Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.06.2024 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди двадесет и
четвърта година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Кръстева като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 51 по описа на СГС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 372, ал. 1 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът - „БДЖ – Товарни превози” ЕООД, твърди, че на 17.12.2019 г. сключил с ответника - „Т.Д.Т.А.С.”, Република Турция, договор за превоз, изменен с анекс № 1, подписан на 17.12.2019 г., по силата на който се задължил да извършва железопътен превоз на товари, а ответникът поел насрещни задължения да му заплати превозно възнаграждение, включващо и възнаграждение за допълнителни услуги, което се заплаща по уговорен в съдържанието на договора ред и начин за централно заплащане. Посочва, че в периода от 01.01.2020 г. до 24.01.2020 г. ищецът осъществил всички заявени от ответника железопътни превози на товари по релации гара Свиленград изток граница – гара Драгоман граница, гара Драгоман граница - гара Свиленград изток граница, гара Стара Загора - гара Драгоман граница, гара Драгоман граница - гара Стара Загора, за което му се дължи превозно възнаграждение в общ размер на 117 482, 75 лв. Ищецът заявява, че в чл. 5.2. от анекс 1 към процесния договор е уговорена дължимостта на неустойка от ответника в случаите, при които той не е изпълнил задължението си за използване на железопътното трасе. Твърди, че ответникът е имал задължение да използва железопътно трасе за 15 броя редовно назначени влакове през месец декември 2019 г. по релации гара Свиленград изток граница – гара Драгоман граница, гара Драгоман граница - гара Свиленград изток граница, съгласно подписани международни протоколи от FTE конференциите за 2018 г. и за 2019 г., което не е изпълнил, поради което за него е възникнало задължение да заплати неустойка, която е в размер на 1 409, 95 лв. С чл. 5.4. от анекс 1 към процесния договор страните са се съгласили, че в случаите, в които няма редовно назначен влак на база подписани международни протоколи от FTE конференциите за 2018 г. и 2019 г. за всеки преминал извънредно назначен влак по релации гара Свиленград изток граница – гара Драгоман граница, гара Драгоман граница - гара Свиленград изток граница ответникът е длъжен да заплаща такса в размер на 192, 25 евро. За месец декември 2019 г. по посочените релации са назначени извънредно 8 влака, за което ответникът дължи такса в размер от общо 3 008, 06 лв. Посочва, че в сключения между страните договор е уговорено, че задълженията, които възникват за ответника, като товародател, се заплащат от него в 30-дневен срок, считано от датата на която фактурата за съответното задължение е изпратена на електронната му поща. Ищецът твърди, че ответникът не е заплатил описаните задължения, които са възникнали в негова тежест на падежа, определен съгласно така постигнатата уговорка, поради което дължи да му заплати и обезщетение за забава в размер на законната лихва, което за забавата на задълженията за заплащане на възнаграждение за превоза възлиза на 10 446, 90 лв. за периода от 16.02.2020 г. до 06.01.2021 г., за забавата на задължението за заплащане на неустойка възлиза на 131, 21 лв. за периода от 07.02.2020 г. до 06.01.2021 г. и за забавата на задължението за заплащане на такса за извънредно назначени влакове възлиза на 279, 94 лв. за периода от 07.02.2020 г. до 06.01.2021 г. С оглед изложеното ищецът моли съдът да осъди ответника да му заплати посочените парични суми. Претендира заплащане на направените по делото разноски.
Ответникът „Т.Д.Т.А.С.”, Република Турция, не заявява становище по основателността на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните
по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка
със становищата на страните и техните възражения, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл. 372, ал. 1 ТЗ:
При съобразяване
на твърденията, направени от ищеца, на които основава главния иск за заплащане
на възнаграждение за извършен превоз на товари, съдът намира, че
правопораждащият това вземане факт е договор за железопътен превоз на товари,
който е сключен на 17.12.2019 г. съгласно изрично изявление на тази страна,
обективирано в молба от 03.11.2022 г. и потвърдено устно в съдебно заседание,
проведено на 15.05.2023 г. Доколкото в исковата молба се сочи, че мястото на приемане
на товарите, които са предмет на възложения с договора превоз, и мястото на
тяхното доставяне се намират на територията на Република България, тъй като
превозът се извършва от и до различни точки до границите на страната, то трябва
да се приеме, че превозите, които са предмет на извършване съгласно тази
сделка, имат вътрешен, а не международен характер. Ето защо договорът за превоз,
който се твърди като правопораждащ предявеното вземане факт, е подчинен на
националната уредба, която се съдържа в Търговския закон и Закона за
железопътния транспорт.
Правилата за
сключване на договора за железопътен превоз на товари са регламентирани в
Закона за железопътния транспорт /ЗЖТ/. Той е уреден като консенсуален договор.
Фактът на постигнатото съгласие между страните е необходимо и в същото време
достатъчно условие, за да се счита договорът за сключен. Освен това той е
неформален. В чл. 81, ал. 1 ЗЖТ е предвиден единствено документ, чрез който превозният
договор се доказва, а именно товарителница, но съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЖТ липсата,
нередовността или загубата на този документ не засягат действителността на
договора за превоз. При тълкуване на тези разпоредба се налага изводът, че наличието
на товарителница, както и на друг писмен документ, не е условие за
съществуване, нито за валидността на договора за превоз, а само улеснява
неговото доказване и е необходима преди всичко, за да внесе яснота и сигурност
в превозните правоотношения, тъй като по силата на закона верността на данните
в нея се презюмира до доказване на противното. Сключването и съдържанието на
договора за превоз може да бъде установено с всички допустими в ГПК
доказателствени средства, като доказването на тези факти е поставено в тежест
на ищеца, който е страната, черпеща благоприятни от тяхното настъпване правни
последици.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните доказателства, че между „БДЖ – Товарни превози” ЕООД, като товародател, и „Т.Д.Т.А.С.”, Република Турция, като превозвач, е сключен договор за железопътен превоз на товари в писмена форма. Това е видно от приетия като доказателство в производството писмен договор от 17.12.2019 г. и анекс № 1 от 17.12.2019 г. към него, които са подписани от представители на всяко от договарящите дружества и обективира в своето съдържание техните изявления за съгласие за сключване на договора със съдържание на правата и задълженията, които възникват в полза и в тежест на всеки един от съдоговорителите, такова каквото е отразено в клаузите на посочените писмени документи. С оглед на това трябва да се приеме, че в производството се доказа, че между страните по спора са възникнали облигационни правоотношения по сключен договор за железопътен превоз на товари. В чл. 6.2. от договора и чл. 8 от анекса към него страните са се съгласили, че той има действие в техните отношения за определен срок, който е от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г.
По силата на описания договор ищецът „БДЖ – Товарни превози” ЕООД е поел задължение да извършва превози на контейнерни конвенционални пратки с блок-влакове, съставени от частни вагони, вагони, негова собственост или собственост на железопътно предприятие, на територията на Република България по маршрути, договорени между страните, а ответникът е поел задължение да заплаща цена за извършения превоз, която страните ще уговорят в анекс към договора. Установява се, че на 17.12.2019 г. между страните по договора за превоз е подписан анекс № 1 към него, в който е постигнато съгласие за размера на възнаграждението, което товародателят дължи на превозвача за възложените в изпълнение на тази сделка превози на товари, което е определено като единична цена за блок-влак с определена максимална брутна маса, като е разграничено съобразно различното максимално тегло на вагоните и според два маршрута за извършване на превозите, които са Драгоман граница – Свиленград изток граница и Драгоман граница – гара Стара Загора /чл. 1 – чл. 4 от анекс № 1 от 17.12.2019 г./.
За да възникне задължението
на товародателя да заплати договореното възнаграждение, освен постигане на
съгласие по основните елементи на договора за превоз, което се доказа, следва
да бъде установено и това, че превозвачът по сделката е извършил уговорения
превоз на товари по време на действието на договора.
Ищецът твърди, че в периода от 01.01.2020 г. до 24.01.2020 г. в
изпълнение на сключения договор извършил превози на товари по релации гара
Свиленград изток граница – гара Драгоман граница и обратно, и гара Стара Загора
- гара Драгоман граница и обратно, които превози са индивидуализирани в описи към
издадени четири броя фактури - фактура № 48396 от 17.01.2020 г., фактура №
48402 от 17.01.2020 г., фактура № 48517 от 24.01.2020 г. и фактура № 48645 от
31.01.2020 г. Това обстоятелство не се оспорва от ответника в хода на производството,
поради което съдът намира, че то следва да се квалифицира като безспорно между
страните по спора и като такова за установено по делото. Освен това
извършването на описаните в исковата молба превози на товари се доказва и от
изводите на вещото лице Б.М., направени в заключението на изготвената
съдебно-транспортна експертиза. Експертът след проверка на всички издадени
транспортни документи във връзка с извършване на превози по железопътната мрежа
в Република България и техния анализ при прилагане на специалните знания, които
той има, а съдът няма, е заключил, че всички описани от ищеца превози на товари
са изпълнени през месец януари 2020 г., което като време е в срока на действие
на процесния договор.
След като по делото се доказа, че между страните е сключен договор за железопътен превоз на товари и че ищцовото дружество е извършило възложените му по силата на този договор превози на товари, то се налага изводът, че в тежест на ответника е възникнало задължение да заплати на превозвача уговореното възнаграждение, което не се спори, че е в общ размер на 117 482, 75 лв., изчислен според броя на вагоните, с които са превозвани товарите и според маршрута на превозите, както е уговорено в договора, като тази сума представлява сбор от отделните възнаграждения за конкретно извършените в изпълнение на договора превози, посочени в четирите издадени фактури - фактура № 48396 от 17.01.2020 г., фактура № 48402 от 17.01.2020 г., фактура № 48517 от 24.01.2020 г. и фактура № 48645 от 31.01.2020 г. По делото от ответника не се твърди и не се представят доказателства да е изпълнил това свое парично задължение. Констатация, че то не е погасено към момента е направена и от вещото лице Р.С. при отговора на задача 1 от заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза. Това означава, че предявеният иск по чл. 372, ал. 1 ТЗ е основателен за пълния предявен в процеса размер и като такъв следва да бъде уважен.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Задължението за заплащане на възнаграждение за извършения превоз на товари, възникнало в тежест на ответника, е парично, поради което и при допусната забава в неговото изпълнение последният дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
От съдържанието
на сключения на 17.12.2019 г. договор за превоз се установява, че страните по
него са постигнали съгласие за момента, в който товародателят трябва да изпълни
задължението си да заплати на превозвача възнаграждение за извършения превоз. С
чл. 3.2.1. от договора е уговорено, че това следва да стане в 30-дневен срок,
считано от датата на изпращане от превозвача на фактурата, издадена за дължимите
суми, на електронната поща на товародателя.
Съгласно чл. 84, ал.1, изр. 1 ЗЗД,
когато денят за изпълнение на задължението е определен, както е в настоящия
случай, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Самият срок, като прави
вземането изискуемо, функционира още като покана за изпълнение и поставя длъжника
в забава със самото си настъпване.
Ищецът твърди,
че всяка от фактурите, в които е обективирано задължението за заплащане на
превозно възнаграждение в общ размер от 117 482, 75 лв., е изпратена на ответното дружество по електронна
поща на конкретни дати, както следва: фактура № 48396
от 17.01.2020 г. и фактура № 48402 от 17.01.2020 г. са изпратени на 17.01.2020 г., фактура № 48517 от
24.01.2020 г. е изпратена на
24.01.2020 г. и фактура № 48645 от 31.01.2020 г. е изпратена на 31.01.2020 г. Тези обстоятелства
не се оспорват от ответника в процеса, поради което съдът счита, че те са
безспорни между страните и като такива установени по делото. Освен това в
производството са представени три имейла от 17.01.2020 г., от 24.01.2020 г. и
от 31.01.2020 г., намиращи се на от л. 297 до л. 299 от делото на СГС, които са
съставени и изпратени от физическото лице Бисерка Тончева, която е лицето,
подписало описаните четири фактури като издател от името на ищцовото дружество,
и са адресирани до ответното търговско дружество. Тези имейли съдържат
електронни изявления по смисъла на чл. 2 ЗЕДЕС и следователно представлява
електронен документ съгласно чл. 3 ЗЕДЕС и могат да служат за доказателство в
гражданския процес, предвид и това, че в случая е спазена формата за представянето
им, предвидена в чл. 184, ал. 1 ГПК – те са възпроизведени на хартиен носител и
са заверени от страната, която ги представя. От съдържанието на тези имейли се
установява, че с тях са изпратени четирите фактури, обективиращи задължението за
заплащане на превозно възнаграждение в размер на 117
482, 75 лв., като това е станало
точно на датите, посочени от ищеца в исковата молба и неоспорени от ответника.
Следователно срокът за изпълнение на задълженията, за които са издадени фактури
№ 48396 от 17.01.2020 г. и № 48402 от 17.01.2020 г., започва да тече на 17.01.2020 г. и изтича на 17.02.2020 г., при съобразяване, че
16.02.2020 г. е почивен ден, което означава, че ответникът е в забава тяхното
изпълнение считано от 18.02.2020 г. Срокът за изпълнение на задължението, за
което е издадена фактура № 48517 от 24.01.2020 г., започва да тече на 24.01.2020 г. и изтича на 24.02.2020 г., при съобразяване, че 23.02.2020
г. е почивен ден, и съответно ответникът е в забава неговото изпълнение считано
от 25.02.2020 г. Срокът за изпълнение на задължението, за което е издадена фактура № 48645 от 31.01.2020 г., започва да тече на 31.01.2020 г. и изтича
на 02.03.2020 г., при съобразяване, че 01.03.2020 г. е почивен ден, и
съответно ответникът е в забава неговото изпълнение считано от 03.03.2020 г.
Размерът на задължението
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, изчислено върху главницата по всяка от фактурите и за
установения период на забавата, съдът определя на основание чл. 162 ГПК както
следва: размерът на обезщетението за забава върху възнаграждението по фактури № 48396 от 17.01.2020 г.
и № 48402 от 17.01.2020 г., начислено за периода от 18.02.2020 г. до
06.01.2021 г., е 4 337, 47 лв.; размерът на обезщетението за забава върху възнаграждението
по фактура № 48517 от 24.01.2020 г., начислено за периода от 25.02.2020 г. до
06.01.2021 г., е 3 478, 01 лв.; размерът на обезщетението за забава върху възнаграждението
по фактура № 48645 от 31.01.2020 г., начислено за периода от 03.03.2020 г. до
06.01.2021 г., е 2 565, 32 лв. За тези размери и периоди трябва да се уважи
предявеният акцесорен иск и да се отхвърли за разликата до пълния предявен
такъв и за датите, за които не се доказа да е налице забава, които са
16.02.2020 г. и 17.02.2020 г.
По иска с правна квалификация чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 1 409, 95 лв.:
При съобразяване на твърденията, направени от ищеца, на които основава
иска за заплащане на неустойка в размер на 1 409, 95 лв., съдът намира, че
правопораждащият това вземане факт е договор за железопътен превоз на товари,
който е сключен на 17.12.2019 г. Този договор се заявява от ищеца като факт, от
който са възникнали всички предявени в процеса вземания, с негово изявление,
направено с молба от 03.11.2022 г. и потвърдено в съдебно заседание, проведено
на 15.05.2023 г. /л. 708 от делото/. Изрично изявление за това, че точно
вземанията за неустойки, които са предмет на предявените осъдителни искове, са
възникнали от договора от 17.12.2019 г. и анекс № 1 към него от 17.12.2019 г.,
е направено и в съдебно заседание, проведено на 12.06.2024 г., в което
упълномощеният от ищеца адвокат заявява, че основание на предявеното вземане за
неустойка е чл. 5.2. от анекс № 1, с който е изменен точно договорът за превоз,
сключен на 17.12.2019 г.
В чл. 5.2. от анекс № 1 от
17.12.2019 г. към договора за превоз страните по него са постигнали съгласие,
че в случаите на неизползвано железопътно трасе за редовно назначен влак на
база подписани международни протоколи от FTE конференциите за 2020 г. товародателят заплаща неустойка,
която е в размер на 48, 88 евро без ДДС за всяко неизползвано железопътно трасе
по релацията Драгоман граница – Свиленград изток граница или обратно и в размер
на 76, 05 евро без ДДС за всяко неизползвано железопътно трасе по релацията
Русе граница – Свиленград изток граница или обратно.
Използването на железопътната инфраструктура в Република България от превозвачи е подчинено на конкретна регламентация, която се състои от редица правила, целящи да осигурят движението на всички влакове по нея. За да бъде това възможно, в чл. 111, ал. 2 ЗЖТ е предвидено, че движението на влаковете по железопътната инфраструктура се извършва по графици. Изготвянето на тези графици се извършва въз основа на заявления на отделните превозвачи от Държавното предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“, в чиито правомощия то е включено съгласно чл. 10, ал. 1, т. 4 и чл. 111, ал. 4 ЗЖТ. С оглед на това и по всеки един договор за железопътен превоз на товари превозвачът и товародателят трябва предварително да уточнят времето, през което ще се извърши превоза на товари с конкретен влак, за да може това да бъде заявено от превозвача пред компетентното държавно предприятие и въз основа на това заявление този превоз да бъде включен в графика за движение на влаковете по железопътната инфраструктура и съответно да бъде извършен. Ето защо и в чл. 3.1.8. от процесния договор за превоз страните са постигнали съгласие, че в тежест на товародателя възниква задължение да заявява планираните седмични/ месечни превози на всеки три месеца, които следва ежемесечно да актуализира. При съобразяване на това и при тълкуване на клаузата на чл. 5.2. от анекс № 1 от 17.12.2019 г. към процесния договор за превоз съдът намира, че уговореното с нея парично задължение има за цел да обезщети вредите, които превозвачът ще претърпи от това, че не е осъществен превозът на определен товар с влак по определен маршрут, който товародателят е заявил пред превозвача в изпълнение чл. 3.1.8. от договора, а последният е заявил пред Държавното предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“ и въз основа на това е включен в изготвен и одобрен график за движението на влаковете по железопътната инфраструктура в Република България. Тези вреди се изразяват в извършени от превозвача разходи за подаване на заявка до компетентния орган за превоза на товарите с конкретен влак, за композиране на този влак, за неговото натоварване и за осигуряване на възможността точно този влак, а не друг, да премине по част от изграденото железопътно трасе в Република България. Освен това от клаузата на чл. 5.2. от анекс № 1 от 17.12.2019 г. към процесния договор за превоз е видно, че с нея страните още при сключване на договора, т.е. преди настъпване на тези вреди, са се съгласили какъв ще бъде размерът на сумата, която товародателят ще заплаща за тяхното обезщетяване. Това означава, че уговорката, постигната с посочената договорна клауза, има всички елементи на такава за дължимост на неустойка, която обезпечава точното изпълнение от товародателя на задължението му да заяви предварително превоза на товарите, който се възлага за изпълнение на превозвача по железопътната инфраструктура в страната, и да предаде тези товари за превоз съгласно направената заявка и съответно обезщетява вредите от неизпълнението на това задължение.
За да отговори на въпроса дали по делото се установява настъпването на
тези факти, при които страните са се съгласили, че за ответника, в качеството
му на товародател, възниква задължение за заплащане на неустойка на ищеца,
съдът съобразява изводите на вещото лице Б.М., направени по т. 7 от
заключението на изготвената съдебно-транспортна експертиза, както и уточненията
на експерта в разпита му, проведен в съдебно заседание на 15.05.2024 г. Тези
изводи са формулирани след като вещото лице се е запознало с всички издадени
транспортни документи във връзка с извършване на превозите по процесния
договор, като данните от тях са анализирани при прилагане на неговите специални
знания в сферата на железопътния транспорт, каквито съдът няма. Експертът е
изготвил две таблици, в които е посочил датите, на които са отменени част от заявените
железопътни трасета за превози на товари по процесния договор за превоз,
сключен между страните, които са осъществявани с два влака, назначени по
маршрутите Драгоман граница – Свиленград изток граница и обратно /таблиците на
л. 705 от делото/. Съдът съобразява и уточненията, направени от вещото лице при
разпита му в съдебно заседание, където то сочи, че в първата от двете таблици,
касаеща неизползвани трасета по релацията Свиленград изток граница – Драгоман
граница, двата записа за дата 14.12.2019 г. касаят един влак, за който не са
използвани отделни части от предварително заявения маршрут и във втората
таблица за неизползвани трасета по релацията Драгоман граница – Свиленград изток
граница, отделните записи за всяка от датите 08.12.2019 г. и 20.12.2019 г. също
касаят по един влак, за който не са използвани различни части от предварително
заявения маршрут. От тези изводи на експерта съдът намира за установено, че
ответникът не е използвал железопътно трасе за заявени и назначени 12 броя
влакове по двата маршрута Свиленград изток граница – Драгоман граница и
Драгоман граница – Свиленград изток граница, като всеки от тези влакове е
заявен за преминаване по железопътната инфраструктура на Република България
през месец декември 2019 г. Към месец декември обаче отношенията между страните
по спора не се уреждат от договора за превоз, сключен на 17.12.2019 г., който е
изменен с анекс № 1 от 17.12.2019 г. и от който се твърди, че е възникнало
задължението за неустойка, защото съгласно изричната уговорка на чл. 6.2. от
него той има действие за периода от 01.01.2020 г. до 31.01.2020 г., в който
период действие има и неустоечната клауза на чл. 5.2. от анекс № 1 от
17.12.2019 г. към процесния договор за превоз. Този договор и която и да е
клауза от него не уреждат отношенията между страните, свързани с факти, които
са настъпили преди той да е породил действие, което означава, че задължение за
заплащане на неустойка по този договор няма как да възникне за заявени от
ответника и неизползвани трасета за превоз преди дата 01.01.2020 г., каквито са
всички тези, които са констатирани от вещото лице М. в заключението на
изготвената съдебно-транспортна експертиза. По делото не се твърди и не са
представени доказателства да има заявени от ответника и неизползвани трасета
след дата 01.01.2020 г., от която договорът, който се сочи като правопораждащ
вземането за неустойка факт, има действие.
Предвид изложеното трябва да се заключи, че по делото не се доказа, че
по времето, когато договорът за превоз от 17.12.2019 г. е имал действие в
отношенията между страните по него, което е от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г., са
осъществени фактите, посочени в клаузата на чл. 5.2. от анекс № 1 от 17.12.2019
г. към този договор, при настъпване на които за ответното дружество възниква
задължение за неустойка. Ето защо трябва да се заключи, че задължение за
заплащане на неустойка в размер на 1 409, 95 лв. не е възникнало по силата на
договора, който се сочи от ищеца като правопораждащ това вземане факт, който е
договорът за превоз от 17.12.2019 г. Това прави предявеният осъдителен иск с
правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД с предмет това вземане неоснователен и
като такъв следва да се отхвърли. Като неоснователен трябва да бъде отхвърлен и
акцесорният спрямо иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение в
размер на законната лихва за забавено плащане на претендираното задължение за
неустойка.
По иска с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 3 008, 06 лв.:
При съобразяване на твърденията, направени от ищеца, на които основава
иска за заплащане на неустойка в размер на 3 008, 06 лв., съдът намира, че
правопораждащият това вземане факт е договор за железопътен превоз на товари,
който е сключен на 17.12.2019 г. Както беше посочено, този договор се заявява
от ищеца като факт, от който са възникнали всички предявени в процеса вземания,
с негово изявление, направено с молба от 03.11.2022 г. и потвърдено в съдебно
заседание, проведено на 15.05.2023 г. /л. 708 от делото/. Изрично изявление за
това, че точно вземанията за неустойки, които са предмет на предявените
осъдителни искове, са възникнали от договора от 17.12.2019 г. и анекс № 1 към
него от 17.12.2019 г., е направено и в съдебно заседание, проведено на
12.06.2024 г., в което упълномощеният от ищеца адвокат заявява, че основание на
предявеното вземане за неустойка е чл. 5.4. от анекс № 1, с който е изменен
точно договорът за превоз, сключен на 17.12.2019 г.
В чл. 5.4. от анекс № 1 от 17.12.2019 г. към договора за превоз страните по него са постигнали съгласие, че в случаите, в които няма редовно назначен влак на база подписани международни протоколи от FTE конференциите за 2020 г., за всеки извънредно назначен влак, преминал по релацията Драгоман граница – Свиленград изток граница или обратно ответникът заплаща такса в размер на 195, 52 евро без ДДС и за всеки извънредно назначен влак, преминал по релацията Русе граница – Свиленград изток граница или обратно ответникът заплаща такса в размер на 304, 20 евро без ДДС.
При съобразяване на посоченото при разглеждане на иска за заплащане на сумата от 1 409, 95 лв. за регламентацията на превозите по железопътната инфраструктура в Република България и при тълкуване на клаузата на чл. 5.4. от анекс № 1 от 17.12.2019 г. към процесния договор за превоз съдът намира, че уговореното с нея парично задължение има за цел да обезщети вредите, които превозвачът ще претърпи от това, че товародателят не е изпълнил точно задължението си да заяви предварително превоза на товарите, които се възлагат за изпълнение на превозвача по железопътната инфраструктура в страната, поето с чл. 3.1.8. от превозния договор, и е възложил извършване на допълнителен превоз с незаявен влак, което е наложило да бъдат извършени действия по осигуряване възможност за преминаването по железопътното трасе на влак, който е извън редовно назначените в изготвените от компетентния орган графици за движението на влаковете по железопътната инфраструктура в Република България. Тези вреди се изразяват в извършени разходи за композиране на допълнителен влак, за неговото натоварване и за осигуряване на възможността този влак да премине по железопътната инфраструктура. Освен това от клаузата на чл. 5.4. от анекс № 1 от 17.12.2019 г. към процесния договор за превоз е видно, че с нея страните още при сключване на договора, т.е. преди настъпване на вредите, са постигнали съгласие какъв ще бъде размерът на сумата, която товародателят ще заплаща за тяхното обезщетяване. Това означава, че уговорката, постигната с посочената договорна клауза, има всички елементи на такава за дължимост на неустойка, която обезпечава точното изпълнение от товародателя на задължението му да заяви предварително превоза на товарите, който се възлага за изпълнение на превозвача по железопътната инфраструктура в страната, и да предаде тези товари за превоз съгласно направената заявка и съответно обезщетява вредите от неизпълнението на това задължение.
От заключението на изготвената от вещото лице Б.М. съдебно-транспортна
експертиза съдът намира за установено по делото, че на датите 15.12.2019 г. –
16.12.2019 г., 23.12.2019 г. – 25.12.2019 г., 12.12.2019 г. – 26.12.2019 г.,
03.12.2019 г. – 04.12.2019 г., 09.12.2019 г. – 12.12.2019 г., 16.12.2019 г. –
17.12.2019 г., 24.12.2019 г. – 25.12.2019 г. и 26.12.2019 г. – 27.12.2019 г. към
8 редовни влака, които са различни от влаковете, назначени по сключения между
страните договор и в които е имало свободни места, са включени вагони, които да
превозят товари на ответника, които не са били предварително заявени. Към месец
декември обаче отношенията между страните по спора не се уреждат от договора за
превоз, сключен на 17.12.2019 г., който е изменен с анекс № 1 от 17.12.2019 г.
и от който се твърди да е възникнало задължението за неустойка, защото съгласно
изричната уговорка на чл. 6.2. от него той има действие за периода от
01.01.2020 г. до 31.01.2020 г., в който период действие има и неустоечната
клауза на чл. 5.2. от анекс № 1 от 17.12.2019 г. към процесния договор за
превоз. Този договор и която и да е клауза от него не уреждат отношенията между
страните, свързани с факти, които са настъпили преди той да е породил действие,
което означава, че задължение за заплащане на неустойка по този договор няма
как да възникне за допълнително заявени от ответника превози с извънредно
назначени влакове, които са осъществени преди дата 01.01.2020 г., каквито са
всички тези, които са констатирани от вещото лице М. в заключението на
изготвената съдебно-транспортна експертиза. По делото не се твърди и не са
представени доказателства да има заявени от ответника и назначени извънредни
влакове за превоз на товари след дата 01.01.2020 г., от която договорът, който
се сочи като правопораждащ вземането за неустойка факт, има действие.
Предвид изложеното трябва да се заключи, че по делото не се доказа, че
по времето, когато договорът за превоз от 17.12.2019 г. е имал действие в
отношенията между страните по него, което е от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г., са
осъществени фактите, посочени в клаузата на чл. 5.4. от анекс № 1 от 17.12.2019
г. към този договор, при настъпване на които за ответното дружество възниква
задължение за неустойка. Ето защо трябва да се заключи, че задължение за
заплащане на неустойка в размер на 3 008, 06 лв. не е възникнало по силата на
договора, който се сочи от ищеца като правопораждащ това вземане факт, който е
договорът за превоз от 17.12.2019 г. Това прави предявеният осъдителен иск с
правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД с предмет това вземане неоснователен и
като такъв следва да се отхвърли. Като неоснователен трябва да бъде отхвърлен и
акцесорният спрямо иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение в
размер на законната лихва за забавено плащане на претендираното задължение за
неустойка.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи за водене на настоящото дело, в общ размер от 9 937, 47 лв., от които сумата от 5 207, 07 лв. – платена държавна такса, сумата от 3 530, 40 лв. – платени разходи за превод на документи за изпълнение на съдебни поръчки до Република Турция, сумата от 800 лв. – платени депозити за възнаграждение на вещи лица и сумата от 400 лв. – възнаграждение за защита на ищеца от юрисконсулт в исковото производство, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. При съобразяване на изложеното и на размера на уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 9 571, 04 лв.
От ответника не е направено искане за присъждане на разноски, поради което и предвид диспозитивното начало в гражданския процес съдът не може да присъжда в полза на това лице разноски съобразно отхвърлената част от предявените искове.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Т.Д.Т.А.С.”, дружество, регистрирано
съгласно законите на Република Турция, с номер в централен търговски регистър: ***********,
с адрес: махала Барбарос, ул. ***********Делуксиа палас, Аташехир, Истанбул, ДА
ЗАПЛАТИ на „БДЖ – товарни превози” ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл. 372, ал. 1 ТЗ сума в размер на 117 482, 75 лв. /сто
и седемнадесет хиляди четиристотин осемдесет и два лева и седемдесет и пет стотинки/, представляваща неплатено възнаграждение за извършен железопътен превоз на
товари, което е дължимо по договор за железопътен превоз на товари,
сключен на 17.12.2019 г., между „БДЖ –
товарни превози” ЕООД и „Т.Д.Т.А.С.”
и анекс № 1 към него от 17.12.2019 г., за извършен превоз на товари съгласно описите към фактура № 48396
от 17.01.2020 г., фактура № 48402 от 17.01.2020 г., фактура № 48517 от
24.01.2020 г. и фактура № 48645 от 31.01.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата за периода от 11.01.2021 г. –
датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане, както и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 10 380, 80 лв. /десет хиляди
триста и осемдесет лева и осемдесет стотинки/, представляваща обезщетение в
размер на законната лихва за забавено плащане на неплатеното превозно
възнаграждение по фактура № 48396 от 17.01.2020 г., фактура № 48402 от
17.01.2020 г., фактура № 48517 от 24.01.2020 г. и фактура № 48645 от 31.01.2020
г., начислено за периода от 18.02.2020
г. до 06.01.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над сумата от 10 380, 80 лв. до пълния предявен размер от 10 446, 90
лв. и за периода 16.02.2020 г. – 17.02.2020 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „БДЖ – товарни превози” ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу „Т.Д.Т.А.С.”,
дружество, регистрирано съгласно законите на Република Турция, с номер в
централен търговски регистър: ***********, с адрес: махала Барбарос, ул. ***********Делуксиа
палас, Аташехир, Истанбул, искове, както следва: 1) иск с правно основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума
в размер на 1 409, 95 лв. /хиляда четиристотин и девет лева и деветдесет и пет
стотинки/, представляваща неустойка, дължима съгласно чл. 5.2. от
анекс № 1 от 17.12.2019 г. към договора за железопътен превоз на товари,
сключен на 17.12.2019 г., между „БДЖ –
товарни превози” ЕООД и „Т.Д.Т.А.С.”, за неизпълнение от „Т.Д.Т.А.С.” на
задължението му да използва железопътно трасе за 15 броя редовно назначени
влакове през месец декември 2019 г. по релации гара Свиленград изток граница –
гара Драгоман граница, гара Драгоман граница - гара Свиленград изток граница,
съгласно подписани международни протоколи от FTE конференциите за 2018 г. и за 2019 г., както и иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сума в размер на 131, 21 лв. /сто тридесет и един лева и
двадесет и една стотинки/, представляваща обезщетение в размер на законната
лихва за забавено плащане на неустойката в размер на 1 409, 95 лв., начислено
за периода от 07.02.2020 г. до 06.01.2021 г.; 2) иск с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сума в размер на 3 008, 06 лв. /три хиляди и осем лева и шест стотинки/, представляваща
неустойка, дължима съгласно чл. 5.4. от анекс № 1 от 17.12.2019 г. към
договора за железопътен превоз на товари, сключен на 17.12.2019 г., между „БДЖ – товарни превози” ЕООД и „Т.Д.Т.А.С.”,
за заявени и назначени извънредно 8 влака през месец декември 2019 г. по
релации гара Свиленград изток граница – гара Драгоман граница, гара Драгоман
граница - гара Свиленград изток граница, както и иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума
в размер на 279, 94 лв. /двеста седемдесет и девет лева и деветдесет и четири
стотинки/, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за
забавено плащане на неустойката в размер на 3 008, 06 лв., начислено за периода
от 07.02.2020 г. до 06.01.2021 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Т.Д.Т.А.С.” да заплати на „БДЖ –
товарни превози” ЕООД сума в
размер на 9 571, 04 лв. /девет хиляди петстотин седемдесет и един лева
и четири стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: