Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 28.06.2019 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски окръжен съд, търговско отделение, ІІІ-ти състав, в публично заседание на единадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ГЕОРГИ ЧОЛАКОВ

при секретаря Юлиана Божилова и в присъствието на прокурора …………………., като разгледа докладваното от съдията т.д. № 178 по описа за 2018 година на СОС и за да се произнесе, взе предвид следното :

„Ц.К.Б.” АД, ЕИК ********* е предявил срещу С.Н.С., с ЕГН ********** и В.В.С., с ЕГН **********,***, иск с правно основание чл.124, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК – за установяване на съществуването на вземането на ищеца към ответниците в размер на 47 635.61 лева, от които :

- 31 670.17 лева – просрочена главница по договор № 91900КР-АА-4089/18.09.2006 год. за предоставяне на ипотечен кредит за строителство на недвижим имот, изменен и допълнен с анекс № 1/12.11.2008 год. и анекс № 2/16.12.2013 год., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.03.2018 год. до окончателното й заплащане,

- 9 527.83 лева – договорни лихви по горния договор, дължими за периода от 21.07.2014 год. до 13.04.2017 год.,

- 6 285.97 лева – наказателни лихви за просрочие по горния договор /лихва за неразрешен овърдрафт по Тарифата за лихвите, таксите и комисионите на „ЦКБ“ АД/, дължими за периода от 21.07.2014 год. до 01.03.2018 год. и

- 151.64 лева – просрочена такса за управление на кредит, дължима за периода от 23.09.2015 год. до 13.04.2017 год.,

дължимо солидарно от кредитополучателите по договора С.Н.С. и В.В.С., за което вземане е издадена заповед за изпълнение в производството по ч.гр.д. № 151/2018 год. на PC – Сливница.

Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и произнасяне с нарочен диспозитив на осн. чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с т.12 от ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год. по дължимостта на разноските, направени от ищеца в заповедното производство по ч.гр.д. № 151/2018 год. на PC – Сливница, възлизащи на 952.71 лева.

Ищецът твърди, че с договор № 91900КР-АА-4089/18.09.2006 год. за ипотечен кредит за строителство на недвижим имот предоставил на кредитополучателите С.Н.С. и В.В.С. ползването на банков кредит в размер на 35 000 лева. Съгласно чл.17, ал.1 от договора кредитът бил предоставен за период от 300 месеца, считано от датата на усвояването, с краен срок за издължаване 20.09.2031 год. Кредитът бил изцяло усвоен еднократно, като съгласно чл.4 от договора сумата от 2 000 лева била преведена към „Банка ДСК“ АД за погасяване на потребителски кредит на кредитополучателите, а сумата от 33 000 лева – по картова сметка IBAN ***, открита в „ЦКБ АД“, клон София – запад, с титуляр С.Н.С..

Към договора за кредит били сключени анекс № 1/12.11.2008 год. и анекс № 2/16.12.2013 год., с които били предоговорени реда за погасяване на кредитните задължения, размер на дължимите лихви и др.

Поради просрочие на 33 бр. дължими месечни вноски по погасителния план, неразделна част от анекс № 2/16.12.2013 год. – до вноската с падеж 20.03.2017 год., банката на осн. чл.40 и чл.41 от договора обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем, считано от 13.04.2017 год., за което надлежно уведомила кредитополучателите на 14.04.2017 год.

Тъй като след уведомленията на банката кредитополучателите не са погасили задълженията си по договора за кредит, на 02.03.2018 год. ищецът подал до РС – Сливница заявление по чл.417, т.2 от ГПК за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу съдлъжниците по договора за кредит, като по ч.гр.д. № 151/2018 год. на РС – Сливница му били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 07.03.2018 год. срещу С.Н.С. и В.В.С. за заплащане на сумата от 47 635.61 лева, от които :

- 31 670.17 лева – просрочена главница по договор № 91900КР-АА-4089/18.09.2006 год. за предоставяне на ипотечен кредит за строителство на недвижим имот, изменен и допълнен с анекс № 1/12.11.2008 год. и анекс № 2/16.12.2013 год., ведно със ведно със законната лихва върху просрочената главница, считано от 02.03.2018 год. до окончателното й заплащане,

- 9 527.83 лева – договорни лихви по горния договор, дължими за периода от 21.07.2014 год. до 13.04.2017 год.,

- 151.64 лева – просрочена такса за управление на кредит, дължима за периода от 23.09.2015 год. до 13.04.2017 год.

Твърди се, че срещу издадената заповед за изпълнение били подадени възражения от кредитополучателите на 20.07.2018 год., за което ищецът бил уведомен на 14.08.2018 год. Настоящият иск е предявен на 12.09.2018 год. – в едномесечния срок по чл.415, ал.4 от ГПК.

Преписи от и.м. и приложенията към нея са връчени на ответниците с указанията по чл.367-370 от ГПК, като в срока по чл.367, ал.1 от ГПК същите чрез пълномощника си адв. К.К. от САК са подали писмен отговор на и.м., с който са оспорили иска по основание и размер, взели са становище по обстоятелствата, на които се основава и са направили възражения срещу тях.

С отговора се признава, че ответниците са получили кредит в размер на 35 000 лева, но се сочи, че първоначално е била договорена възнаградителна лихва в размер на 9 %, която за периода на кредита неколкократно е била увеличавана от банката, поради което погасителната вноска на ответниците е била увеличена, като се е увеличила частта за лихва от погасителната вноска, а частта за главница е била погасявана в по-малък размер в сравнение с размера, който е щял да бъде погасен, ако размерът на възнаградителната лихва не е бил увеличаван.

Изменението на възнаградителната лихва е било извършвано на основание чл.14, ал.2 от договора за кредит, за която разпоредба се сочи, че е нищожна на основание чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП – посочената клауза не е индивидуално уговорена, а е част от предварително изготвен от банката типов договор, по който не е имало договаряне. Сочи се, че е налице неравноправност на атакуваната клауза на основание чл.143, т.12 от ЗЗП, доколкото при увеличаване на лихвата по кредита, представляваща цена на предоставената банкова услуга, за ответниците като потребители в посочената хипотеза на увеличаване на лихвения процент не е била налице предвидена в договора възможност да се откажат от същия, а същевременно лихвата по договора е била значително завишена. Атакуваният като нищожен текст давал възможност на банката да извършва значително увеличение на цената /лихвата/ по договора за кредит. Сочи се, че е налице неравноправност на атакуваната клауза и на основание чл.143, т.10 от ЗЗП, доколкото в договора за кредит не били посочени ясни правила и обективни критерии, по които да се променя БЛП, респ. на лихвата по договора и погасителните вноски, т.е. договорът е бил променян на непредвидено в него основание.

Поради изложените възражения за нищожност на разпоредбата на чл.14, ал.2 от договора се твърди, че по него ответниците са заплатили при липса на основание по-голяма от реално дължимата сума за възнаградителна лихва за периода от сключването му до датата на последното направено плащане.

С оглед на горното с отговора е направено и неконкретизирано възражение за прихващане – между непосочена с размер сума, която ответниците заплатили без основание /вследствие нищожност на горепосочената договорна клауза/ за периода от 18.09.2006 год. до датата на последното извършено плащане по договора и претенцията на ищеца за заплащане на договорна лихва. Възражението е пояснено с писмената защита на пълномощника на ответниците, депозирана в срока по чл.375, ал.2 от ГПК, определен от съда – прихващането е между претенцията на ищеца за договорни лихви /9 527.83 лева/ и сумата от 3 703.62 лева, съставляваща насрещно вземане на ответниците към ищеца, произтичащо от неоснователно заплатените от тях погасителни вноски по кредита в по-голям размер вследствие неправомерното увеличение от банката на възнаградителната лихва по договора.

С отговора се сочи и че цитираната в чл.16 и чл.39 от договора Тарифа за лихвите, таксите и комисионите на „ЦКБ“ АД за неразрешен овърдрафт не била връчена на ответниците нито при подписване на договора за кредит, нито по-късно. Доколкото същата има отношение към образуването на размера на наказателната лихва и поради факта, че договорът за банков кредит изрично препраща към тарифата, се сочи, че последната не обвързва кредитополучателите, тъй като не е част от кредитното правоотношение.

С отговора е направено и възражение за изтекла давност по претенцията на ищеца за заплащане на наказателни лихви за просрочие по горния договор.

Препис от общия писмен отговор на исковата молба е връчен на ищеца с указанията по чл.372 от ГПК, като в срока по чл.372, ал.1 от ГПК същият чрез пълномощника си юрк. Е.К. е подал допълнителна искова молба, с която е пояснил и допълнил първоначалната.

С ДИМ се сочи, че съгласно параграф 3 към чл.3, т.2, б. „б” и „в” от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 год. не се приема за неравноправна клауза, когато доставчикът на финансовата услуга си запазва правото да промени изплащания от потребителя или получаван от него лихвен процент без предизвестие при наличие на основателна причина. Към 01.12.2008 год., когато е било извършено еднократното увеличение на лихвения процент по процесния кредит, основателна обективна причина за приемане на това е било увеличението на индекса Софибор, който е определящ при формиране на БЛП.

Ищецът намира за неоснователно възражението за нищожност на чл.14, ал.2 от договора на основание чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП, направено с отговора на и.м. Твърди, че съгласно сочената разпоредба кредитополучателите са се съгласили и горното дава право на банката да променя едностранно договорения лихвен процент, без да е необходимо предоговаряне, при промяна на пазарните условия и лихвената политика, водещи до увеличаване размера на базисния лихвен процент. Чл.14 от договора определя дължимата от кредитополучателите редовна годишна лихва, начинът й на формиране и условията, при които може да бъде променяна, както и начисляването й ежемесечно и тази клауза не предвижда промяна на размера на задължението без основание и без да има разумен срок на изпълнение. Със сключения между страните договор и анекси, неразделна част от договора, на кредитополучателите била предоставена възможността по всяко време да захранват своята сметка, както и да получават информация за състоянието на дълга и начина на начисляване на всички дължими суми, както и правото да оспорват или предсрочно да прекратят договора. Сочи се, че такова оспорване липсва, а с подписване на анекса от 16.12.2013 год. страните приели, че клаузите на договора са прилагани правилно и точно и че задължението към датата на анекса е в размер на 36 645.94 лева, т.е. кредитополучателите са се съгласили с формираното задължение. Сочи се, че през целия период след увеличение на размера на договорната лихва са били извършвани валидни погашения на дължимата лихва до момента, в който редовното обслужване на дължимите суми е престанало.

Ищецът намира за неоснователно и възражението, че банката не е уведомявала кредитополучателите за увеличенията на БЛП и анюитетната погасителна вноска. Кредитополучателите били уведомени за новите лихвени равнища на БЛП, прилагани от „ЦКБ“ АД по действащи и новоотпуснати кредити, като с подписване на Анекс 2 от 16.12.2013 год. страните са се съгласили, считано от 16.12.2013 год., редовната годишна лихва върху главницата по кредита да се намали на 9.90 %, поради което изпращане на уведомително писмо не е било необходимо. След промяната месечната вноска на ответниците е била в размер на 324.96 лева, във връзка с което страните подписали нов план за погасяване на редовния дълг по кредита, съобразен с крайната падежна дата.

Оспорва се и възражението, че Тарифата за лихвите, таксите и комисионите на „ЦКБ“ АД за неразрешен овърдрафт не обвързвала ответниците, тъй като не им била връчена. Сочи се, че съгласно чл.19 от договора банката предоставя на кредитополучателите, при поискване на гише, извлечения от сметка при всяко движение по кредита. Ако кредитополучателите не оспорят писмено операцията в двуседмичен срок, считано от датата на извършването й, се приема, че са я одобрили. Извлеченията съдържали цялата необходима информация за размера на дължимите от тях суми по кредита независимо от извършените през времето на ползване на кредитните средства увеличения. Сочи се, че след като последните не са оспорени, между страните са извършени валидни изменения на първоначално постигнатите договорености, касаещи начина на ползване на кредитните средства и тяхното връщане на кредитора, а от своя страна кредитополучателите са се съгласили с промените и с дължимостта на начисляваните лихви, такси и разноски по кредита.

Препис от допълнителната искова молба е връчен на ответниците с указанията по чл.373 от ГПК, като в срока по чл.373, ал.1 от ГПК същите са подали общ допълнителен отговор, с който са отговорили на допълнителната искова молба. Във връзка с пояснението на ищеца в ДИМ, че увеличението на ОЛП на база увеличение на индекса Софибор било законосъобразно, сочат, че с договора за кредит като основание за определяне на възнаградителна лихва по договора е посочен БЛП на „ЦКБ“ АД, а понятието ОЛП не било включено в договора като показател за изменението на тази лихва. Сочат, че в договора за кредит такава изрично взаимовръзка между Софибор и БЛП не е заложена.

С допълнителния отговор се оспорват твърденията на ищеца в ДИМ, че чрез подписването на анексите към договора за кредит кредитополучателите са се съгласили с посочените в анексите размери на задължения за главница, лихви и такси. Сочи се, че съгласно трайната съдебна практика допълнително споразумение /анекс/, имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД.

Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди във връзка с доводите на страните, приема за установено следното :

Видно от представения с исковата молба договор № 91900КР-АА-4089/18.09.2006 год. за предоставяне на ипотечен кредит за строителство на недвижим имот, сключен между „Ц.К.Б.” АД и С.Н.С. и В.В.С. – кредитополучатели, банката предоставила на кредитополучателите кредит в размер на 35 000 лева. Съгласно чл.17, ал.1 от договора кредитът бил предоставен за период от 300 месеца, считано от датата на усвояването, с краен срок за издължаване 20.09.2031 год. Кредитът бил изцяло усвоен еднократно, като съгласно чл.4 от договора сумата от 2 000 лева била преведена към „Банка ДСК“ АД за погасяване на потребителски кредит на кредитополучателите, а сумата от 33 000 лева – по картова сметка IBAN ***, открита в „ЦКБ АД“, клон София – запад, с титуляр С.Н.С..

Видно от договора /чл.14, ал.1/, първоначално договорената възнаградителна лихва по кредита е била в размер на 9 %. Съгласно чл.14, ал.2 от договора за кредит кредитополучателите са дали съгласие банката да променя едностранно така договорения с ал.1 ГЛП – при промяна на пазарните условия и лихвената политика, водещи до увеличаване или намаляване на размера на БЛП на банката.

С чл.16 от договора страните са се договорили, че при забава в плащането на погасителните вноски кредитополучателите дължат наказателна лихва за забава съгласно Тарифата на „ЦКБ“ АД за неразрешен овърдрафт, която към момента на сключване на договора е била в размер на 35 %. С чл.15 от договора са били договорени таксите и комисионните, събирани от банката за управление на кредита.

Поради просрочие на 33 бр. дължими месечни вноски по погасителния план, неразделна част от анекс № 2/16.12.2013 год. – до вноската с падеж 20.03.2017 год. /просрочие от 997 дни/, банката на осн. чл.40 и чл.41 от договора обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем, считано от 13.04.2017 год., за което надлежно уведомила кредитополучателите на 14.04.2017 год. – с писма, връчени срещу подпис на тази дата на С.Н.С. – лично за него като кредитополучател и като съпруг на кредитополучателя В.В.С..

Поради непогасяване на кредитните задължения в дадения с горното уведомление 7-дневен срок за плащането им на 02.03.2018 год. ищецът подал до РС – Сливница заявление по чл.417, т.2 от ГПК за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу съдлъжниците по договора за кредит, като по ч.гр.д. № 151/2018 год. на РС – Сливница му били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 07.03.2018 год. срещу С.Н.С. и В.В.С. за заплащане на сумата от 47 635.61 лева, от които :

- 31 670.17 лева – просрочена главница по договора, ведно със ведно със законната лихва, считано от 02.03.2018 год. до окончателното й заплащане,

- 9 527.83 лева – договорни лихви по договора, дължими за периода от 21.07.2014 год. до 13.04.2017 год.,

- 6 285.97 лева – наказателни лихви за просрочие по договора /лихва за неразрешен овърдрафт по Тарифата за лихвите, таксите и комисионите на „ЦКБ“ АД/, дължими за периода от 21.07.2014 год. до 01.03.2018 год. и

- 151.64 лева – просрочена такса за управление на кредита, дължима за периода от 23.09.2015 год. до 13.04.2017 год.

Срещу издадената заповед за изпълнение били подадени възражения от кредитополучателите на 20.07.2018 год., за което ищецът бил уведомен на 14.08.2018 год. Възраженията били подадени в срока по чл.414, ал.2 от ГПК – видно от приложените по заповедното производство ПДИ, същите са били връчени на длъжниците на 09.07.2018 год. и двуседмичният срок за възражения срещу заповедта за изпълнение е изтичал на 23.07.2018 год. Настоящият иск е предявен на 12.09.2018 год. – в едномесечния срок по чл.415, ал.4 от ГПК.

От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, се установява, че по договор № 91900КР-АА-4089/18.09.2006 год. за предоставяне на ипотечен кредит за строителство на недвижим имот, сключен между „Ц.К.Б.” АД и С.Н.С. и В.В.С., сумата по кредита от 35 000 лева била еднократно изцяло усвоена на 20.09.2006 год.

До датата, на която банката обявила кредита за предсрочно изискуем –13.04.2017 год., просрочена и неплатена главница е била в размер на 2 202.84 лева по 33 броя месечни вноски с настъпил падеж, дължими за периода 20.07.2014 год. – 20.03.2017 год. Остатъчната редовна главница в размер на 29 467.33 лева е станала изискуема след 13.04.2017 год. или общо дължимата главница след този момент възлиза на 31 670.17 лева.

Видно от заключението, неплатената възнаградителна лихва по договора е в общ размер на 9 527.83 лева, от които :

- неплатен остатък от възнаградителна лихва през гратисен период /20.09.2006 год. до 20.03.2007 год./ – 1 103.32 лева;

- неплатен остатък за възнаградителна лихва за периода от 20.06.2014 год. до 12.04.2017 год. вкл. – 8 424.51 лева /общо дължима лихва за периода – 8 526.89 лева, частично погасена – 102.38 лева/.

Неплатената наказателна лихва по договора, изчислена от в.л., е в общ размер на 6 287.77 лева, отнасяща се за периода от 23.06.2014 год. до 01.03.2018 год. вкл. Начислената от банката наказателна лихва за същия период възлиза на 6 285.97 лева.

В.л. констатира неплатено задължение за такси по процесния договор за кредит в общ размер на 151.64 лева, включващо :

- неплатена годишна такса за ангажимент в размер на 76.86 лева, начислена и дължима на 23.09.2015 год. и

- неплатена годишна такса за ангажимент в размер на 76.86 лева, начислена и дължима на 20.09.2016 год.

В табличен вид към заключението /приложение 1 и 2/ са изготвени изчисленията при определяне на възнаградителните и наказателните лихви по договора. Видно от първата таблица, ГЛП по договора, определен първоначално на 9 %, е бил променян трикратно за периода 20.04.2007 год. – 13.04.2017 год., както следва – на 10.25 % /01.12.2008 год./, на 11 % /20.12.2008 год./ и на 9.90 % /20.12.2013 год./. Видно от втората таблица, размерът на наказателна лихва по договора, изчислена от в.л. за периода след 13.04.2017 год. /датата на предсрочната изискуемост/ до 01.03.2018 год. /датата, предхождаща подаване на заявлението по чл.417 от ГПК/, възлиза на 5 596.80 лева – при общо изчислена наказателна лихва за периода от 23.06.2014 год. до 01.03.2018 год. от 6 287.77 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът стигна до следните правни изводи :

Предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК е допустим – същият е предявен в срока по чл.415, ал.4 от ГПК от заявителя в производството по чл.417 от ГПК пред районния съд срещу съдлъжниците по договора за банков кредит, възразили в срока по чл.414, ал.2 от ГПК срещу заповедта за изпълнение.

Разгледан по същество, искът е отчасти доказан по основание и размер.

В доказателствена тежест на ищеца в настоящото производство бе установяването на твърдяното с и.м. възникнало между него и ответниците облигационно правоотношение с източник договор № 91900КР-АА-4089/18.09.2006 год. за предоставяне на ипотечен кредит за строителство на недвижим имот, изменен и допълнен с анекс № 1/12.11.2008 год. и анекс № 2/16.12.2013 год., по който кредитът е бил изцяло усвоен от кредитополучателите и по който последните са изпаднали в забава в плащането на поне 2 месечни вноски по погасителния план – в случая 33 бр. дължими месечни вноски. Просрочието съгл. чл.40 от договора е давала право на банката да обяви целия остатък от кредита за изцяло предсрочно изискуем /текстът на сочената разпоредба е виден от договора, приложен по ч.гр.д. № 151/2018 год. на PC – Сливница, доколкото същият договор, представен с и.м., не е в цялост/. Горното бе установено по несъмнен начин както от представените по делото писмени доказателства, така и от заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза.

Съобразно приетото в т.18 на Тълкувателно решение № 4/2014 год. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора, при настъпване на определени обстоятелства, или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва изрично да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.

Предмет на спора по установителния иск по чл.422 от ГПК е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание /решение № 420/11.02.2015 год. на ВКС по гр. д. № 3079/2014 год., IV г.о./.

Основанието на иска се обуславя от обстоятелствата, въз основа на които страната твърди защитимо с упражняването му свое субективно право и тези обстоятелства по иска с правно основание чл.422 от ГПК са обстоятелствата по сключен и обявен за предсрочно изискуем договор за кредит, респ. изискуемо вземане на ищеца – кредитодател спрямо солидарно задължените ответници, на основание договора. Нарочното волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока в хипотезата на постигната между страните по договор за банков кредит предварителна уговорка за предсрочна изискуемост на целия кредит при определените в договорените клаузи условия, следва да е достигнало до знанието на длъжниците, за да бъде уважен иск по чл.422 от ГПК при заявена предсрочна изискуемост на кредита като основание за предявяване на иска. Установяването на горния главен за спора факт – уведомяването на ответниците за настъпилата предсрочна изискуемост на процесния кредит преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, бе проведено при условията на пълно доказване от ищеца.

Съдът намира за неоснователно направеното от пълномощника на ответниците възражение за нищожност на разпоредбата на чл.14, ал.2 от договора за кредит, цитирана по-горе – поради неравноправност на атакуваната клауза по смисъла чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП. Договорната разпоредба е предоставяла възможност на банката да променя едностранно така договорения с чл.14, ал.1 ГЛП /възнаградителната лихва/ от 9 % – при промяна на пазарните условия и лихвената политика, водещи до увеличаване или намаляване на размера на БЛП на банката, а видно от заключението по ССЕ, за период от 10 години – от 20.04.2007 год. – до 13.04.2017 год., първоначално договореният процент от 9 % е бил променян трикратно – на 10.25 % /01.12.2008 год./, на 11 % /20.12.2008 год./ и на 9.90 % /20.12.2013 год./.

Съгл. чл.143, т.12 от ЗЗП за да е неравноправна клаузата в договор, сключен с потребител, следва да е налице уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.

Горната хипотеза в случая не е налице, доколкото не е налице значително завишаване на размера на възнаградителната лихва за 10-годишния период на договора – същата е била както увеличавана, така и намалявана, като разликата между първоначалния и най-високия й размер по време на действието на договора е била 2 %, което, съотнесено към първоначалния размер, е в рамките на пазарната конюнктура за периода.

Разпоредбата на чл.14, ал.2 от договора не е неравноправна и по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП – да съставлява клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. В случая основанията, при които банката е имала право да увеличава или намалява ГЛП, са детайлно регламентирани в договора и анексите към него, конкретно – в разпоредбите на чл.5, ал.1-4 от анекс № 2/16.12.2013 год., действащи за процесния период по отношение на претенцията за възнаградителна лихва /21.07.2014 год. до 13.04.2017 год./.

Съдът намира за основателно възражението на пълномощника на ответниците, че след обявяването на предсрочната изискуемост на кредита /13.04.2017 год./ за банката не е имало основание да начислява наказателна лихва по чл.16 от договора. Съгласно т.1 от ТР № 3/27.03.2019 год. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 год., ОСГТК –

„Размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането.“.

От горното е видно, че след датата на настъпване на предсрочната изискуемост ищецът не е могъл да начислява нито договорни, нито наказателни лихви по главницата в размера й към този момент, а кредитополучателите дължат единствено законна лихва. Предявеният иск включва претенция за възнаградителни лихви, начислявани до този момент, но претенцията за наказателни лихви за просрочие по договора /лихва за неразрешен овърдрафт по Тарифата за лихвите, таксите и комисионите на „ЦКБ“ АД/, в частта й за периода от 13.04.2017 год. до 01.03.2018 год. в размер на 5 596.80 лева /от общо претендирана лихва от 6 285.97 лева за периода от 23.06.2014 год. до 01.03.2018 год./ е неоснователна.

Неоснователно е възражението за прихващане, направено с отговора на и.м., подаден от ответниците – между претенцията на ищеца за договорни лихви от 9 527.83 лева и сумата от 3 703.62 лева, съставляваща насрещно вземане на ответниците към ищеца, произтичащо от неоснователно заплатени от тях погасителни вноски по кредита в по-голям размер вследствие увеличението от банката на възнаградителната лихва по договора – както бе обсъдено, възнаградителната лихва в размер на 9 527.83 лева е дължима в цялост от ответниците, които нямат насрещно вземане в твърдения размер – поради което възражението следва да се отхвърли.

Неоснователно е и възражението за изтекла давност по претенцията на ищеца за заплащане на наказателни лихви, направено с отговора на и.м., подаден от ответниците – давността започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта на вземането по договора за кредит, което е неделимо – същото не съставлява сбор от вземания за отделни анюитетни вноски, нито отделни вземания за главница и лихви. Тъй като предсрочната изискуемост е настъпила на 13.04.2017 год., а заявлението чл.417, т.2 от ГПК е било подадено на 02.03.2018 год., то към този момент давността не е изтекла.

С оглед на изложеното и тъй като ответниците не установиха плащане на претендираните суми, съдът следва да признае за установено по отношение на последните съществуването на вземането на ищеца в общ размер на 42 038.81 лева, от които :

- 31 670.17 лева – просрочена главница по договора,

- 9 527.83 лева – договорни лихви, дължими за периода от 21.07.2014 год. до 13.04.2017 год.,

- 689.17 лева – наказателни лихви за просрочие по горния договор /лихва за неразрешен овърдрафт по Тарифата за лихвите, таксите и комисионите на „ЦКБ“ АД/, дължими за периода от 23.06.2014 год. до 13.04.2017 год. и

- 151.64 лева – просрочена такса за управление на кредит, дължима за периода от 23.09.2015 год. до 13.04.2017 год.,

Предявеният иск следва да се отхвърли за разликата до пълния му предявен размер от 47 635.61 лева, съставляващ претенцията на ищеца за наказателната лихва по договора за периода от 13.04.2017 год. до 01.03.2018 год. в размер на 5 596.80 лева.

По отношение на разноските :

В хода на съдебното производство ищецът е удостоверил следните направени разноски : 952.71 лева – внесена държавна такса и 400 лева – внесен депозит за възнаграждение на в.л. по ССЕ; в заповедното производство направените разноски възлизат на 952.71 лева – внесена държавна такса. Тъй като ищецът е представляван по делото от юрисконсулт, дължимото му на осн. чл.78, ал.8 от ГПК възнаграждение, определено съобр. чл.37 от ЗПП, който препраща към разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, е в максималния размер от Наредбата – 300 лева, което в случая следва да бъде увеличено по реда на чл.25, ал.2 с 50 на сто, доколкото материалният интерес е над 10 000 лева, т.е. така определеното от съда възнаграждение е в размер на 450 лева. С оглед на горното и на осн. чл.78, ал.1 и 8 от ГПК и т.12 от ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год. ответниците следва да се осъдят да заплатят на ищеца сумата от 2 431.68 лева, съставляваща разноски съразмерно с уважената част от иска.

В хода на съдебното производство ответниците са удостоверили следните направени разноски : 1 050 лева – заплатен адвокатски хонорар за адвокатско представителство по договор за правна помощ от 24.04.2018 год. /л.193 от делото/ и 400 лева – внесен депозит за възнаграждение на в.л. по ССЕ. С оглед изхода на делото и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да се осъди да им заплати сумата от 170.36 лева, съставляваща разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл.124, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК по отношение на С.Н.С., с ЕГН ********** и В.В.С., с ЕГН **********,***, съществуването на вземането на „Ц.К.Б.” АД, ЕИК ********* в размер на 42 038.81 лева /четиридесет и две хиляди и тридесет и осем лв. и осемдесет и една ст./, от които :

- 9 527.83 лева – договорни лихви по горния договор, дължими за периода от 21.07.2014 год. до 13.04.2017 год.,

- 151.64 лева – просрочена такса за управление на кредит, дължима за периода от 23.09.2015 год. до 13.04.2017 год.,

ОТХВЪРЛЯ предявения иск В ЧАСТТА МУ за установяване съществуването на вземането на ищеца към ответниците за разликата до пълния му предявен размер от 47 635.61 лева, съставляваща претенцията на ищеца за наказателната лихва по договора за периода от 13.04.2017 год. до 01.03.2018 год. в размер на 5 596.80 лева.

ОТХВЪРЛЯ направеното от С.Н.С. и В.В.С. възражение за прихващане между претенцията на ищеца за договорни лихви от 9 527.83 лева и сумата от 3 703.62 лева, съставляваща насрещно вземане на ответниците към ищеца, произтичащо от заплатени от тях погасителни вноски по кредита в по-голям размер вследствие увеличена възнаградителна лихва по договора.

ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.1 и 8 от ГПК във вр. с т.12 от ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год. С.Н.С., с ЕГН ********** и В.В.С., с ЕГН **********,***, да заплатят на „Ц.К.Б.” АД, ЕИК ********* сумата от 2 431.68 лева /две хиляди четиристотин тридесет и един лв. и шестдесет и осем ст./, съставляваща разноски в настоящото и в заповедното производство по ч.гр.д. № 151/2018 год. на PC – Сливница съразмерно с уважената част от иска.

ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.3 от ГПК „Ц.К.Б.” АД, ЕИК ********* да заплати на С.Н.С., с ЕГН ********** и В.В.С., с ЕГН **********,***, сумата от 170.36 лева /сто и седемдесет лв. и тридесет и шест ст./, съставляваща разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

СЪДИЯ :

Номер на акта:	92
Дата:	28 юни 2019 г. (в сила от 31 август 2021 г.)
Съдия:	Георги Димитров Чолаков

Дело:	20181800900178
Тип на делото:	Търговско дело
Дата на образуване:	13 септември 2018 г.

Решение по дело №178/2018 на Софийски окръжен съд

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ГЕОРГИ ЧОЛАКОВ