№ 1275
гр. Плевен, 26.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430106852 по описа за 2024 година
Обективно евентуално съединени искове с правно основание чл.26,
ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП, съединен при евентуалност с
искове с правно основание е чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4
от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Н.
Е. П., ЕГН**********, гр.Плевен, ж.к.*** против Фератум България ЕООД,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.***, в която се твърди, че на
03.08.2022 г. между ищеца и ответника е сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит 1133229, сьгласно който договор е приложим ЗПФУР.
Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 250 лева.
Посоченият годишен процент на разходите е в размер на 49.66%. Твърди, че в
чл. 5 от Договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с Поръчителство,
предоставено от „Multitude bank" в полза на Дружеството ответник. Твърди, че
при сключването па договора за потребителски кредит никъде не е посочено в
съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението за
предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. След като
усвоил сумата от 250 лв., ищеца установил, че освен заемната сума от 300 лв.,
са й начислили такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от
партньор на „Фератум Бьлгария" ЕООД, в размер на 74,05 лв. Твърди, че към
1
датата на подаване на иска е погасил задълженията си по договора за
потребителски кредит. Счита процесния договор за недействителен поради
следните причини: дължимите вноски по договора за поръчителство не са
посочени в договора за кредит, нито пък е посочено в ОУ, че сключването на
договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в
чл.5.3 от ОУ е посочено като възможност за повишаване кредитоспособността
и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за
кандидатстването, каквото се явява всъщност. Твърди, че договорът не е
подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради
което липсва съгласие. Твърди, че ищецът не е подписвал договор за
поръчителство, както и че такъв не му е бил представян. Смята, че процесният
договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е
спазена предвидената от закона форма. Както и на евентуалния договор за
допълнителна услуга. Твърди, че договорът е недействителен по смисъла на
чл. 22 3ПК, тъй като противоречи на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПК, тъй като не
съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран
същия, респ. общо дължимата сума по него. Твърди, че е посочено само ГПР
в %, но не е посочен начина на изчисляването му. Затова счита, че договорът е
недействителен по смисъла на чл. 22 3ПК. На следващо място твърди, че е
посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не е
включена като разход по договора, а това е следвало да бъде направено,
поради следните причини: Ответникът не предоставя възможност за
сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за
което събира допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане се
покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и
следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият
би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му
размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.
Посочения в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не
отговарят на действителните такива. Посочените в договора за заем по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 3311 във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 3ПК и изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
2
последици от сключването па договора. /В този смисъл: Решение № 260123 01
25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от
7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375 от
22.11.2019 г. па ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220 от
18.02.2020 г. на ОС - I Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от
29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510 от
13.12.2019 г. на ОС -Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от
8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./. Счита, че сумата,
претендирана от ответното дружество по договор за поръчителство,
несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тьй като е разход във връзка с
предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. Счита, че при сключването
на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноска
за гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни
разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита. Твърди, че действителният размер
на ГПР по процесния договор, с включени и разходите за предоставяне на
гаранция но договора за поръчителство, е в размер над 70%. Предвид горното,
посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. Посочва, че в глава четвърта от
ЗПК е уредено задължение па кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка па кредитоспособността, а държавите - членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредитори те
в случаите, в които те процедират по този начин". Счита клаузата на чл.5 от
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1048984 за нищожна,
като неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща
3
разпоредбите па чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК.
Моли да бъде прогласен за нищожен договор за потребителски кредит
№ 1133229/03.08.2022, сключен между ищеца и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД на основание чл. 22 3ПK във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.11, чл. 19 3ПК.
В условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли
първоначалния иск, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.
5 в Договор за предоставяне па потребителски кредит № 1133229/03.08.2022,
сключен между ищеца и ответника, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение - поръчителство от 'Ferratum
Bank" в полза на ответника.
Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който моли претенцията да бъде приета за неоснователна. Твърди, че не е
основателно твърдението, че предоставяне на поръчителство от Фератум Банк
(Малта) е условие за сключване на договор за кредит. Твърди, че при
кандидатстване, всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото
производство, може да избере да сключи договор за гаранция с гарант
(поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по
кредита, или да посочи поръчител, избран от него. Твърди, че сключването на
договор за гаранция от Кредитополучателя не е задължително условие за
сключването на договор за кредит и не увеличава възможностите на
Кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при
предлаганите от Кредитора условия. Твърди, че избраната възможност заляга
в процесния чл. 5 на Договора за кредит, който се генерира автоматично въз
основа на избора, който потребителя е направил при подаването на заявка за
кредит -т.е. същата уговорка се явява индивидуално договорена по избор на
потребителя. На следващо място счита, че предявените искове за
прогласяването на нищожността, съответно унищожаването на Договора за
гаранция, са недопустими поради непредявяването им срещу надлежната за
този спор страна - Фератум Банк. Договорът за гаранция е сключен между
Ищеца и Фератум Банк (както сам ищецът посочва), докато исковете са
предявени срещу Фератум България. Твърди, че Фератум Банк е
самостоятелно юридическо лице, кредитна институция, лицензирана в Малта,
4
която предоставя услуги на територията на Република България по силата на
свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на
единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на
БНБ. Излага съображения, че договорът за гаранция е отделно облигационно
правоотношение, по което Фератум България не е страна. Прогласяването на
Договора за гаранция за нищожен, съответно унищожаването му в рамките на
настоящото съдебно производство няма да произведе сила на пресъдено нещо
по отношение на Фератум Банк и така няма да настъпи промяна в
патримониума на Ищеца. С оглед гореизложеното, счита, че ищецът е завел
исковете за прогласяването на нищожността, съответно унищожаването на
Договора за гаранция срещу ненадлежна страна по делото, поради което
същите следва да бъдат оставени без разглеждане като недопустими. Твърди,
че са били ясни таксите, които потребителят ще трябва да заплати на Фератум
Банк (Малта) за избраната услуга, преди да бъде сключен Договорът за кредит.
Описва процедурата по сключване на договора и поради това счита, че не е
налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68е от ЗЗП. Твърди, че по никакъв начин и с нито едно от действията си,
ответникът не е въвел в заблуждаване ищеца относно условията по сключване
на договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично избран от
ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. При всяка
една от стъпките за сключване на договора за кредит, ищецът е бил
информиран изцяло относно последиците от неговия избор, като дори са
посочени сумите, които той би дължал спрямо Фератум Банк (Малта), ако
избере дружеството за поръчител и сключи Договор за гаранция с него.
Поддържа, че претенциите на ищеца не са подкрепени от убедителни писмени
доказателства, а представените такива не са годни да породят релевираните и
желани от Ищеца правни последици. Счита, че исковата молба съдържа
бланкетни и голословни твърдения, неподкрепени с конкретни факти и
документи, като същата е лишена и от конкретика по отношение на
извършени плащания, възникнали облигационни правоотношения, суми и
проценти. Счита за неоснователни твърденията, че е налице нарушение на чл.
143 от ЗЗП. Клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит ясно посочва
избраната от самия ищец опция за поръчител, като дори на този етап същият
не е задължен да сключи договора. Относно твърдяното нарушение на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК излага съображения, че Договорът за гаранция е възмездна услуга
5
от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, тъй като е
незадължителна. Твърдението на ищеца за допълнителни разходи е
неоснователно, тъй като обезпечението е резултат от оценка на
кредитоспособността по закон. „Фератум България“ е предоставила
необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът е имал време да
избере обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но не е упражнил
това си право.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от Договор №
1133229/03.08.2022г., Преддоговорна информация/ Стандартен европейски
формуляр /л. 38-л.45 от делото/, че между ищеца като кредитополучател и
"Фератум България" ЕООД, е сключен Договор № 1133229/03.08.2022г. С
договора за кредит на ищеца е предоставен паричен заем в размер от 250 лв.,
със срок на заема 30 дни, при фиксиран лихвен процент по заема 3,38 %, и
посочен ГПР от 49,85 % и обща дължима сума – 258,45 лв.
Не се спори между страните и се установява от Договор
1133229/03.08.2022г. и Преддоговорна информация /стандартен европейски
формуляр/, че между ищеца Н. П. като кредитополучател, и "Фератум
България" ЕООД, е сключен Договор № 1133229/03.08.2022г. С договора за
кредит на ищеца е предоставен паричен заем в размер от 250 лв., със срок на
заема 30 дни, при фиксиран лихвен процент по заема 3,38 % за периода на
кредита и посочен ГПР от 49,85 % и обща дължима сума 258,45 лв. Съгласно
чл. 5 от Договора, заемът се обезпечава с поръчителство от "Фератум Банк" в
полза на ответното дружество.
Установява се от Договор за гаранция/поръчителство/, сключен между
ищцата и Фератум банк, че същия е сключен за обезпечаване на вземането по
Договор за заем № 1133229/03.08.2022г, а таксата за предоставяне на
гаранция/поръчителство/ е в размер на 74,05 лева.
6
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
7
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и ответника Фератум България ЕООД правоотношение по
силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда
на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични
кредити от разстояние. Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на
електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната
страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за
получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е
съгласило да получи заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята
характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва
реално да е предадена съответната сума на заемателя. Фактът на реално
предаване на заемната сума от 250 лв. в случая не се и оспорва от ищеца.
Съобразно изрично уговореното в чл. 5 от Договора за кредит се
посочва, че заемът се обезпечава с поръчителство от "Фератум Банк" в полза
на кредитора. Предвид това съдът намира, че възнаграждението по договора
за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен, като такъв при изчисляването на ГПР по
договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия.
Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се
включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
8
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Действително, при
кандидатстването за кредит при "Фератум България" ЕООД потребителят
може да избере освен обезпечение под формата на поръчителство и личен
гарант, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да
не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с
"Фератум Банк". "Фератум Банк" е посочен за възможен поръчител от самия
кредитор "Фератум България" ЕООД, поради което ответното дружество е
наясно с условията за предоставяне на поръчителство от "Фератум Банк" и в
частност с възмездния характер на договора за гаранция. Т. е. насочвайки
потребителя към въпросното дружество-поръчител, кредиторът изначално е
запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във
връзка с договора за кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко
свързани с договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още
при сключването му. По изложените съображения съдът приема, че разходите
по обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по
кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума,
която следва да плати по договора - тя не е в размер на 258,45 лв., защото
същата се завишава с възнаграждението за поръчителство в размер на 74,05
лв., и реалните разходи по кредита, които ще направи – при главница от 250
лв., дължима за срок от 30 дни, длъжникът е следвало да плати сума от общо
332,50 лв., в която се включва освен чистата стойност на кредита, но още и
договорна лихва от 8,45лв. и възнаграждение на гаранта от 74,05 лв. В тази
връзка и без ползването на специални познания е видно, че посочения в
договора годишен процента на разходите от 49,85 % не съответства на
действително приложимия между страните. Последното мотивира извода за
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на
самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК. С оглед на горното искът се
намират за основателен и като такъв ще се уважи.
С оглед извода за основателност на главния иск, съдът не дължи
произнасяне по предявените евентуални искове.
9
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на 50,00
лв. за държавна съразмерно с уважената част на претенцията.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 360 лв., при съобразяване, че
адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата
на чл. 7, ал. 2 НВАР определя правила за изчисление на размерите на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
10
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 360 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
11
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение
първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК по иска, предявен от Н. Е. П.,
ЕГН**********, гр.Плевен, ж.к.*** против Фератум България ЕООД,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.*** Договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние № 1133229/03.08.2022г. поради
противоречие с нормите на ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Фератум България ЕООД,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.*** ДА ПЛАТИ на Н. Е. П.,
ЕГН**********, гр.Плевен, ж.к.*** сумата от 50,00 лв. направени по делото
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК
Фератум България ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление:
гр.*** ДА ПЛАТИ на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“
гр. София, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, представлявано от
Д. М. М., като процесуален представител на Н. Е. П., сумата от 360,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по производството
безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12