Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Росица Динкова | |
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Делото е образувано по подадената въззивна жалба от П. К. П. чрез неговия пълномощник адвокат В. Т. против Решение № 1067/15.11.2013 г. на В. районен съд, постановено по гр.д.№1916/2013 г. по описа на съда, с което е отхвърлен предявеният от него на основание чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД иск против „О. НА ДВИЖЕНИЕТО, П. И Г.” Е. гр.В.Т., имащ за предмет претендирано право за връщане на сумата 40 лв, заплатени от него на дружеството по устно нареждане на полицейски служител на КАТ-сектор „П. п.” при ОД на МВР гр.В.Т. за преместването на собствения му лек автомобил „Д. Н.” с рег.№ ...,намиращ се на насрещната страна на паркинга на „Ц. М.” В.Т., ул.”О.”, която сума представлява сбор от разноски по преместването и пазенето на автомобила.Със същото решение жалбоподателят / ищец в първата инстанция/ е осъден да заплати разноските по делото в размер на 150 лв.В жалбата се развиват съображения за незаконосъобразност на решението, като постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон.Посочва се, че за да прецени дали заплащането на процесната сума е станало без правно основание, следва да се установи валидността и законосъобразността на наложената принудителна административна мярка.В жалбата се твърди, че наложената ПАМ е подробно обсъдена от съда, като се навеждат доводи както за валидността, така и за законосъобразността й .Неправилно обаче съдът е преценил, че не може да каже дали е законосъобразна, щом ищецът не е упражнил правото си да я оспори пред компетентния административен съд, в случая АС В.Т..В тази връзка посочва, че съгласно чл.17,ал.2,изр. 2-ро от ГПК, съдът не може да се произнася по законосъобразността на административен акт, освен когато такъв се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му.Посочва, че дружеството- ответник не е участник в административното производство по издаване и обжалването на административния акт,поради което правилно районният съд се е произнесъл по законосъобразността му, но не е достигнал до верния извод, че същият е незаконосъобразен.Твърди също, че служителят на „О. НА ДВИЖЕНИЕТО, П. И Г.” Е. е изпълнявал задълженията си свързани с фактическото изпълнение на издаден от друг орган административен акт.При наличието на незаконосъобразен административен акт платената сума се явява платена без основание.Посочва, че при налагането на ПАМ по чл.171 т.5, б. „б” от ЗДвП се прилага преместване на паркирано ППС без знанието на неговия собственик само когато същото е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркираното ППС, както и когато създава опасност за движението, или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението, а в конкретния случай не е налице която и да било от посочените в разпоредбата предпоставки за налагането на ПАМ.В случая без правно значение, според жалбоподателя, е наличието или липсата на положено от него „огледно зрително внимание”, след като на мястото, на което е бил паркиран автомобилът, липсва знак за автобусна спирка, поставен съобразно изискванията на ЗДвП и Наредба №18 от 23.07.2001 г.Липсата на поставен пътен знак, както и на останалите елементи на спирка,предвидени в чл.59 от Наредба №33 от 03.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България, води до извода, че уширението, в което е бил паркиран автомобилът не е изрично обособено като автобусна спирка.Наличието на типична форма и местонахождение не е достатъчен елемент за приемането му като такъв, както неправилно е приел първоинстанционният съд.При това положение заплатената от ищеца сума се явява неоснователно дадена и следва да му бъде върната от ответното дружество.Жалбоподателят моли обжалваното решение, като порочно, да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор на подадената въззивна жалба от ответната страна. Съдът, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намира следното : С обжалваното решение В. районен съд е отхвърлил предявения от П. К. П. от гр.Д.,община В.Т., с ЕГН *, на основание чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД, иск против „О. НА ДВИЖЕНИЕТО, П. И Г.” Е. гр.В.Т., имащ за предмет претендирано от ищеца право за връщане на сумата 40 лв, заплатени от него на дружеството по устно нареждане на полицейски служител на КАТ-сектор „П. п.” при ОД на МВР гр.В.Т. за преместването на собствения му лек автомобил „Д. Н.” с рег.№ ....,намиращ се на насрещната страна на паркинга на „Ц. М.” В.Т., ул.”О.”, която сума представлява сбор от разноски по преместването и пазенето на автомобила и е осъдил ищеца да заплати на ответното дружество направените по делото разноски в размер на 150 лв. Първоинстанционният съд е установил правилно и обективно въз основа на събраните доказателства фактическата обстановка по делото.Не е спорно между страните, че на 07.09.2012 г. ищецът- жалбоподател пред въззивната инстанция П. К. П. е паркирал собствения си лек автомобил марка „Д. Н.”, с рег.№ ..., в уширението на ул.”О.” гр.В.Т. срещу паркинга на „Ц. М.”, представляващо автобусна спирка.Поради констатацията за неправилно паркиране служител на ответното дружество „О. НА ДВИЖЕНИЕТО П. И Г.” В.Т. на основание чл.168 от ЗДвП и чл.171 т.5 от ЗДвП, глава трета, раздел втори на Наредба за реда за спиране престой и паркиране на ППС на територията на гр.В.Т. и Заповед № РД-22-1261/04.08.2011 г. на кмета на община В. Т. е съставил по нареждане на длъжностно лице от службата за контрол при МВР В.Т. констативен протокол, в който е отразено фактическото изпълнение на наложената принудителна административна мярка „преместване на на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощен от него водач, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак…”-чл.171,т.5, б.”б” от ЗДвП.Посочено е, че автомобилът е паркиран в нарушение на чл.98,ал.1,т.3 от ЗДвП.Автомобилът е преместен по нареждане на Пътна полиция при ОД на МВР гр.В.Т., в чиято компетентност е предприемането на принудителни административни мерки при упражняването на контрол върху движението по пътищата.Ответното дружество „ОДПГ” Е. е осъществило само техническата дейност по преместването, а служителят на „Пътна полиция „ е издал нареждането за това преместване, установявайки, че са налице законовите предпоставки за прилагането на тази принудителна административна мярка.Това обстоятелство е отразено в протокола.На жалбоподателят е връчен констативният протокол №383/07.09.2012 г.подписан, от служител на ответното дружество.Разходите за преместване и съхраняване на автомобила на т.н.”наказателен паркинг”,нормативно определени и възлизащи на 40 лв общо, са заплатени от ищеца за да освободи лекия автомобил.Ищецът е несъгласен с констатациите в протокола и оспорва законосъобразността на наложената му ПАМ като заявява, че мястото на паркиране на автомобила не е било обозначено като автобусна спирка съгласно действащите нормативни правила. Цитира чл.101 и чл.121,ал.3 на Наредба №18 от 23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци.Заявява също, че липсва и знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирани МПС.Също така върху пътното платно липсва каквато и да било маркировка.Поради това той счита, че заплатената от него сума в размер на 40 лв е без основание и иска връщането й съгласно чл.55,аб.1 пр.1 от ЗЗД.Заявява, че поради пропуснатата от него възможност да обжалва наложената му ПАМ, единствената му правна защита е да се завеждането на настоящия иск.Позовава се на възможността да иска по реда на чл.17,ал.2 от ГПК съдебен контрол по отношение законосъобразността на административния акт.Заявява, че е налице хипотезата на чл.17,ал.2, изр. второ, при която съдът дължи такова произнасяне, защото административният акт се противопоставя на страна,неучаствала в административното производство по издаването и обжалването му, и сочи като такава страна ответното дружество. Първоинстанционният съд, за да реши спора, е взел отношение по валидността на административния акт, послужил като основание за заплащане на процесната сума от 40 лв.Приел е актът / ПАМ/ за валиден /действителен/, като издаден от оторизиран за това орган- служител на МВР в рамките на неговата компетентност, в надлежна форма / в случая устно нареждане на оправомощеното служебно лице, което следва по аргумент от чл.172,ал.1 от ЗДвП. В закона не е посочено кой е точно административнит орган, овластен да наложи тази ПАМ,поради което следва да се приеме, че той е един от посочените в чл.168,ал.1 от ЗДвП,съгласно който определените от министъра на вътрешните работи длъжностни лица от службите за контрол и длъжностни лица,определени от собствениците или администрацията,управляваща пътя могат да преместват, или да нареждат да бъдат премествани паркирани ППС на отговорно пазене на предварително публично оповестено място, без знанието на неговия собственик или на упълномощен от него водач.В случая община В. Т. е един от тези субекти по чл.168 от ЗДвП като собственик на пътя и администрация, която го управлява.Поради това и със Заповед № РД 22-1254/16.09.2010 г. кмета на общината е определил ответното дружество като служба за контрол по смисъла на Наредбата за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на гр.В.Т. и по смисъла на ЗДвП.Така че компетентността на издалия ПАМ орган ,спазването на формата и издаването на адм. акт в кръга на служебните задължения на този орган са налице.В този смисъл съдът се е произнесъл по валидността на акта съгласно задължението му по чл.17,ал.2,пр.1 от ГПК и настоящата инстанция напълно споделя мотивите му. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по отношение законосъобразността на акта, като е приел че същият е в съответствие с материалноправните разпоредби на ЗДвП и че паркирането е било неправилно и в нрушение на закона.Въззивната инстанция счита, че такова произнасяне е недопустимо, тъй като не се касае до хипотезата на чл.17,ал.2, пр.2 ,а именно изключението от общото правило, че съдът не се произнася по законосъобразността на акта.Той се произнася само когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, неучаствала в производството по издаването и обжалването му.В случая актът се противопоставя не на ответното дружество, както погрешно сочи ищецът, а на самия ищец, засягайки интереса му.Жалбоподателят е участвал в производството по издаването му .От друга страна той сам е заявил, че е пропуснал да го обжалва, поради което е завел настоящия иск.В този смисъл съдът не дължи произнасяне по законосъобразността на административния акт,тъй като не сме изправени пред изключението, предвидено в хипотезата на чл.17,ал.2, пр.2 от ГПК. И тъй като административният акт,правилно приет от съда за действителен / валиден/ по смисъла на чл.17,ал.2, пр.1 от ГПК, е влязъл в сила, то следва да се приеме, че е налице основание за заплащането на процесната сума, представляваща разходи по преместването и пазенето на лекия автомобил.Т.е сумата не е платена без основание и не са налице елементите от хипотезата на чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщането й.Този краен извод е направил и първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно.Като такова, то следва да бъде потвърдено. Водим от изложеното, съдът Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА Решение №1067/15.11.2013 г. на В.районен съд, постановено по гр.д.№1916 по описа на съда за 2013 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ: |