Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ….
гр. София, 27.04.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети
март две хиляди и двадесета и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №9442 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Мюсюлманско изповедание срещу решение от 11.06.2020 г. по гр.д. №14740/2019
г. на Софийския районен съд, 170 състав, с което е признато за установено, че
жалбоподателят дължи на ищеца „К.Ф.С.“ ЕООД сума в размер на 13 886,37 лв.,
представляваща дължим наем за първия месец и част от дължимия наем за втория
месец по договор №1 от 21.04.2011 г. за обект – четириетажна жилищна сграда със
смесено предназначение и застроена площ от 145 кв.м., с административен адрес:
гр. *********; по договор №2 от 21.04.2011 г. за обект – триетажна жилищна
сграда със смесено предназначение и застроена площ от 193 кв.м., с
административен адрес: гр. Пловдив, ул. „*********; по договор №4 от 21.04.2011
г. за обект – четириетажна жилищна сграда със смесено предназначение и
застроена площ от 126 кв.м., с административен адрес: гр. Пловдив, ул. „*********,
ведно със законната лихва върху главницата от 24.08.2018 г. до окончателното
изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното
и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че
първоинстанционният съд не е обсъдил всички възражения и оспорвания на
ответника, както и че неправилно е приел, че възражението за изтекла
погасителна давност е недоказано. Поддържа, че по делото не е доказано
заплащане на процесната сума, тъй като същата е получена от лице без
представителна власт. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени решението и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Ваззиваемата
страна „К.Ф.С“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и
моли решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно. При осъществената дължима служебна
проверка въззивният съд приема, че решението на СРС е недопустимо, поради следните
съображения:
Обективните и
субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне,
се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на
защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на
исковата молба /чл.127 ГПК/. Наведените в обстоятелствената част на молбата
фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи да
вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се
произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Съгласно разпоредбата на чл.270 ал.3 изр.3 ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото
се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Както е
посочено в решение №389/13.05.2015 г. по гр.д. №6626/2013 г. на ІV ГО на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК,
правомощието на въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение и да
върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд за произнасяне по
предявения иск, с оглед нормата на чл.270
ал.3 изр.3 ГПК, следва да се съобрази с трайната практиката на ВКС,
както и с дадените в т.1 и т.9 ППВС №1/10.11.1985 г. на ВС, т.4 ТР
№1/17.07.2001 г. по гр.д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР №2/29.02.2012 г. по т
д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, задължителни указания за съдилищата. В същите е
прието, че основанието на чл.270
ал.3 изр.3 ГПК е налице само при разгледан непредявен иск - когато в
нарушение принципа на диспозитивното начало в гражданския процес решаващият съд
се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет на делото и
обхвата на търсената от ищеца защита, т.е. по предмет, за който не е бил
сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства,
на които страната не се позовава, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание.
Съгласно
разпоредбата на чл.87 ал.1 ЗЗД, когато длъжникът по двустранен договор не
изпълни задълженията си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може
да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с
предупреждение, че след изтичане на срока ще смята договора за развален, а
съгласно чл.87 ал.2 ЗЗД - кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля
договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или
отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако
задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време. Според нормата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД полученото на
отпаднало основание подлежи на връщане, която норма намира приложение и при разваляне на договорите поради
неизпълнение /ППВС №1/28.05.1979 г./.
Настоящият
съдебен състав, като
съобрази твърденията на ищеца
в исковата молба и в заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, намира, че се касае за иск за връщане на даденото на
отпаднало основание по развалени поради неизпълнение договори за наем, т.е.
касае се за отговорност по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, а не както неправилно СРС е
приел, че правната квалификация на предявения иск е по чл.79 ал.1 ЗЗД, тъй като ищeцът не основава претенцията си на реално изпълнение
на задължения по процесните споразумения и договори за наем. До недопустимо
решение се е стигнало поради неразглеждане от първоинстанционния съд на
заявените с исковата молба обстоятелства, на които се основава заявеното искане
за присъждане на паричната сума. Твърденията на ищеца в исковата молба и в заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК
са за това, че процесната сума от 7100,00 евро е претенция за получен наем,
съгласно т.3 от споразумение от 21.04.2011 г., нот. заверено от нот. С. К.-Ни.,
рег. №2806/10.06.2011 г., поради неизпълнение на задължението на ответника за
предаване на владението на наетите имоти и прекратяване на договорите за наем
от 21.04.2011 г. от страна на изправния кредитор, като твърденията са, че с
описаното по-горе нот. заверено споразумение ответникът е признал получаването
на посочената сума по договорите за наем. Липсват каквито и да е твърдения в
исковата молба и в заявлението по чл.417 ГПК, че процесната сума се дължи по
силата на соченото и описано по-горе споразумение, респ., че в същото
ответникът е поел задължение за плащането и, поради което не е налице само
неправилна правна квалификация, която би могла да бъде поправена от въззивния
съд, като приеме, че е нарушен само материалният закон. Налице е недопустимост
на обжалваното решение поради неправилна правна квалификация на иска и
необсъждане от първоинстанционния съд на правнорелевантните факти, поради което
въззивният съд счита, че на основание чл.270 ал.3 изр.3 ГПК първоинстанционното
решение следва да бъде обезсилено, а делото – върнато на друг състав на СРС за
произнасяне по действително предявените искове с правно основание чл.422 вр.
чл.415 ГПК вр. чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, като новото разглеждане следва да започне
от стадия на изготвянето на доклад по делото по чл.146 ГПК.
Настоящето
въззивно решение не е такова по същество на спора и не може да се приложи
отговорността на страните по чл.78 ГПК
на разноските, а по аргумент от чл.294 ал.2 ГПК,
при новото разглеждане на делото пред СРС ще следва съдът да се произнесе и по
разноските в настоящето въззивно производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА
изцяло решение №118008 от 11.06.2020 г.,
постановено по гр.д. №14740/2019 г. на Софийския районен съд, 170 състав.
ВРЪЩА делото на СРС за
ново разглеждане от друг съдебен състав на действително предявения иск с правно
основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.