№ 985
гр. Сливен, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря МИРЕЛА ИВ. КАРЕВА-СТЕФАНОВА
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20232230103453 по описа за 2023 година
Предмет на разглеждане са предявени в условията на обективно
кумулативно съединение искове, както следва:
- иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за
обявяване на нищожен на Договор за паричен заем № 4160978/31.05.2021г.,
сключен между ищеца и първия ответник „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД,
както и в условията на евентуалност иск по чл.26, ал.1 ЗЗД обявяване на
нищожна на клаузата на чл.4 от същия договор за заем, като противоречаща
на закона и добрите нрави;
- иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 11, чл.19,
ал.4 и чл.22 ЗПК за обявяване на нищожен на Договор за предоставяне на
гаранция № 4160978/31.05.2021г., сключен между ищеца и втория ответник
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД.
- иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК за
осъждане на ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на
ищеца сумата от 402,38 лв., платена без правно основание по Договор за
предоставяне на гаранция № 4160978/31.05.2021г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба 29.08.2023г.
до окончателното плащане.
1
Ищецът твърди, че на 31.05.2021г. между ищеца и ответното дружество
"Изи Асет Мениджмънт" АД бил сключен договор за паричен заем №
4160978/31.05.2021г., по силата на който бил усвоен кредит в размер на 1000
лв. за срок от 11 четиринадесетдневки. Записаният в договора годишен
процент на разходите (ГПР) бил в размер на 40.01%, фиксираният годишен
лихвен процент в размер на 35%. Договорената двуседмична вноска по
кредита била в размер на 98.42 лв., а общата дължима сума от потребителя -
1082.62 лв.
Съгласно чл. 4 от договора заемополучателят следвало да обезпечи
задължението си с осигуряване на поне едно от посочените в тази клауза
обезпечения. Така на датата на сключване на замения договор на
кредитополучателя се предоставял договор за предоставяне на гаранция,
носещ същия идентификационен номер, както номерът на договора за заем.
Вторият договор се сключил с ответното дружество "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, като по силата на него кредитополучателят трябвало да
заплати на дружеството сума в размер на 402.38 лв. (чл. 3, ал. 1 от същия),
разсрочена, ведно със задълженията по кредита, като разсрочването и по
двата договора било на 11 равни вноски. В погасителния план по договора за
кредит била формирана капитализирана вноска в размер на 135 лв.,
включваща възнаграждение за предоставяне на гаранция от 36.58 лв. и вноска
по кредит 98.42 лв. В резултат на това, за усвоена главница в размер от 1000
лв. и за период на ползване от 6 месеца от кредитополучателя се изисквало да
заплати 1485 лв., от които 1082.62 лв. към кредитора "Изи Асет
Мениджмънт" АД и 402.38 лв. към гаранта "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД.
Сочи, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важали изискванията на ЗПК.
Твърди, че договорът бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК във
връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД тъй като противоречал на законоустановените
императивни правила, както и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. В договора,
кредиторът се задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности
на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало посочване на останалите
2
компоненти от лихвения процент, записани в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Липсвала
ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти,
точно са включени в него и как се формирал размера му, кои са
допусканията, които са използвани при изчисляването. В случая дължимото
по договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за гарант не било
включено при изчисляване ГПР. Предвид обстоятелството, че двата договора
били сключени в един и същи ден, носели един и същ идентификатор, двете
дружества били „свързани лица“, както и че кредиторът включил размера на
възнаграждението за гарант в погасителния план по кредита безспорно
сочели, че разходът за гарант е бил известен на кредитора към датата на
сключване на договора за кредит. В тази връзка счита, че кредиторът
нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не
включил възнаграждението за гарант в размера на ГПР. При условие, че
същото било включено, действителният ГПР би възлизал на повече от 100 %.
Счита, че е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора.
Твърди, че договора за паричен заем бил нищожен и на друго
основание, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнявала
„добрите нрави“. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. В настоящия случай в договора била предвидена
лихва в размер на 35 % годишно, който размер надхвърлял повече от три пъти
законната. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво
действие, следвало да се приеме, че лихва не била уговорена между страните.
В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва
водела до нищожност и на целия договор.
Сочи още, че клаузата на чл. 4 от Договора била нищожна и на
самостоятелно основание, а именно чл. 21, ал. 1 ЗПК, като заобикаляща
изискванията на чл. 19, ал.4 ЗПК. Така въведените изисквания в цитираните
клаузи от договора за вида обезпечение и срока за представянето му,
създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не
водело до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
3
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая било
предвидено възнаграждение за дружеството- гарант, което водело до скрито
оскъпяване на кредита. Сочи, че едноличен собственик на капитала на
"Файненшъл България" ЕООД (дружеството поръчител) е "Изи Асет
Мениджмънт" АД (дружеството кредитор). В тази връзка и печалбата на
"Файненшъл България" ЕООД, от извършената от него търговска дейност
като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик "Изи Асет
Мениджмънт" АД, което потвърждавало, че изисканото от потребителя
възнаграждение за гаранция представлявало скрито възнаграждение към
кредитора по договора за кредит.
Счита, че клаузата на чл. 4 от договора за кредит била неравноправна и
нарушавала изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 и чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Сама по
себе си, така уредена, клаузата илюстрирала уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължавала последния, при неизпълнение на
негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП).
В процесния случай се явявала неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4
ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се
уговаряли ГПР и ГЛП, тъй като същите били незаместими по право от
повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при
ГПР, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди, че и сключения договор за предоставяне на гаранция бил
нищожен на основание чл. 26 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като не били
спазени изискванията на чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, както и на
основание чл. 68е, чл. 143, ал. 1 и чл. 147 ЗЗП. Договорът противоречал на
добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В случая за кредит в размер на 1000 лв. и срок за ползване от 6 месеца,
от кредитополучателя се изисквало да заплаща за допълнителна услуга по
поръчителство в размер на 402.38 лв., която сума била почти съизмерима с
главницата и същевременно надвишавала многократно уговорената лихва в
4
договора, а именно 82.62 лв.
Договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен, като нарушаващ
и заобикалящ изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Дължимото възнаграждение за
гарант не било включено при изчисляването на ГПР.
Договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен и на основание
чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗДД поради липса на основание /кауза/. Предвид
обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е каузален и
акцесорен договор, с основание гарантиране на изпълнението на длъжника
към кредитора, същият бил нищожен поради липсата на основание /кауза/ по
смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД предвид акцесорния му характер
спрямо главния договор - договорът за паричен заем. В случая в разрез с
нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически
по- силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно
положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез
осигуряване на поръчител срещу възнаграждение.
Иска се прогласяване на нищожност на договор за паричен заем №
4160978/31.05.2021г., сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, на основание
чл.26, ал. 1 ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на
чл.22 ЗПК. Евентуално се иска прогласяване нищожност на клаузата на чл. 4
от договора, като неравноправна и противоречащи на закона и добрите нрави.
Иска се прогласяване нищожност на договор за предоставяне на гаранция №
4160978/31.05.2021г. сключен с "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, като
противоречащ на императивните изисквания на ЗПК,ЗЗД и ЗЗП, както и като
заобикалящ изискванията на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаващ добрите
нрави. Кумулативно се иска осъждане на ответника "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД да заплати на ищеца сума в размер на 402,38 лв.,
представляваща недължимо платена сума във връзка с договор за
предоставяне на гаранция, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на исковата молба 29.08.2023г. до окончателното
плащане.
Претендират се деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът "Изи Асет Мениджмънт" АД
депозирал отговор, с който оспорва исковете. Излага подробни съображения в
подкрепа на това, че договора е действителен. Твърди, че лихвения процент
5
по договора бил фиксиран и ясно посочен в чл.2, т.6 от договора. Условията
за прилагането на лихвения процент също били записани в договора.
Размерът му, като елемент на ГПР бил в рамките на ограничението,
предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В ЗПК не било предвидено изрично
ограничение на размера на ГЛП (възнаградителна лихва). Основанията за
недействителност на договора за потребителски кредит били изчерпателно
изброени в чл. 22 ЗПК. В чл. 21 ЗПК били посочени основанията за
нищожност на клаузи от договорите за паричен заем по ЗПК. Във връзка с
нищожността на отделни клаузи, чл. 24 ЗПК препращал към разпоредбите на
чл. 143 - 146 ЗЗП . В ЗПК липсвало основание за нищожност/
недействителност „противоречие с добрите нрави“, в закона липсвала и
препратка към ЗЗД.
Сочи, че в договора бил посочен ГПР, посочена била общата сума
дължима от потребителя, посочени били и взетите допускания. Думата
„допускания“ в закона се използвала в смисъл на предвиждания за бъдещето а
не в смисъл на разходи, част от ГПP. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не
предвиждала в договора да бъдат нарочно изброени всички разходи, които
формират ГПР. ГПР включвал всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита. В ГПР по договора била включена само
лихвата, тъй като това бил единственият разход по кредита за
кредитополучателят. За да се определи размерът на ГПР се прилагала
определената в Приложение № 1 към ЗПК формула. Тази формула включвала
размер и брой на погасителни вноски, брой и размер на усвоявания по
кредита, интервал между усвояване на кредита и съответната погасителна
вноска и др. За да бъде изчислен ГПР се вземали предвид множество
параметри по договора за кредит, следователно нямало как ГПР и ГЛП да
бъдат съотносими един към друг. Поради разликите в определянето и
изчисляването на двата процента, съвсем нормално било те да са различни
при едни и същи изходни показатели. Това не означавало, че в договора
имало скрити разходи, неясни за потребителя, нито пък че всички подлежащи
на включване в ГПР разходи не са взети предвид при изчисляването му.
Сочи, че договора бил в съответствие с изискванията па чл. 11, ал. 1,
т.18 ЗПК. Обезпечението било правно средство, което осигурявало кредитора
срещу неизпълнение и подготвяло удовлетворяване на вземането му. Ищецът
кандидатствал за кредит, който следвало да бъде обезпечен или с
6
поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество-гарант.
Кредитополучателят е можел да избира между три вида обезпечения, които да
представи. Изрично било посочено, че договорът за поръчителство влизал в
сила, ако в тридневен срок кредитополучателят не представи едно от другите
възможни обезпечения. С предвидените в чл. 4 от Договора за паричен заем
обезпечения, не можело да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй
като от тези обезпечения не възниквали разноски по кредита, които следвало
да бъдат включени в ГПР. Този извод следвал от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. I ДР ЗПК:
Договорът за предоставяне на гаранция бил едно второ, отделно
облигационно правоотношение, с различен правен субект. Възнаграждението
на дружеството-гарант не било част от заемното правоотношение по
Договора за заем и не представлявал пряк разход, свързан с кредита.
Възнаграждението на дружеството-гарант било насрещна престация срещу
поетото задължение за обезпечаване на кредит. Същото било дължимо не към
Заемодателя, а за предоставена услуга от гаранта, като било уговорено да
възникне задължение по нея, само при неизпълнение от страна на заемателя
на задължението му да представи едно от другите две обезпечения по
договора за заем.
Твърди, че при отпускане на кредита дружеството действало
добросъвестно - на ищеца бил предоставен Стандартен европейски формуляр,
в който били описани параметрите и условията на кредита (общ размер на
кредита, общата сума. която трябва да се заплати, лихвен процент, ГПР,
изискваните обезпечения и пр.), т.е. преди да сключи договора за кредит,
ищецът е знаел, както параметрите на кредита, така и условието за
предоставяне на обезпечение. След като ищецът, предварително бил запознат
със съществените условия на кредита кредита, той изразил съгласие за
сключване на договор, което следвало да се приема, като изразяване на
становище по предложените условия, частен случай на индивидуално
уговорена клауза.
Иска се от съда отхвърляне на претенциите, като неснователни и
недоказани. Претендират се деловодни разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, като се иска
редуцирането му към минимален размер.
7
В срока по чл.131 ГПК отговор е депозиран и от втория ответник
"ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с който се оспорват исковете.
Твърди, че договора за поръчителство бил действителен, тъй като
отговарял на приложимите изисквания на закона, сключен валидно - между
лице, вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, в
рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към
момента на сключване могло да разбира свойството и значението на
постъпките си и да ги ръководи, като била спазена и изискваната форма.
Договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство бил договор, по
силата на който едната страна - гарант, се задължавала по искане на другата
страна - принципал, да заплати на посоченото трето лице - бенефициар
определена парична сума в зависимост от поетите от гаранта задължения,
независимо от действителността на обезпеченото с такава гаранция
задължение. Договорът за поръчителство, сключен между ищеца и ответника
уреждал техните отношения по повод задължението на „Файненшъл
България“ ЕООД да обезпечи кредита на ищеца. В ЗЗД липсвала изрична
регламентация на възмездното поръчителство, което било разбираемо, тъй
като законът бил обнародван през 1950 г. но и в теорията и в практиката
никога не съществувало схващане, че възмездното поръчителство било
недопустимо или пък нарушава законова разпоредба.
Твърди, че „Файненшъл България" ЕООД не предоставяло
потребителски кредити. Дейността на дружеството и договорите, които
сключвало се регламентирали от ТЗ, а не от ЗПК. Искането на ищеца за
обявяване на нищожност на Договора за предоставяне на гаранция на
основание противоречие с изискванията на ЗПК било напълно неотносимо
към процесния договор, поради факта, че разпоредбите на ЗПК и последиците
от неприлагането им били относими единствено и само за договори за
потребителски кредит, какъвто процесният договор не бил.
Ответното дружество гарант било вписано като финансова институция
в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно
в това си качество - на търговец, дружеството сключвало гаранционни сделки
(поръчителство) обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу
възнаграждение. Правоотношението между „Файненшъл България” ЕООД и
8
„Изи Асет Мениджмънт“ АД било акцесорно на главното - между ищеца и
„Изи Aceт Мениджмънт“ АД по повод кредита. Правоотношението между
ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД било самостоятелно, то влизало в
действие под условие, че заемателят не предостави обещаните обезпечения на
заемодателя. В този смисъл договорът не бил сключен като договор без
основание. В договора за поръчителство ясно и разбираемо било написано, че
„Файненшъл България" ЕООД се задължава да сключи договор за
поръчителство с „Изи Aceт Мениджмънт" АД, по силата на който да отговаря
солидарно с потребителя за неговите задължения по договор за заем, а
потребителят се задължавал да заплати на „Файненшъл България" ЕООД
възнаграждение. Всеки потребител - относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално
значимите икономически последици за него.
Иска се от съда отхвърляне на исковете, присъждане на деловодни
разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца и иска редуцирането му до минималния размер.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и се установява от приетия по делото
договор за паричен заем № 4160978/31.05.2021г., че от същата дата ищеца в
качеството на кредитополучател и ответното дружество, като кредитодател са
в облигационни отношения, по силата на които ищеца получил заемна сума в
размер на 1000 лв. със погасяване на 11 четиринадесетдневки, размер на
двуседмична погасителна вноска 98,42 лв., обща сума за връщане по заема
1 082,62 лв., включващи главница и лихва, фиксиран годишен лихвен
процент – 35%, ГПР 40,01%. В чл.4 от договора за кредит е предвидено
предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция в срок до 3
дни от сключване на договора или поръчителство от две физически лица,
отговарящи на определени условия или с одобрено от заемодателя дружество
– поръчител, предоставящо гаранционни сделки.Така на същата дата
31.05.2021г., под същия номер като този на договора за паричен заем между
ищцата и втория ответник бил сключен договор за предоставяне на
поръчителство, по силата на който поръчителя поел отговорност пред
заемодателя за изпълнение на задълженията на заемополучателя по договора
9
за заем срещу възнаграждение от 402,38 лв., платимо разсрочено на вноски,
всяка от които в размер на 36,58 лв., дължими на падежа на плащане на
вноските по договора за паричен заем, сключен с първия ответник
заемодател. Първият ответник заемодател бил овластен по силата на чл.3, ал.3
от договора за предоставяне на поръчителство да приема вместо поръчителя
изпълнението на задължението за плащане на възнаграждение по договора. В
случай, че платената от заемателя вноска била недостатъчна да покрие
задълженията му по двата договора, то с приоритет било задължението към
поръчителя.
В хода на процеса е допусната, изготвена и приета съдебно
икономическа експертиза, от заключението на която се установява, че ищцата
заплатила по договора за заем сума в общ размер на 1 082,15 лв., която била
разпределена както следва: главница 1 000 лв. и лихва 82,15 лв. По договора
за предоставяне на поръчителство ищцата заплатила сума в размер на 402,38
лв. Вещото лице посочило, че дължимото възнаграждение за поръчителство
не било включено в ГПР на договора за паричен заем. В случай, че се включи
в ГПР, той би станал 1 066% и би надвишил петкратния размер на законната
лихва по просрочени кредити в лева и валута, съобразно чл.19, ал.4 ЗПК.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Съдът кредитира изцяло заключението на изготвената съдебно-
счетоводна експертиза, като неоспорена от страните и тъй като няма
съмнение в знанията и уменията на вещото лице.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявените обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване за нищожни, като противоречащи
на закона на два договора – за паричен заем и за предоставяне на
поръчителство са допустими, а разгледани по същество и основателни.
По иска за прогласяване нищожност на сключения договор за паричен
заем.
Спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.
Недействителността на целия договор е обоснована със съществени пороци на
една от клаузите на договора, а именно – клаузата на чл.4,съгласно която, в
10
случай, че кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави
обезпечение на кредита, то последния следва да представи банкова гаранция в
3 дневен
срок от сключването на договора или с две физически лица, поръчители или
да сключи договор за поръчителство с одобрено от кредитополучателя
юридическо лице.
Въведените и обективирани в петитума на исковата молба от ищеца
основания за недействителността са две: нарушение на добрите нрави и на
императивната законова разпоредба на чл.19, ал.4, вр.чл.21, ал.1 ЗПК. Освен
да направи преценка за наличие на тези пороци, съдът следва да извърши и
преценка, доколко при наличието на някой от тях, водещ до нищожност на
инвокираната клауза, договорът за кредит би бил сключен и без тази клауза.
Съгласно трайно установената съдебна практика, когато ищецът е предявил
няколко обективно съединени иска за недействителност на договора, в тези
случаи съдът не е обвързан и от посоченото от ищеца, относно вида на
съединяването на предявените искове (кумулативно или евентуално), а следва
да ги разгледа в поредност според тяхната обективна обусловеност помежду
им и/или според тежестта на порока, водещ до недействителност, като ако
установи по-тежкия порок не разглежда иска за по-лекия. (В този смисъл:
Решение № 199 от 12.07.2016 г. на ВКС по гр. д. №583/2016 г., IV г. о., ГК –
докладчик съдията С. Ц.; Решение № 106 от 01.03.2011 г. по гр. д. №
1460/2009 г. на IV г. о. ВКС; Решение № 97 от 08.02.2013 г. по гр. д. №
196/2011 г. I г. о. ВКС; Решение № 198 от 10.08.2015г. по гр. д. № 5252/2014
г. IV г. о. ВКС и др.).
Накърняването на добрите нрави ще намери приложение, когато не е налице
друго основание за нищожност. В този смисъл съдът следва да разгледа първо
нищожност поради противоречие със закона. Нарушената правна норма,
която се твърди е тази на чл.19, ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е посочен
неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва.
Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
11
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя
страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В
случая в договора за кредит не е отразена действителната „обща
сума,дължима от потребителя“. В погасителния план не е включено
задължението, поето по договора за поръчителство. Така пропускането на
„такса гарант“ се отразява на размера и на ГПР,защото той изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
При включването на таксата гарант като разход, ГПР който е определен в
договора за кредит на 40,01% ще надхвърли максимално допустимия
петкратен размер на законната лихва /арг. от съдебно икономическата
експертиза/. В случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния.
От страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 68д, ал.2, т.4 ЗЗП, като в т. 9 от Приложение №1 е посочена
обща сума, дължима от потребителя по кредита от 1 082,62 лв., без в нея да е
включено възнаграждението, което ищецът се задължава да плати на
поръчителя и стойността му не е прибавена при изчисляване на посочения
ГПР.
Неоснователно е възражението на ответниците, че за кредитодателя
било обективно невъзможно да узнае за размера на договореното
възнаграждение и да го включи в ГПР. Посоченият от кредитодателят
поръчител е финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите
институции по чл.3, ал.1 ЗКИ при БНБ- с право да извършва гаранционни
сделки като основна дейност. Установява се от данните от търговския
регистър, че едноличен собственик на капитала на поръчителя е кредиторът
по договора за заем. Освен това заемателят е овластен да получава плащания
и по договора за поръчителство. Очевидно е формиран бизнес модел за
разделяне на приходите от кредита между две свързани юридически лица с
цел да се заобиколи изискването на чл.19, ал.1 ЗПКв размера на ГПР да се
12
включат и тези разходи, към който те несъмнено се отнасят.
Съдът приема за установено, че на кредитора е било известно
задължението на ищеца да заплаща услугата по предоставеното
поръчителство, тъй като това е определено като условие по заема. По този
начин макар формално клаузата на чл.4 от договора за кредит да не съдържа
условия по формиране на ГПР, води до неговата реална промяна, защото
задължава кредитополучателя да предприеме правни действия, като се
задължи с допълнителни разноски пред дружеството поръчител. Съгласно
чл.19, ал.5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4
размери, се считат за нищожни.
С оглед извода за нищожност на клаузата на чл.4 от Договора за кредит,
следва да се извърши преценка дали договорът за кредит би бил сключен без
коментираната клауза. Преценката следва да се извърши към датата на
сключване на обсъждания договор за кредит - 31.05.2021г. Съгласно чл.26,
ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на
процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за заем би бил сключен и ако
в него не са включени двете клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен
процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11,
ал.1, т.9 и 10 ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на
чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на клаузата на чл.4 от процесния договор
обуславя недействителността на целия договор, защото без клиента да приеме
опцията за поръчител договорът за кредит не би бил сключен в този момент.
По изложените съображения, искът за прогласяване нищожността на
договора за кредит от 31.05.2021г., поради противоречие със закона подлежи
на уважаване.
По исковете за прогласяване нищожност на сключения договор за
предоставяне на поръчителство.
Въпреки обстоятелството, че всеки един от процесните два договора -
13
този за кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално
представляват самостоятелни договори, те следва да се разглеждат като един
комплексен договор. Двата договора носят един и същи номер, сключени са
на една и съща дата и задълженията по договора за поръчителство са с
приоритет и могат да се погасяват направо на заемодателя. В този смисъл и
доколкото двата процесни договора се намират във взаимовръзка по между си
и като комплекс от правоотношения между страните, последиците от
прогласяването на недействителността на договора за паричен заем
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство.
Кредитополучателят е икономически по-слабият субект на
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да е свобода да
договаря условията за поръчителство. Поръчителят, който е и икономически
по-силният субект, разполага и със защитата на чл.143, ал. 1 ЗЗД, която му
дава възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските,
които е платил, както и законна лихва върху платените суми от датата на
плащането, което е и договорено в чл.3, ал.4. Така поетият от поръчителя
риск при предоставянето на поръчителство е напълно покрит от предвидената
законова защита, а размерът на уговореното възнаграждение за
предоставянето на поръчителство е абсолютно необоснован и несъответен на
този риск. Макар и наречено възнаграждение за поръчителя, представлява
допълнителна печалба за кредитора. Когато търговецът създава предпоставки
за получаване на допълнителна парична облага във връзка с предоставения
кредит и когато това се прави с цел да се избегнат законови ограничения, да
се реализира по – голяма печалба от страна на кредитодателя, чрез договаряне
на по-високо възнаграждение, независимо от начина на нейното наименуване,
тази облага представлява печалба за него и като такава следва да бъде
калкулирана като елемент на договорна лихва. В тази насока е и установеното
вече по-горе в изложението, че двете дружества ответници са свързани лица и
уговореното възнаграждение за поръчителя, което не е включено в ГПР на
договора за заем всъщност представлява скрита лихва.
По изложените съображения съдът приема, че договорът за
предоставяне на поръчителство от 31.05.2021г., сключен с ищцата е нищожен
на посочените две основания, предвидени в чл.26, ал.1 ЗЗД –
поради противоречие със закона и поради противоречие с добрите нрави, вр.
чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, поради което следва да бъде прогласена
14
неговата нищожност.
Съобразно изложените по- горе доводи за разглеждане на исковете при
конкуренция на основанията за нищожност, съдът следва в дизспозитива на
съдебния акт да се произнесе по исковете по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
С оглед изхода на спора, ответниците следва да понесат отговорност за
разноските, като заплатят тези сторени от ищцата в размер на 1 608,26 лв. /
150 лв. платена държавна такса; 250 лв. депозит за вещо лице ССчЕ и 1 208,26
лв. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв/, съобразно списък по
чл.80 ГПК. Неоснователни са възраженията за прекомерност на адвокатския
хонорар, тъй като не надвишават минималните размери по Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. От
общата сума ответникът Изи Асет Мениджмънт“ АД следва да бъде осъден
да плати на ищцата сума в размер на 200 лв. - половината от платената
държавна такса и депозит за вещо лице, а на пълномощника на ищцата сума в
размер на 408,26 лв. адвокатски хонорар по първия предявен отрицателен
установителен иск. Вторият ответник Файненшъл България ООД бива
осъден да заплати на ищцата разноски в размер на 200 лв., - половината от
платената държавна такса и депозит за вещо лице, а на пълномощника й сума
в размер на 800 лв., от която 400 лв. адвокатски хонорар по втория
установителен иск и 400 лв.адвокатски хонорар по осъдителния иск. Това е
така, тъй като ответниците не са солидарни длъжници за деловодни разноски.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн.чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.22
ЗПК Договор за паричен заем № 4160978/31.05.2021г., сключен между А. В.
Б., ЕГН: ********** от ***** и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД,ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Люлин, ж.к.
„Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от
Г.Т.Т. и А.В.М..
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.22
ЗПК Договор за предоставяне на поръчителство № 4160978/31.05.2021г.,
сключен между А. В. Б., ЕГН: ********** от ***** и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
15
гр.София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2,
ап.40-46, представлявано от П.Б.Д..
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2,
ап.40-46, представлявано от П.Б.Д. ДА ЗАПЛАТИ на А. В. Б., ЕГН:
********** от *****, по следната банкова сметка IBAN:***** при ОББ АД с
титуляр адвокат П. С. П. САК, сума в размер на 402,38 лв. /четиристотин и
два лева и 0,38 ст./, представляваща платена без основание по Договор за
предоставяне на поръчителство 4160978/31.05.2021г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 29.08.2023г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, р-н
Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46,
представлявано от П.Б.Д. ДА ЗАПЛАТИ на А. В. Б., ЕГН: ********** от
*****, по следната банкова сметка IBAN:***** при ОББ АД с титуляр
адвокат П. С. П. САК, сума в размер на 200 лв. /двеста лева/, деловодни
разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД,ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2,
ап.40-46, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М. ДА ЗАПЛАТИ на А. В. Б., ЕГН:
********** от *****, по следната банкова сметка IBAN:***** при ОББ АД с
титуляр адвокат П. С. П. САК, сума в размер на 200 лв. /двеста лева/,
деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2,
ап.40-46, представлявано от П.Б.Д. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П. С. П. САК
по следната банкова сметка IBAN:***** при ОББ АД, сума в размер на 800
лв. /осемстотин лева/, адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД,ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2,
16
ап.40-46, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П. С.
П. САК по следната банкова сметка IBAN:***** при ОББ АД, сума в размер
на 408,26 лв. /четиристотин и осем лева и 0,26 ст./, адвокатско
възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
17