Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ............................/17.11.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесети октомври през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8601 по
описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 306841 от 19.12.2019
г., е признато за установено по реда на чл. 422, ал.1 ЕПК, че С.С.М. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от
621,37 лева, редставляваща 1/2 от цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден
имот - апартамент № 14, в гр. София, ж.к. „*********аб.№
301890,
за периода от
01.05.2014г. до 30.04.2016г., ведно със законна лихва за периода от
27.02.2017г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
10.03.2017г. по ч.гр.д.№
11894/2017г. по описа на СРС, 118 състав, като е отхвърлен искът срещу
С.С.М. за главница за разликата над сумата от
621,37 лева до пълния
предявен размер от 633,50лева, както и иска срещу нея за 1/2 от лихвата в размер на 68,52 лева начислена за периода от15.09.2015
г. до 17.02.2017 г. С решентието са отхвърлени изцяло предявените искове срещу другия ответник С.И.Н., както и са определени дължимите разноски от ответниците на икщеца за заповедното и исковото производство и дължимите от ищеца на ответниците разноски за за исковото производство. По отношение на разноските, с определение по чл.248 от ГПК с №
141669 от 06.07.2020 г., са определени и дължимите от от ищеца на ответниците разноски и за заповедното производство, при което като краен резултат ответницата М. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД 41,70 лв. разноски в заповедното производство и
211,43 лв. в първоинстанционнтото исково производство и съответно ищецът да заплати на отвтеницата С. М. 34,46
лв. разноски в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца - „Т.С.” ЕООД.
Това решение е обжалвано в срок само от ответницата по исковете С.С.М. чрез пълномощник адв.П.М., с единствено
оплаквани за неправилност на решението като необосновано порпади несъобразяване
със събраните по делото доказателства за установяване на липсата на доставка на ТЕ в преитендирания от
ищеца размер, доколкото с решението не е съобразено в цялост приетото по делото
заключение на СТЕ, сочеща, че размерът на доставената ТЕ реално за имота за
целия исков период е 1575,20 лв., а не приетия от съда размер 1802,74 лв., при
което като се приспадне сумата от 280 лв.- която ответницата е признала за
дължима с възражението си по чл.214 от ГПК, оставала евентуално дължима разлика
от 507,60 лв., а не приетия за дължим от съда размер 621,37 лв. Моли да се
отмени решението в обжалваната част за главница уважен размер 641,37 лв. и
обусловената от това отговорност за разноските, претендира
за присъждане на разноските по делото .
Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД
и третото лице-помагач „Н.”ЕАД не са дали писмен отговор по въззивната жалба,
в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с
писмена молба след този срок, подадена за откритото съдебно заседание
пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за
защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение,
е валидно, а в обжалваната част и допустимо.
Решението в частта по
исковете срещу другия ответник С.Н., не
е обжалвано, и е влязло в сила поради което не епредмет на въззина проверка за
допустимост и правилност.
Определението по чл.248 от ГПК
не е обжалвано самостоятелно по реда на чл.248, ал.3 от ГПК.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваната част, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във
въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и
на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка на
въззивния съд е очертан от оплакването с
въззивната жалба на ответницата М. относно преценката на събраните по делото
доказателства за установяване количеството реално доставена ТЕ за имота в
исковия период и конкретно наведения довод, че от СТЕ се установявал различен
размер от приетия с обжалваното решение.
По наведения с въззивните жалби на страните довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е основал
решението на база приетите по делото доказателства за качеството потребител на
ТЕ на ответницата като собственик
на процесното топлоснабдено жилище, и за размера и цената на реално
доставената ТЕ за жилището й, установен от приетата по делото СТЕ, като е счел, че тази СТЕ
установява реално доставено количество ТЕ
за исковия период от 01.05.2014г. до 30.04.2016г. да е в размер на
1802,74 лева, в която сума не са включени изравнявания, корекции и просрочени
задължения от предходни периоди и представлява реалното количеството потребена
ТЕ в имота, при което половината от тази сума- за която искът е насочен срещу
ответницата М., или 901,37 лева /след приспадне сумата от 280 лева, която
ответницата е признала в заповедното производство, че дължи и за нея и за която
е издаден изпълнителен лист/ оставала дължима от нея още 641,37лева .
При липсата на оплаквания с въззивната жалба извън това за размера
на доставеното и потребено количество ТЕ и неговата цена, въззивният съд
споделя всички останали мотиви в обжлаваното решение за наличие на облигационна връзка по договор при общи
условия, възникнала по силата на ЗЕ, за доставка на ТЕ, за
качеството потрелител на ТЕ на ответницата като
собственик на процесното топлоснабдено жилище, при което същата дължи на ищеца
цената на реално доставената и потребена за това жилище ТЕ за исковия период.
Оплакването на ответницата, обаче, за
приетия за доказан от съда размер на това количество реално досктавена и
потребена ТЕ за исковия период, е основателно.
На стр. 7 от писмения текст на СТЕ, в Таблица № 3, вещото лице е
установило, че реално потребената за процесното жилище в исковия период ТЕ,
съобразно извършеното дялово разпределение на ТЕ, е на стойност общо 1575,20
лв., а фактурираната от ищеца сума за същия период е общо 2042,24 лв., при
което се формира разлика за възстановянане на потребителя 466,78 лв. , тъй като
фактурираната сума надвишава тази на реално разпределената сума. След това, на
стр.8 от същото заключение, е посочена различна обща сума на стойността по
фактури 2269,52 лв. в Таблица № 4, и след приспадане от нея на сумата за
възстановяване н апотребителя 466,78 лв., се формира стойност н апотребена ТЕ
за исковия период 1802,74 лв. При изслушване на вещото лице в открито съдебно
заседание на 02.07.2019 г., обаче, вещото лице е потвърдило като реално дължима
сума за ТЕ за исковия период сумата от 1575,20 лв. като крайна изравнителна
сума, както е посочено в Таблица № 3 от
заключението, а посочената различна сума на фактурираната ТЕ в Таблица № 3 и №
4 вещото лице сочи да е в резултат на допусната техническа грешка при изчисление
на общата фактурирана стойност. Предвид
излогженото от вещото лице в откритото съдебно заседание, въззивният съд
приема, при преценка на засключението по чл.202 от ГПК, че релано доставената в
жилището на ответницата ТЕ за исковия период , е на стойност 1575,20 лв.,
формирана сумата след изготвяне на изравнителните сметки за двата отоплителни сезона,
включени в исковия период, и това е именно цената на реално доставената и
потребена ТЕ за жилището, а не фактурираната цена. Без значение в случая е
какъв е верният размер на фактурираната цена за ТЕ за исковия период- посочен в
различен размер в Таблица І 3 и № 4 от заключението на СТЕ, защото от значение
в случая е именно цената на ТЕ, определена в резултат на изравнението, а тя
безспорно е посочена от вещото лице да е на стойност общо 1575,20 лв. Общия
размер на фактурираната стойност би имал значение, ако ответницата беше заплатила
цената по фактури от СТЕ, за да се определи сумата, подлежаща на
възстановяване, но в случая не се твърди, нито доказа, ответницата да е
заплащала каквато и да е била сума за цената на ТЕ за исковия период. Ето защо въззивният съд приема, че цената на
реално доставената и потребена ТЕ за исковия период, е 1575,20 лв., половината
от която / искът срещу М. е за половината от дължимата сума/ е 787,60 лв. и
тази половина от 787,60 лв. е дължима от ответницата за исковия период. От тази
сума следва да се приспадне сумата от 280 лева, която ответницата е признала в
заповедното производство, че дължи и за нея е издаден изпълнителен лист, при
което остава дължима в рамките на предявения размер на иска, сумата 507,60 лв. До този размер предявеният
срещу М. иск за главница е основателен и следва да бъде уважен, а за разликата
над тази сума до уважения размер 621,37 лв., не е дължима. Това налага отмяна
на решението в частта над 507,60 лв. до 621,37 лв. и отхвърляне иска за тази
разлика, и потвърждаване на решението в частта, в която искът за главница е
уважен за сумата 507,60 лв.
Изложеното налага и определяне
отново на дължимите разноски между ищеца и ответницата М. за заповедното и
първоинстанционното исково производство, като намаляване на размера на
разноските, които ответницата дължи на ищеца от 41,70 лв. на 34,06 лв. за
заповедното производство, и от 211,43
лв. на 172,72 лв. за първата инстанция и съразмерни на уважения размер
на иска за главница /намаляването е с 18,31 % , съответно на отхвърления от
въззивния съд размер на главницата/, и следва да се отмени решението в частта
за разноските по чл.78, ал.1 от ГПК за тези разлики.
Съответно, на ответницата ищецът дължи още 79 лв. за първоинстанционното
исково производство, над присъдените такива с решението, съразмерно на
отхвърления размер на исковете. По отношение на разноските в заповедното
производство, въззивиният съд споделя тезата, че такива не се дължат на
дължника. Заповедното производство е
уредено като едностранно, защитата на длъжника в рамките на тези производства
се осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този
случай минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба №
1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за исков процес по чл.422 от ГПК,
както е в случая, по възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а
указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. Това възражение по
чл.414 от ГПК няма самостоятелен
характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материално правната
защита на длъжника / в този смисъл определение
№ 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д. № 3074/2018 г., определение №
140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС/.
Доколкото обаче, произнасянето на първоинстанционния съд по разноските, вкл. и
с определението по чл.248 от ГПК, не е обжалвано от ищеца, то въззивнитя съд не
може да промени определените за дължими разноски от ищеца на отвтеницата М. за
заповедното производство, но не следва да определя допълнителни такива за
заповедното производство според изхода
на спора.
По разноските за въззивната инстанция:
При този изход на спора, въззивницата-ответник има право на
разноски съгласно чл.78, ал.3 от ГПК в размер на 38,66 лв. от сторени такива
общо 225 лв. /200 лв. за адв.възнаграждение и 25 лв. за държ.такса/ съразмерно
на отхвърления то въззивния съд размер според обжалваемия интерес, като счита
възражението на ищеца за прекомерност на адв. възнаграждение за неоснователно-
същото е под минимума по НМРВАВ. Съгласно
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала
право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не
от страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита
от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за
адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва
да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото
извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна
молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която
претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се
счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от
противната страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за
въззивната инстанция.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 306841 от 19.12.2019 г. по гр.д. № 52758/2018 г. на СРС, 118
състав, В ЧАСТТА в която е
признато за установено по реда на чл. 422, ал.1 ЕПК, че С.С.М. дължи на „Т.С.”
ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ сумата от 113,77
лв. - разликата над 507,650 лв. 621,37
лева, представляваща 1/2 от цена на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент № 14, в гр. София, ж.к. „*********аб.№
301890, за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва върху
тази разлика за периода от 27.02.2017 г. до изплащане на вземането, и в
частта, в която е осъдена ответницата да
заплати на ищеца на основание чл.
78, ал.1 вр.ал.8 ГПК, сумата над 34,06 лв. до 41,70 лв. разноски
в заповедното производство, и над 172,72
лв. до 211,43 лв. разноски
в първоинстанционното исково
производство, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен, предявеният от „Т.С." ЕАД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу С.С.М. с EFH ********** ***,
иск на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за признаване установено
че М. дължи на ищеца сумата от 113,77 лв.- разликата над 507,650 лв. 621,37
лева, представляваща 1/2 от цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден
имот - апартамент № 14, в гр. София, ж.к. „*********аб.№ 301890, за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 10.03.2017 г. по ч.гр.д.№
11894/2017 г. по описа на СРС, 118 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 306841 от 19.12.2019 г. по гр.д. № 52758/2018 г. на СРС, 118 състав, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, в
която е уважен иска на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за дължимост
от М. на ищеца на сумата от 507,60 лв. главница за топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016г., за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 10.03.2017 г. по ч.гр.д.№
11894/2017 г. по описа на СРС, 118 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, да заплати на С.С.М., с горните
индивидуализиращи данни и адреси, на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата 38,66 лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Т.С.” ЕАД за разноски за
въззивната инстанция по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
Решението е постановено
при участието на трето лице помагач на ищеца - „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.