Съдът намира, че искът за заплащане на обезщетение за
забавено изпълнение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху обезщетението
за лишаване от ползване е доказан по основание, като районният съд правилно е
определил и размера акцесорния иск, поради което настоящата инстанция препраща
към изводите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, като ги прави
част от логическите си съждения при постановяване на настоящият съдебен акт.
В правилото на чл. 348, ал. 1 ГПК е предвидено, че когато
някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът
постановява той да бъде изнесен на публична продан.
В случая нито един от съделителите не е правил искане
за възлагане на имота по реда на чл. 349 ГПК, като доколкото от заключението на
СТЕ се установява, че се касае за неподеляем имот, то и единственият способ за
ликвидиране на съсобствеността между страните е чрез изнасяне на процесния имот
на публична продан и разделяне на получената сума между съделителите, съобразно
техните квоти установени в първата фаза на делбата. В тази връзка трябва да са
се изясни, че в производството по съдебна делба въпросът по какъв начин следва
да се извърши делбата се решава съобразно императивните норми на чл. 348,
чл. 349, чл. 350, чл. 353 ГПК, за чието служебно приложение от съда е
необходимо преди всичко да бъде изяснен въпросът: дали имотът – предмет на
делбата е поделяем – така Решение № 39
от 13.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4890/2014 г., I г. о., ГК. В случая по
този въпрос не само, че страните не спорят, но той е безспорно установен от
приетото и кредитирано заключение на СТЕ.
Неоснователни и неотносими към предмета на спора са
доводите, че за идеална част от имота е учредено право на ползване, което
ограничавало кръга на възможните купувачи. Касае се единствено за
предположение, като съдът отчита обстоятелството, че по никакъв начин не са
препятствани възможностите и съделителите да участва в публичната продан на
имота – арг. чл. 348, изр. 2 ГПК.
За пълнота е необходимо да се изясни, че въпросът за
оценката на имота при публичната продан касае изпълнителния процес, като
оценката дадената от съда не е обвързваща. Нещо повече, страните в не са
спорили по този въпрос в настоящата инстанция, като последният не подлежи и на
самостоятелно въззивно разглеждане, а заключението на СТЕ не е оспорено в тази
част.
Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с
правните доводи на първоинстанционния съд, то и обжалваното решение се явява
правилно и трябва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спор с възможност да
претендира деловодни разноски разполага само въззиваемата. Последната не е
поискала и не е доказала, че е сторила такива, поради което не следва да й
бъдат присъждани.
Решението подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от съобщението пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК –
арг. чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II-79-74/26.01.2016 г., постановено по гр. д. № 40112/2012 г. по описа на
СРС, II
г. о., 79-ти състав.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в сила
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.