Номер 295609.11.2020 г.Град Бл.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бл.
На 08.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Гюлфие Яхова
Александър Трионджиев
като разгледа докладваното от Александър Трионджиев Въззивно
гражданско дело № 20201200500761 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК. Инициирано е по повод
депозирана въззивна жалба от С. Л. Р. срещу Решение № 3648 от 04.05.2020 г., постановено
по гр.д. № 1619/2019 г. по описа на Районен съд – Бл.. С оспорения съдебен акт е оставен
без уважение осъдителен иск, с правно основание чл. 49, във вр. чл. 45 от ЗЗД, предявен от
С. Л. Р. срещу „Стр.“ ЕООД.
Според жалбоподателя атакуваното решение е „порочно поради необосноваността
му, неговата незаконосъобразност и съществено нарушение на съдепроизводствените
правила“. Заявява се, че нито едно от възраженията на ответника /понастоящем въззиваем/
не е доказано по несъмнен начин, както и че липсва обективна преценка на доказателствата.
В тази връзка се сочи, че някои от свидетелите, разпитани пред първа инстанция, са
заинтересовани от изхода на делото, както и че в част от свидетелските показания се
откриват противоречия, които обстоятелства не били взети предвид от районния съд. На
следващо място са изложени съображения, според които процесните публикации съдържат
неверни твърдения, които са достатъчно основание за ангажиране деликтната отговорност
на насрещното дружество. Жалбоподателят допълва, че отразеното в публикациите не
представлява цитат, както и че достоверността на информацията, преди публикуването й, не
е била проверена. С жалбата не се правят доказателствени искания.
Ответникът по жалбата е представил отговор, с който заявява, че решението на
районния съд е правилно, тъй като е постановено в съответствие със закона. В отговора на
жабата не се твърди да са допуснати нарушения на процесуалните правила, включително
при разпределение на доказателствената тежест, а така също не се иска и събиране на нови
доказателства.
Депозираната въззивна жалба е допустима, същата е подадена от лице, което има
правен интерес от нея и е насочена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.
В хода на въззивното производство не са събрани нови доказателства, поради което
делото следва да бъде решено при наличния доказателствен материал.
1
В проведеното открито съдебно заседание пред Окръжен съд – Бл. процесуалните
представители на въззивника /адвокат К.А./ и на въззиваемата страна /адвокат К.Д./
поддържат съответно въззивната жалба и отговора на въззивната жалба и подробно
изложените в тях доводи. Жалбоподателят настоява да му бъдат репарирани разноските за
пред първа инстанция, а въззиваемият – разноските пред въззивния съд.
След извършена служебна проверка Окръжен съд – Бл. констатира, че оспореното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде
разгледана по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, което налага
потвърждаване на Решение № 3648 от 04.05.2020 г., постановено по гр.д. № 1619/2019 г. по
описа на Районен съд – Бл.. Аргументите за това са следните:
Производството пред първа инстанция е образувано въз основа на депозирана искова
молба от С. Л. Р. , с ЕГН: ********** против „Стр.” ЕООД, с ЕИК: *********,
представлявано от управителя Т.Д.Т..
С исковата молба се твърди, че на 18.07.2018 г. братята Р.М.Ф. и В.М.Ф. посетили
пункта на ищеца за изкупуване на диворастящи гъби, като започнали да му искат пари, за
които ищецът твърди, че не дължи. Сочи се, че двамата братя нанесли удари на С.Р.,
счупили му очилата, а част от продукцията му била унищожена. Ищецът заявява, че това
събитие било отразено в местните медии и в интернет пространството чрез редакцията на
вестник „Стр.”, чийто собственик е ответното дружество.
Ищецът допълва, че никой не е искал неговото съгласие за отразяване на случилото
се в местната медия и че в статиите, публикувани в интернет страницата на в. „Стр.“ на
20.07.2018 г. и на 27.11.2018 г., се съдържат данни, според които той дължал пари на
братята Р.М.Ф. и В.М.Ф., което обстоятелство не отговаряло на истината.
По повод публикациите в интернет ищецът твърди, че се чувствал много унижен, с
понижено достойнство, изпитвал срам пред близки и приятели, чувствал се неудобно пред
хората. Заявява, че никога не е бил обект на коментар в медия и интернет и смята, че с
въпросните статии е накърнено доброто му име пред обществото.
В исковата молба също така е посочено, че Р.М.Ф. е признат за виновен по
повдигнато му обвинение за извършено престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК, наложено му е
наказание „пробация“ и е осъден да заплати на ищеца причинени на последния
имуществени вреди в размер на 6038 лева, а така също и неимуществени вреди в размер на
200 лева.
С исковата молба се настоява ответникът „Стр.” ЕООД да бъде осъден да заплати на
С. Л. Р. сумата от 5001 лева - обезщетение за причинените неимуществени вреди в резултат
на публикации, разпространени без негово знание и съгласие и съдържащи неверни
сведения, че дължи пари на други лица. Отправена е претенция за присъждане и на
законната лихва върху горепосочената сума от датата на депозиране на иска до пълното
погасяване на дълга.
В депозирания отговор на исковата молба е посочено, че искът е неоснователен,
поради което се настоява да бъде отхвърлен. Изложени са подробни съображения, според
които в българското законодателство няма забрана да стават публично достояние
противообществени прояви, както и че в конкретния случай достояние е станало именно
поведението на нападателите. Наведени са съображения за това, че когато едно лице е
2
пострадало от поведение на друго лице и този факт е разгласен в публичното пространство,
не може да се направят изводи, че се причиняват някакви вреди на пострадалия. Според
процесуалния представител на ответното дружество от значение за основателността на иска
е и обстоятелството, че искът е предявен не срещу медията, която първа публикува
материала, а срещу медия, която по-късно публикува материал, който вече е бил изнесен в
интернет пространството от друга източник. На следващо място ответното дружество
отрича в двете публикации да се съдържат изрази, които с категоричност да сочат, че
ищецът има неуредени финансови отношения към трети лица.
За да остави без уважение осъдителната искова претенция, първоинстанционният
съдебен състав е приел, че от събраните в хода на съдебното следствие доказателства се
установява по категоричен начин, че изнесената от медията информация, включително и
относно това, че С. Л. Р. дължи пари на трети лица, в това число и на братята Р.М.Ф. и
В.М.Ф., отговаря на обективната действителност.
Окръжен съд – Бл., след като се запозна с материалите по делото и със становищата
на страните, за да остави без уважение въззивната жаба и да потвърди първостепенния
съдебен акт, прима следното:
Тъй като в настоящия случай се търси обезщетение от юридическо лице, което е
собственик на вестник, публикувал статии, което юридическо лице се явява възложител на
работа на журналист, написал процесните статии, предявеният иск е с правно основание чл.
49, във вр. чл. 45 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на
друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод
изпълнението на тази работа. Според чл. 45, ал. 1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите,
които виновно е причинил другиму.
За да бъде уважена претенция за неимуществени вреди, с правно основание чл. 49,
във вр. чл. 45, във вр. чл. 52 от ЗЗД, ищецът е длъжен да докаже, че 1) едно лице, на което
ответникът е възложил изпълнение на определена работа, 2) посредством свое
неправомерно поведение, 3) е причинило 4) конкретни неимуществени вреди на ищцовата
страна. На основание чл. 45, ал. 2 от ЗЗД в гражданското право вината се предполага до
доказване на противното, поради което не е задължително да бъде установено, че прекият
причинител на вредата е действал виновно. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е гаранционно-
обезпечителна и е отговорност за чужди виновни действия. Тази отговорност възниква,
когато натовареното с определена работа лице при или по повод изпълнението на
възложената му задача причини виновни вреди на другиго. В тази връзка отговорността на
ответника произтича от качеството му на възложител на работата, във връзка с която
изпълнителят на същата е причинил вредите, като е без значение дали възложителят и
изпълнителят се намират в трудови правоотношения или между тях съществува
облигационна връзка.
Съгласно установената съдебна практика, когато не се касае за превратно
упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България и
свободата на разпространяване на информация и изказване на мнение не са използвани, за
да се увреди доброто име на другиго, твърдения, оценки и определени факти от
обществения живот могат да се разпространяват свободно чрез печатно произведение,
разпространявано на хартиен носител или в интернет пространството. Оценъчните съждения
не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не
възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат обаче
да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение. Ако
те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако
3
не са верни, издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно пострадалото
лице и доколкото издателят не е положил дължимата грижа преди отпечатването им да
провери достоверността на разпространената информация. В горния смисъл са Решение №
209 от 27.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2013 г., III г. о., ГК, Решение № 62 от 6.03.2012
г. на ВКС по гр. д. № 1376/2011 г., IV г. о., ГК и Решение № 581 от 30.09.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 1019/2009 г., III г. о., ГК.
Когато журналист /респективно печатно издание/ изнася засягащи честта и
достойнството на едно лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност, преди да ги
разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, липсват. В
съдебната практика обаче се е наложило схващането, че за изнесените факти журналистът
трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на
добросъвестната проверка има значение само когато, въпреки извършването , фактите се
окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва
вината и журналистът, респективно лицето, което е възложило на журналиста извършване
на определена работа, не отговарят за вредите, причинени от неотговарящите на
обективната действителност публикации. В горния смисъл е Решение № 85 от 23.03.2012 г.
на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., ГК. Когато изнесената информация, макар и
съдържаща позорящи факти, е истина, тогава също не следва да се ангажира отговорност по
реда на чл. 45 или чл. 49, във вр. чл. 45 от ЗЗД.
В настоящия казус не се спори, че ответното дружество „Стр.“ ЕООД е собственик на
вестник „Стр.“ и поддържа интернет страницата, на която са публикувани процесните
статии.
В настоящия случай, видно от двете разпечатки от електронния сайт на вестник
„Стр.“, собственост на ответното дружество /понастоящем въззиваема страна/, въпросното
издателство е публикувало две статии, със следните заглавия: „Екшън в Кр.! Братя с бизнес
в Бл. пребиха собственик на пункт за изкупуване на гъби пред работниците му, чупят му
GSM-a” от дата 20.07.2018 г. и „Съдят бизнесмена Р.Ф. за екшън сцената в пункт за гъби в с.
Кр.” от дата 27.11.2018 г.
В първата публикация е посочено, че „собственикът на пункт за изкупуване на гъби в
с. Кр. С.Р. е нападнат и бит от двамата братя бизнесмени“, като е отразено, че това са
братята Ф.. По-нататък в материала се споменава, че братя Ф. и пострадалият Р. имали общи
„бизнес отношения“. В публикацията се излагат твърдения, че ищецът е бил „шамаросан
през лицето”, като „очилата му изхвръкнали на земята”, а „мобилният му телефон бил
ударен в земята”, след което двамата братя „започнали да ритат чувалите с гъби пред очите
на работниците“. Допълнено е, че „мотивите за нападението се изясняват, най-вероятно се
касае за неуредени бизнес отношения“.
Според текста на втората публикация „Р.Ф. ще бъде съден за погрома в пункта за
преработка на гъби в село Кр.“, като е отразено, че „причините за вандалската саморазправа
са неуредени сметки“ и че „32-годишният С.Р. дължи пари на братята Вл. и Р.Ф.и, с които
имал преди време бизнес отношения“.
От приложеното по настоящото дело копие на НОХД № 2414/2018 г. по описа на
Районен съд – Бл. е видно, че с Присъда № 3404 от 09.04.2019 г. Р.М.Ф. е признат за виновен
в това, че на 18.07.2018 г., в пункт за преработка на гъби в село Кр., собственост на С. Л. Р. ,
чрез нанасяне с удари с ръце, е повредил чужд движимо имущество на обща стойност 6032
лева, за което деяние му е наложено наказание „пробация“, като подсъдимият е осъден да
заплати на гражданския ищец сумата от 6032 лева –обезщетение за имуществени вреди, а
4
така също и сумата от 200 лева – обезщетение за имуществени вреди.
В хода на съдебното производство пред първоинстанционния съд са разпитани
свидетелите Р.М.Ф., В.М.Ф., Х.Д.Д., Н.С.Д. и П.И.Т..
Свидетелят В.М.Ф. сочи, че той, брат му Р.Ф., Х.Д. и ищецът С.Р. решили да развиват
общ бизнес с гъби, като всеки от тях дал по пет хиляди лева, като с дейността по общото
начинание основно се занимавали С.Р. и Р.Ф.. Свидетелят сочи, че за целта било наето
помещения, а така също закупени и машини. Допълва, че тъй като от общото начинание не
били изкарани пари, поискали от С.Р. да им върне даденото или да им даде част от
машините, тъй като те се намирали у него, на което предложение последният категорично
отказал.
В подобен смисъл са и показанията на свидетеля Р.Ф.. Той заявява, че всеки един от
четиримата /Р.Ф., В.Ф., Х.Д. и С.Р./ дали по пет хиляди лева за започване на общ бизнес,
както и че парите били предадени на ищеца. Свидетелят подробно описва как той и ищецът
са се занимавали основно с набавянето на машини за преработка на гъби и търсенето на
помещение, като голяма част от разходите били поети лично от този свидетел, въпреки
предварително събраните пари. Сочи, че С.Р. казал на останалите, че е изпратил изсушените
гъби в Ит. за продан и че чака от там да им изпратят пари. Впоследствие обаче Р. не се
обадил на останалите и не ги уведомил какво се случа с общото им начинание. Именно
поради тази причина двамата братя Ф. поискали да си оправят финансовите
взаимоотношения със Р., на което последният се противопоставил.
Свидетелят Х.Д. твърди, че са били събрани по пет хиляди лева от него, братята Ф. и
Р., като сумата от общо двадесет хиляди лева останала в Р.. Тази сума била предназначена за
осъществяване на обща инициатива, свързана с преработка на гъби. Сочи, че впоследствие
взаимоотношенията между него и Р. се влошили, както и че последният му дължи пари.
Доколкото е известно на този свидетел, Вл. и Р.Ф.и са правили опити да уредят своите
финансови взаимоотношения с ищеца, но последният не могъл да бъде открит от тях.
Свидетелят заявява, че и братята Ф. имали неуредени финансови взаимоотношения с
Реклеов.
Показанията на тримата свидетели - Р.М.Ф., В.М.Ф., Х.Д.Д., са последователни, ясни
и кореспондиращи помежду си. В тях не се откриват вътрешни противоречия, нито пък
същите биват опровергани от останалия доказателствен материал. И тримата свидетели са
категорични, че те, заедно със С.Р., са имали общи бизнес взаимоотношения, по повод на
които последният има парични задължения към тях. Безспорно свидетелят Р.М.Ф. е лице,
което може да е заинтересовано от изхода на делото, понеже спрямо него има постановена
присъда за унищожено чуждо имущество, собственост на ищеца Станслав Р., като с
присъдата е осъден да заплати обезщетение на Р. за причинени му имуществени и
неимуществени вреди. Заявеното от този свидетел обаче кореспондира изцяло с казаното от
другите двама свидетели – В.Ф. и Х.Д.. И ако за първия от тях може да съществуват някакви
съмнения за неговата безпристрастност, тъй като е брат на Р.Ф., за свидетеля Х.Д. липсват
каквито и да е данни за неговата заинтересованост от изхода на конкретното дело. Дори
твърдението на Дюлгеров, че и той има вземане от Р., не обосновава наличие на
заинтересованост, тъй като между тях не е инициирано гражданско съдепроизводство, нито
пък настоящото такова е свързано по някакъв начин с бизнес взаимоотношенията между
тримата свидетели и ищеца.
От показанията на свидетеля П.И.Т. се установява единствено, че С.Р., след
публикуването на двете статии, се е чувствал неспокоен и притеснен, без да е бил такъв
5
преди това. Показанията на този свидетел обаче не опровергават казаното от първите трима
свидетели, тъй като не сочи да му е известно ищецът да е дължал или да не е дължал на
някого пари.
Като свидетел е разпитана и Н.С.Д., приятелка на С.Р.. Същата дава подробна
информация за неговото емоционално състояние след публикуването на материалите.
Уточнява, че много хора са му звънели на телефона и са го питали, дали написаното е
истина. Според свидетелката не е истина твърдението, че приятелят дължи пари на трети
лица, като допълва, че това тя знае от самия Р., който споделил, че няма парични
задължения.
Показанията на свидетелката Н.С.Д. също са логични и последователни. Същите
обаче са в противоречие с казаното от Х.Д.Д., Р.М.Ф. и В.М.Ф., относно това, дали С.Р. има
неуредени финансови взаимоотношения с братята Ф.. От значение е обстоятелството, че
Х.Д.Д., Р.М.Ф. и В.М.Ф. са свидетели, които са били в преки взаимоотношения с ищеца по
повод предприета от четиримата обща стопанска инициатива. Тези трима свидетели
разказват пред съда, как лично са дали пари, в присъствието на всеки едни от останалите, на
С.Р. и че последният е останал задължен към тях, тъй като не бил реализиран доход от
общата им дейност. В същото време свидетелката Димитрова не е била пряк очевидец на
срещи и разговори, проведени между Р.М.Ф., В.М.Ф., Х.Д.Д. и С. Л. Р. . Информацията, с
която тя разполага, е такава, каквато е пресъздадена от ищеца. Именно поради тези
съображения и предвид изложените по-горе доводи, настоящият съдебен състав счита, че
относно наличието на неуредени финансови взаимоотношения, вяра следва да се даде на
показанията на първите трима свидетели.
Както бе вече посочено, съгласно практиката на ВКС, ако изнесените посредством
печатно издание или интернет публикация факти са верни, отразяващи правилно
обективната действителност, издателят /медията/ не носи отговорност, дори тези факти да
позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото
засягат неблагоприятно пострадалото лице и доколкото издателят не е положил дължимата
грижа да провери достоверността на разпространената информация.
В настоящия случай, видно от ангажираните гласни доказателства, по делото
безспорно се установява, че ищецът, понастоящем жалбоподател, С. Л. Р. е имал финансови
взаимоотношения, включително неуредени такива, с братята Р.М.Ф. и В.М.Ф.. Именно
поради тези съображения въззвният съдебен състав приема, че правилно Районен съд – Бл. е
стигнал до извод, че изнесените факти посредством двете публикации /включително чрез
изразите „мотивите за нападението се изясняват, най-вероятно се касае за неуредени бизнес
отношения“ и „32-годишният С.Р. дължи пари на братята Вл. и Р.Ф.и, с които имал преди
време бизнес отношения“/ не отразяват по грешен начин действителността.
Следва да се посочи, че отразяването на случилото се на 18.07.2018 г. в склада за
гъби в село Кр., макар и без съгласието на С.Р., не може да се приеме като поведение,
причинило неимуществени вреди на ищеца. Тук следва да се има предвид, че печатните
издания и медиите имат право да отразяват случващото се в обществения живот, в това
число и извършените противоправни деяния, стига свободата на разпространяване на
информация и изказване на мнение да не са използвани за превратно упражняване на
правата по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България и с цел увреждане доброто
име на другиго. В настоящия случай двата журналистически материала, публикувани на
интернет страницата на вестник „Стр.“, са имали за предназначение да запознаят читателите
със събития, които обективно са настъпили. Със същите не са разпространени неверни
факти, нито посредством тях се е целяло злепоставяне и накърняване доброто име на някого.
6
Само за пълнота може да се отбележи, че макар първостепенният съд да е посочил, че
достоверността на изнесените с публикациите твърдения /относно неуредените финансови
взаимоотношения/ да се установява от събраните по делото писмени и гласни доказателства,
без за това да са събрани писмени доказателства, само по себе си не влече порочност на
обжалвания съдебен акт. Това е така, тъй като от обсъдените по-горе гласни доказателства
категорично се доказва, че посочените в статиите факти са истина.
Изложеното налага извод, че решението на Районен съд – Бл. е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, въззиваемата страна има право
да бъдат репарирани сторените от нея разноски. По делото е представен договор за правна
защита и съдействие, от чието съдържание е видно, че „Стр.“ ЕООД, представлявано от
неговия управител, е заплатило в брой на адвокат Д. възнаграждения за въззивното
производство, чийто размер е 600 лева. Така извършеният разход за адвокатски хонорар
следва да се присъди в тежест на жалбоподателя.
Мотивиран от горното, Окръжен съд – Бл.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3648 от 04.05.2020 г., постановено по гр.д. №
1619/2019 г. по описа на Районен съд – Бл..
ОСЪЖДА С. Л. Р. , ЕГН ********** да заплати на „Стр.“ ЕООД, ЕИК *********
сумата от 600 лева /шестстотин лева/ - сторени във въззивното производство съдебни
разноски.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок пред Върховния касационен
съд на Република България, който срок тече от връчване на препис от решението на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7