Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 28.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шестнадесети март
през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11473
по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.08.2020 год., постановено по гр.дело №44410/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 65 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу В.Л.С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3 154.21 лв. –
главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
01.04.2016 год. до 30.04.2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 20.05.2019 год. до окончателното й изплащане, сумата от 396.74 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.09.2016 год.
до 13.05.2019 год., сумата от 62.32 лв. – главница, представляваща стойност на
услугата дялово разпределение за периода от 01.04.2016 год. до 30.04.2018 год.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.05.2019 год. до
окончателното й изплащане и сумата от 0.25 лв. – обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 30.05.2016 год. до 13.05.2019 год., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №28168/2019
год. по описа на СРС, ГО, 65 с-в, като ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на
ответника В.Л.С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото
в размер на 600 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца
трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че претенциите са неоснователни, тъй като по
делото било представено постановление за възлагане на недвижим имот от
27.10.2016 год., влязло в сила на 16.03.2017 год. От 16.03.2017 год. ответникът
се легитимирал като собственик на процесния недвижим имот – чл. 153 ЗЕ, респ.
имал качеството на клиент, поради което за част от исковия период, а именно от
посочената датата до 30.04.2018 год. дължал заплащането на топлинна енергия. Лицата,
които фактически ползвали имота на облигационно основание, били държатели, а не
ползватели по смисъла на ЗС. По делото нямало доказателства, че е било учредено
вещно право на ползване. Понятието „титуляр на партида“ имало само
вътрешно-счетоводно значение за дейността на ищеца и нямало никакво правно
значение. В ЗЕ се съдържала легална дефиниция на понятието „потребител на
топлинна енергия“. Неправилно СРС бил приел, че в случай на учредено вещно
право на ползване именно лицето, което е негов титуляр, било обитавало имота и
консумирало топлинна енергия. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено,
а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата В.Л.С. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че по делото било установено, че е станал собственик на
процесния имот на 16.03.2017 год. Под „ползвател“ в разпоредбата на чл. 153 ГПК
се визирал титулярът на вещното право на ползване, а не ползвателя по
облигационно отношение. По делото бил представен нотариален акт за учредено
вещно право върху процесния недвижим имот. В тежест на ищеца било да установи
при условията на пълно и главно доказване своите претенции. Видно било от
ангажираните от него доказателства, че друго лице – Т.И.Г. е титуляр на вещното
право на ползване, както освен това ползвал имота – доколкото подписвал
документите за годишни отчети на топломерите и бил титуляр на клиентската
партида на имота. Жалбоподателят бил признал във въззивната жалба, че през част
от исковия период, а именно от 01.04.2016 год. до 16.03.2017 год. ответникът
няма никаква връзка с имота. Следователно за тази част от исковия период
претенциите били неоснователни. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещните страни, намира за установено
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорният по
делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди.
Доказано е, че
процеснияТ имот – апартамент №36, находящ се в гр.София, ж.к.“********, е бил
топлофициран, както и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесният имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Безспорно е във
въззивното производство, че ответникът е собственик на този имот от 16.03.2017
год. въз основа на постановление за възлагане на недвижим имот от 27.10.2016
год., изнесен на публична продан /в постановлението е отразено, че е бил
собственост на А.М.Т.Г.а/. Същевременно видно е от приетите като доказателства
по делото нотариални актове, че апартамент №36 е бил придобит през 2007 год. от
Т.И.Г., който през 2008 год. го е дарил на дъщеря си А.М.Т.Г.а, като си е запазил
правото на ползване върху 1/2 ид.ч. от него и е учредил право на ползване на
съпругата си Е.Г.Г.а върху останалата 1/2 ид.ч.
Съгласно разпоредбата
§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./, „битов клиент“ е клиент, който купува топлинна енергия с топлопреносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за
собствени битови нужди.
В мотивите на
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, е
прието, че присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградени сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1
ЗЕ и чл. 29 – 36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергиая по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие ск
предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Според клаузата
на чл. 61, ал. 1 на действалите през исковия период Общи условия на ищеца за
продажба на топлинна енергия за битови нужди /приети през 2013 год./, при
промяна на собствеността или на вещното право на ползване новият и предишният
собственик или ползвател са длъжни да подадат до продавача в срока по чл. 12,
т. 11 и 12 /30-дневен срок от настъпване на промяната/ заявление за откриване,
закриване, промяна или закриване на партида по образец, към което да приложат
копия от документите, удостоверяващи придобиването или прекратяването на
правото на собственост или на вещното право на ползване. Съгласно чл. 61, ал. 2
и ал. 3 от тези Общи условия, ако предишният собственик или ползвател не закрие
партидата си, продавачът събира дължимите суми от него до откриване на партида
на новия собственик или ползвател, съобразно представения акт за собственост
или ползване. В случай на неизпълнение от клиент на задълженията му по чл. 12,
т. 11 и 12, продавачът може да открие партида въз основа на документ,
удостоверяващ собствеността или правото на ползване на имота на новия
собственик или ползвател.
Настоящият
съдебен състав счита, че ответникът е придобил собствеността върху процесния
имот обременена с учреденото/запазеното право на ползване в полза на Т. Г. и Е.
Г.а. С изнасянето на публична продан не се засягат ограничените вещни права,
придобити от трети лица преди датата на възбраната и тези преди вписването на
първата ипотека – арг. от чл. 175 и чл. 176 ЗЗД. Правото на ползване следва
имота, не се погасява при прехвърлянето на собствеността и е противопоставимо
на всеки следващ собственик.
В този смисъл
следва да се приеме, че съобразно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ и чл. 57, ал. 1 ЗС не
е имало основание за откриване на партида по реда на чл. 61, ал. 3 от Общите
условия на името на ответника. Не е установено, че през периода от 16.03.2017
год. до 30.04.2018 год. правото на ползване да е било прекратено или че ответникът е заявил съгласието
си да заплаща стойността на доставената в имота топлинна енергия /доколкото
нормата на чл. 57, ал. 1 ЗС има диспозитивен, а не императивен характер в
отношенията между собственик и ползвател/. При това положение се налага извода,
че през исковия период потребители на топлинна енергия за битови нужди и
съответно задължени лица да заплащат стойността на потребената топлинна енергия
и на услугата дялово разпределение са трети за спора лица – съпритежателите на ограниченото
вещно право на ползване.
Следователно и
при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, въззивният съд счита, че ищецът не се легитимира като
кредитор на претендираните главници. А
щом няма главно вземане, не може да има и задължение за обезщетение за забава
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Релевираните претенции са изцяло неоснователни и подлежат
на отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят /ищецът/ няма право на разноски.
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 482.95 лв. /своевременно направеното от
жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно предвид ниската
фактическа и правна сложност на делото и при съобразяване на нормата на чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 20.08.2020
год., постановено по гр.дело №44410/2019 год. по описа на СРС, ГО, 65 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Л.С. с ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззиввното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 482.95 лв.
Решението е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/