№ 262
гр. Пловдив, 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Нестор Сп. Спасов
Членове:Емилия Ат. Брусева
Радка Д. Чолакова
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело
№ 20225001000148 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и сл. ГПК.
Причина за започването му са две на брой жалби изходящи от „Е.Ю.“
ЕАД, ЕИК *********, гр. П..
Едната е въззивна такава и с нея се обжалва постановеното по т. дело №
294/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд решение № 260392 от
11.10.2021 г., с което „Е.Ю.“ ЕАД, ЕИК *********, гр. П., ул. „Хр. Г. Д.“ №**
е осъдено да заплати на „О.-****“ ООД, ЕИК *********, гр. П., ЖК „Т.“, И.з.
следните суми:
- 57 333, 12 лв. ведно със законната лихва от 11.05.2020 г., до
окончателното плащане представляващи сбора на платена от ищеца на
ответника по 61 на брой фактури издадени в периода от м. март 2015 г. до м.
март 2020 г. цена за достъп до електроразпределителната мрежа по сключен
между страните договор за достъп и пренос на ел.енергия през
електроразпределителната мрежа от 01.10.2012 г., който е нищожен, поради
липса на основание, респ. невъзможен предмет,
- 1 014, 90 лв. обезщетение за забава плащането на главницата за
1
периода от 08.06.2017 г. до 12.03.2020 г.,
- 6 947, 69 лв. разноски по делото.
В жалбата се излагат съображения за неправилност и
незаконосъобразност на решението, поискана е отмяната му и постановяване
на друго отхвърлящо исковете.
С частната жалба се обжалва постановеното по същото дело на
07.12.2021 г. определение № 261771, с което съдът е изменил решение №
260392 от 11.10. 2021 г. в частта относно присъдените на ищеца разноски,
като е увеличил същите от 6 947, 69 лв. на 16 011, 25 лв.
В частната жалба са изложени съображения за неправилност на
определението по 248 от ГПК и е поискана отмяната му.
Въззиваемата страна намира и двете жалби за неоснователни.
Съдът, като се запозна с акта предмет на обжалване и събраните по
делото доказателства намери за установено следното:
На 11.05.2020 г. в Пловдивския окръжен съд е постъпила искова молба
изходяща от „О.-****“ ООД, ЕИК *********, гр. П. против „Е.Ю.” ЕАД, гр.
П., която е уточнявана с молби 22.05.2020 г., 08.07.2020 г. и 14.08.2020 г.
В обстоятелствената част на ИМ се говори, че между ищеца и ответника
на 01.10.2012 г. бил сключен договор за достъп и пренос на ел.енергия през
електроразпределителната мрежа. По повод на същия се споменава, че
ответникът не е предоставил и не е бил в състояние да предостави на ищеца
право на ползване на мрежата с цел снабдяване на негови обекти с ел.енергия
нито в минало време, нито понастоящем, което изключвало възможността да
се говори за престация на мрежовата услуга - достъп до
електроразпределителната мрежа. В подкрепа на това твърдение се
споменава, че подаването на ел. енергия за ищеца се осъществява и се е
осъществявало чрез директно включена негова собствена
електроразпределителна мрежа, състояща се от кабелни линии 20 КВ
„Ксерокс“ и 20 КВ „Флопи“ в килии №№ 14 и 35 – изход находящи се в
Подстанция „П.“ - ЖК „Т.“. Това било точката на присъединяване към
електропреносната мрежа високо напрежение, която била собственост на
трето лице /Електроенергиен системен оператор ЕАД/. Така според ищеца се
получавало съвпадение между точката на присъединяване и границата на
2
собственост между „Е.“ ЕАД и ищеца, т.е. нямало как ответното дружество да
е доставчик на мрежови услуги средно напрежение /СН/, в т.ч. и на услуга –
достъп до електроразпределителната мрежа – СН. На тази база се прави извод
за нищожност на сключения между страните договор поради невъзможен
предмет , респ. липса на основание. Тези обстоятелства не били взети предвид
от ответника и той без да престира нишо фактурирал предоставяне на
услугата „достъп до електроразпределителната мрежа - СН“, която пък
дружеството ищец заплащало въпреки липсата на основание в периода март
2015-март 2020 г. Така с тези си действия той се обеднил, а ответникът се
обогатил без основание.
Платената за този период сума е определена общо на 57 333, 12 лв., като
е направена и разбивка на извършените плащания по всяка една от
издадените в периода от ответника фактури.
Отправено е искане за осъждане на ответника да върне ненадлежно
платените суми в посочения общ размер, като в подкрепа на тези твърдения в
исковата молба е направен позоваване на действащи в периода разпоредби от
Закона за енергетиката, Правила за търговия с ел. енергия, Правила за
условията за достъп до еректропреносната и електроразпределителна мрежа и
т.н.
В същата са изложени и доводи, че ответникът е изпаднал в забава по
отношение задължението за връщане на получените без основание суми.
Момента на забавата според ищеца е този на настъпването на
обедняването/обогатяването. Съответно с молба уточнение от 14.08.2020 г. е
заявено, че общата претендирана сума по чл. 86 от ЗЗД е в размер на 1014, 90
лв. и се равнява на сбора от обезщетенията за забава на плащанията на цена за
достъп по фактурите издадени през м. май-август на 2017 г. , като лихвата е
начислявана от 08 дата на месеца следващ издаването им до 12.03.2020 г.
Ответникът с отговора е изразил становище за неоснователност на
исковете.
В подкрепа на това му становище е направен анализ на характера на
предоставяните от него услуги и на база действащите в периода законови и
подзаконови актове е направил съпоставка между тези предоставяни от
оператора на ел. преносната мрежа и този на ел. разпределителната мрежа. В
тази връзка е направена и съпоставка между нея и ел.преносната такава. С
3
оглед на същата е достигнато до извод, че единствения критерий за
разграничаване между двата вида мрежи е нивото на напрежението, а не
собствеността върху същите в какъвто смисъл са били изложени доводи в
исковата молба. В тази връзка се твърди, че след като ищеца е бил
присъединен на ниво средно напрежение то той е свързан не с ел. преносната,
а с ел. разпределителната мрежа. Оператор на последната бил ответника и по
тази причина му се дължи цена за услугата „достъп до мрежата“. В тази
връзка не е оспорено обстоятелството, че услугата пренос по същата не е
осъществявана по причина, че кабелите свързани с подстанцията са били
собственост на дружеството ищец. В подкрепа на тези си твърдения
ответникът се е позовал на факта, че дружеството ищец не е имал сключен
договор с „Е.“ ЕАД за достъп до електропреносната мрежа, което
съпоставено с факта, че ищецът е ползвал ел. енергия водело до извод, че
именно ответното дружество е негов мрежови оператор.
Наред с гореизложеното в отговора на исковата молба са изложени и
доводи, че между страните за исковия период е съществувало валидно
облигационно отношение и плащането на цената за достъп е на валидно
правно основание. В подкрепа на това е посочено, че ищецът е осчетоводявал
всички издадени му фактури и при това се е възползвал от възможността да
упражни правото на приспадане на данъчен кредит.
В ДИМ от страна на ищеца са преповторени изложените в исковата
молба доводи и са оспорени направените от ответното дружество защитни
възражения.
Отговор на същата не е подаван.
Така съдът след събиране на поисканите от страните и относими към
спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.
С него след анализ на събраните доказателства е прието, че, ответното
дружество няма и не е имало собствени съоръжения в
електроразпределителната мрежа захранваща с електроенергия обекта на
ищеца. На тази база е направен извод, че договорът сключен между страните
е нищожен поради правна и фактическа невъзможност за престиране на
услугата още при сключването му.
Наред с това с оглед каузалния характер на този договор е прието, че
той е нищожен и поради липсата на основание, тъй като с него не е
4
осъществена типичната му непосредствена цел, която се преследва със
сключването му - реално и възможно предоставяне на услугата от мрежови
оператор съобразно законовите изисквания за това. Невъзможността за
престиране е изведена от това, че последното е обвързано от
принадлежността на вещно право по отношение на някой от елементите от
електроразпределителната мрежа, захранваща с електроенергия обекта на
ищеца, а в случая такова липсвало в патримониума на ответника още към
момента на възникване на облигационната връзка.
Нищожността на сключения между страните договор правело
извършените по него плащания на цена за достъп до
електроразпределителната мрежа извършени без основание, т.е. те подлежали
на връщане. Така главният иск е бил уважен.
Уважена е и акцесорната искова претенция по 86 от ЗЗД, като е прието,
че ответникът е изпаднал в забава още от момента на получаване на платената
му без основание сума.
С решенето той е осъден да заплати и направените от ищеца разноски,
като тези за адвокат са били намалени поради прекомерност.
В последствие по молба с основание чл. 248 от ГПК, ПОС е отстъпил от
становището си за прекомерност и е изменил решението си в частта за
разноските като е присъдил същите в пълния им размер.
Недоволен от така постановеното решение, а и от определението по 248
от ГПК ответникът е подал жалбите станали причина за започване на
настоящето производство.
С въззивната се иска отмяна на осъдителното решение и отхвърляне на
уважените с него искови претенции по 55 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В жалбата доводите за неправилност и незаконосъобразност на
решението се базират на становището, че потребителите на ел. енергия, които
се присъединени към ел. мрежа на ниво средно напрежение при всички
случаи са клиенти на оператора на електроразпределителната мрежа
лицензиран за съответната територия и е без значение това чия собственост е
съоръжението където се намира точката на присъединяване.
Решението на ПОС не било съобразено с горното и по тази причина
било неправилно.
5
В подкрепа на това си становище жалбоподателят сочи, че отговорите
на въпросите свързани с лицата явяващи се оператори на ел. преносната и ел.
разпределителната мрежи бил даден в наредба № РД-16-57 от 28.01.2008 г. за
дейността на операторите на електроенергийната система и на
разпределителните мрежи, както и на оперативния дежурен персонал от
електроенергийните обекти и електрическите уредби на потребителите. От
същата следвало, че електроразпределителното дружество е оператор на
уредбите средно напрежение в подстанциите високо/средно напрежение
свързани към съответната разпределителна мрежа. В случая било установено,
че килии 14 и 35 на закрита разпределителна уредба 20 Кв на подстанция
110/20 кВ „П.“ са местата на присъединяване на кабелните накрайници на
кабели 20 Км „Флопи“ и „Ксерокс“, по който се захранвал трафопоста на
ищеца. Изходите на тези килии били собственост на трето лице, но
представляват елемент от мрежата средно напрежение и по тази причина
оператор на точките на присъединяване на ищеца, а и на цялата закрита
разпределителна уредба бил диспечерското звено на ответника . В подкрепа
на това си становище жоалбоподателя прави позоваване на чл. 26 от
споменатата по- горе наредба.
Наред с това се сочи, че по делото няма данни ищецът да е бил
директно присъединен към преносната мрежа или друга разпределителна
мрежа. Това, получаването през процесния период на ел. енергия и фактът, че
сключеният между страните договор не е бил прекратен водело до извод, че
той е получавал от ответника и услугата „достъп да разпределителната
мрежа“. Тя подлежала на заплащане съгласно разпоредбите на ПТЕЕ.
В частната жалба против определението по чл. 248 от ГПК пък се
оспорват изводите на съда за фактическа и правна сложност на делото, което
налагало на ищеца да се присъди платеното от него адв. възнаграждение в
пълния му, а не в намален размер.
ПАС преди да пристъпи към даване отговор на въпроса за
основателността на въззивната жалба намира за нужно да се произнесе по
частната жалба против постановеното по делото определение по чл. 248 от
ГПК.
С него ПОС е изменил постановеното по делото решение в частта
относно присъдените на ищеца разноски, като същите от 6 947, 69 лв., се
6
увеличени на 16 011, 25 лв.
По повод на същото е нужно да се спомене, че в мотивите на решението
при определяне на дължимите от ответната страна разноски ПОС е посочил,
че същите са 4011, 25 лв. за ДТ и депозити за вещи лица и 12 000 лв. за адв.
възнаграждение. По повод на последното е изразил мнение за основателност
на възражението на ответника за прекомерност на същото. Споменал е, че
минималният му размер съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и това, че е
осъществявано явяване в трето и четвърто открито съдебно заседание е 2936,
44 лв. с ДДС. Така е формиран извод, че общо се дължи сумата от 6 947, 69
лв.
Ищецът е подал молба за изменение на решението в частта за разноските
и е посочил, че изводите за липса на сложност на делото са неоснователни.
Съдът с определението е изразил мнение, че при формиране на извод за
намаляване на възнаграждението не е взел предвид, че процесуалното
поведение на страните е довело до необходимост от изслушване на три
заключения на вещи лица – две единични и една тройна и комплицираността
на казуса от правна страна. По тази причина е изразил мнение, че
договореното и платено възнаграждение от 12 000 лв. не е прекомерно.
По повод на жалбата е нужно да се спомене, че необходимостта от
изслушване на три заключения на вещите лица не е критерии за сложност и
комплицираност на делото при условие, че това обстоятелство е взето
предвид при определяне на минималното възнаграждение за явяване в трето и
четвърто съдебно заседание. От друга страна ПАС би се съгласил със
становището за сложност и комплицираност на делото от гледна точка на
ищеца при условие, че пълномощникът му се е опитал да анализира правото
на ЕС и практиката на СЕС, за които става реч в исковата му молба, а и в
защитната теза на ответното дружество. Действия в тази насока обаче от
пълномощника на ищцовата страна не са извършвани, като същият е цитирал
същите без конкретика, а в защитата си единствено се е задоволил да се
позове на влезли в сила предходни актове на българските съдилища. Това
изключва извода за сложност на казуса, т.е. нелогично се явява платеното
възнаграждение от четири пъти минимума.
На тази база ПАС счита, че определението по чл. 248 от ГПК следва да
7
бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което искането за
изменение на решението в частта за разноските да се остави без уважение.
По повод на самата въззивна жалба следва да се посочи, че съдът е
сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1, изр.1
от ЗЗД за получаване на нещо без основание.
В чл. 55, ал.1, т.1 от ЗЗД е казано, че който е получил нещо без
основание е длъжен да го върне. Това води до извод, че основателността на
исковете с това основание е обусловена от наличието на ДАВАНЕ на нещо от
ищеца на ответника и от това да липсва причина за същото.
От данните по делото е безспорно, че на 01.10.2012 г. между ищеца и
ответника е сключен договор за достъп и пренос на ел. енергия по
електроразпределителната мрежа.
Съгласно същия ответното дружество в качеството си на собственик и
оператор на електроразпределителната мрежа предоставя на ищеца правото
на ползване на тази мрежа с цел снабдяване на негови обекти с ел. енергия.
Уточнено е че предоставените по този договор услуги са достъп до мрежата,
пренос през мрежата и допълнителни услуги.
В чл. 25 от договора е уговорено, че мрежовия клиент/ищеца/ заплаща
на оператора на мрежата изчислените суми за ползваните мрежови услуги по
одобрени от ДЕКВР цени за ползване на мрежата и респ. установените по
действащ ценоразпис цени за евентуално ползвани други услуги.
В ал.2 на чл. 25 е предвидено, че при желание от страна на мрежовия
клиент и съгласие от страна на доставчика му на ел. енергия, операторът на
ЕРМ може да изпраща сметката за услугите предоставяни по този договор
директно на доставчика, който да заплаща сметките му. Предвидено е, че
наличието на такова съгласие не освобождава мрежовия клиент от директно
заплащане на сметките ако доставчикът/краен снабдител/ не уреди
задълженият в определен срок.
В случая по делото доводи за плащане на цената за пренос и достъп до
ЕРМ от крайния снабдител не се правят. Твърди се, че плащането е
извършвано директно на оператора на ЕРМ, за което той е издавал
ежемесечни данъчни фактури. Плащанията по същите на цената за достъп до
ел. разпределителната мрежа в периода март 2015-март 2020 г. в общ размер
8
на 57 333, 12 лв. са и предмет на исковата претенция.
По повод на изложеното по- горе на пръв поглед автоматично би
следвало да се направи заключението за неоснователност на исковете по
причина, че плащането на цената за достъп не е без основание , а на годно
такова-договорът от 2012 г.
Във връзка със същия обаче, както бе посочено по- горе в исковата
молба се излагат съображения за неговата нищожност поради невъзможен
предмет, респ. липса на основание.
Причините за това се извеждат от факта, че дружеството ищец още
преди сключването на договора бил присъединено със собствени кабели към
подстанция „П.“ в ЖР „Т.“, гр. П.. Тя пък била собственост на
електропреносното предприятие /Е.“АД/, т.е. не била част от ел.
разпределителната мрежа. На тази база се прави заключение, че сключеният
договор бил с невъзможен предмет поради това, че още към онзи момент
ответното дружество не е имало възможност да предостави нито една от двете
услги предмет на договора/достъп и пренос/ по причина, че собствените на
ищеца съоръжения са били свързани директно с преносната мрежа, т.е. не е
имало никаква връзка с разпределителната такава, на която оператор е
дружеството ответник.
По повод преценката е или не е налице нищожност на това основание
следва да се посочи, че съгласно § 1, т.22 от ДР на ЗЕ
„електроразпределителна мрежа“ е съвкупност от електропроводи и
електрически уредби с високо, средно и ниско напрежение, която служи за
разпределение на електрическа енергия, а според т. 20 „електропреносна
мрежа“ е съвкупност от електропроводи и електрически уредби, които служат
за пренос, трансформиране на електроенергията от високо на средно
напрежение и преразпределение на електроенергийни потоци.
От приетите по делото експертизи е безспорно, че дружеството ищец е
присъединен към ел. мрежа на ниво средно напрежение в подстанция „П.“. За
нея както се спомена не се спори, че е собственост на преносния оператор.
По повод нивото на напрежение в точката на присъединяване
основната защитна теза на ответното дружество, на което се набляга и във
въззивната жалба е обстоятелството, че водещо за разграничаване на мрежите
на преносни и разпределителни е нивото на напрежение, т.е. щом
9
присъединяването е към мрежа средно напрежение то ищеца е станал клиент
на оператора на разпределителната мрежа.
Във връзка с тази защитни възражения следва да се има предвид, че
СЕС е постановил решение С-31-2018 г. по въпроси свързани с тълкуването
на чл. 2, т.3 и 5 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 13 юли 2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на
електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО (ОВ L 211, 2009 г.
Интересно е че запитването станало повод за същото е от български
съд/АССГ/ и е във връзка с правен спор между „Е.Ю.“ ЕАД като оператор на
електроразпределителната мрежа на част от територията на България и
Комисията за енергийно и водно регулиране и то във връзка с начисляването
на такси за достъпа до тази мрежа и за преноса на електроенергия по нея.
С решението е прието, че се допуска национална правна уредба, в
която се предвижда, че трансформирането на напрежението на
електроенергията, за да се позволи преминаването от високо към средно
напрежение може да попада в обхвата на дейността на електропреносна
мрежа,.
Прието и е че потребител, присъединен към електрическата мрежа на
ниво средно напрежение, не трябва непременно да се счита за клиент на
оператора на електроразпределителната мрежа, притежател на изключителна
лицензия за разпределение на електроенергия на съответната територия и че
този потребител може да се счита за клиент на електропреносната мрежа,
когато е свързан към уредба за средно напрежение, която е част от
електрическа подстанция, чиято дейност по трансформирането на
електрическото напрежение, за да се позволи преминаването от високо към
средно напрежение, попада в обхвата на дейността на тази мрежа.
Това съобразено с даденото определение за преносна мрежа води до
извод, че не е налице пречка краен клиент да се присъдени директно към
същата. В този смисъл е и предвиждането в чл. 12 от ПТЕЕ.
В случая по делото в приетите по делото експертизи изрично се завява,
че подстанция „П.“ е собственост на преносния оператор. Има и изрична
констатация, че по цялата схема на свързване на съоръженията на ищеца към
подстанцията няма елементи и съоръжения, които да са част от
разпределителната мрежа. Това от своя страна води до извод, че не е налице
10
достъп по смисъла на т.15 от § 1 на ДР на ЗЕ до разпределителната мрежа
оперирана от ответното дружество.
От друга страна в споменатите експертизи не се съдържа констатация,
че уредбите средно напрежение в подстанция „П.“ са оперирани от
диспечерското звено на ответника по смисъла на чл. 26, ал.1 от Наредба №
РД-16-57 от 28.01.2008 г. за дейността на операторите на електроенергийната
система и на разпределителните мрежи, както и на оперативния дежурен
персонал от електроенергийните обекти и електрическите уредби на
потребителите. Намя констатациите, че тези уредби са свързани към
разпределителната мрежа.
Това съобразено и с приетите по делото актове на ПОС, ПАС и ВКС за
непредоставяне на услуга достъп и за предходни периоди води до извод, че
ответникът не е могъл да престира услуга от типа на договорената още към
момента на сключване на договора от 2012 г.
Това води до логичен извод, че в случая може да се говори за договор
при невъзможен предмет, като по повод на този си извод ПАС възприема
изцяло изложените от ПОС мотиви и на основание чл. 272 от ГПК препраща
към същите.
Подобно е положението и досежно изложените от ПОС мотиви във
връзка с това, че процесинят договор като каузален по характер е нищожен и
поради липса на основание.
Това води до извод, че извършените от ищеца плащания на цена за
достъп до разпределителната мрежа са получени от ответника без основание
и подлежат на връщане. В случая това, че ищцовото дружество е получавало
ел. енергия без да има сключен договор съгласно ПТЕЕ с преносното
предприятие е без значение по отношение на констатацията дали дали
платената цена за достъп до мрежа, към която въобще не е свързан е с
основание или не.
По тези съображения главният иск е основателен и следва да бъде
уважен в пълния му размер.
В този смисъл е решението на ПОС и следва да се потвърди.
С исковата молба е предявена и акцесорна искова претенция по 86 от
ЗЗД за присъждане на обезщетение по чл. 86 от ЗЗД върху получените без
11
основани суми за цена на достъп по фактурите издадени през м. май-август на
2017 г. , като законната лихва е начислявана от 08 дата на месеца следващ
издаването им до 12.03.2020 г.
ПОС е уважил тази претенция като е приел, че длъжникът е изпаднал в
забава от деня на получаване на плащането с оглед приетото в ППВС №1/79
г. на ВС на НРБ.
В тази връзка следва да се посочи, че с въззивната жалба не е оспорено
становището на ПОС за изпадане на забава от споменатия момент, а само
това за наличие на главно вземане. По тази причина при условие, че ПАС
счита, че такова същества и с оглед, че съгласно чл. 269, изр.2 ГПК по
въпросите за правилността въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата решението на ПОС следва да се потвърди и в тази му част въпреки
липсата на определен от страните ден за изпълнение на задължението и на
покана по чл. 84, ал.2 от ЗЗД.
Изложеното по- горе налага осъждането на жалбоподателя да заплати и
направените от въззивната страна разноски. Те в случая са такива за адвокат и
са в размер на 3000 лв. с ДДС.
Ето защо съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ постановеното по т. дело № 294/2020 г. по описа на
Пловдивския окръжен съд определение № 261771 от 07.12.2021 г., с което е
изменено постановеното по делото решение № 260392 от 11.10. 2021 г. в
частта относно присъдените на ищеца разноски, като същите от 6 947, 69 лв.
са увеличени на 16 011, 25 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „О.-****“ ООД, ЕИК
*********, гр. П. за изменение на постановеното по т. дело № 294/2020 г. по
описа на Пловдивския окръжен съд решение № 260392 от 11.10.2021 г. в
частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 294/2020 г. по описа на
Пловдивския окръжен съд решение № 260392 от 11.10.2021 г., с което „Е.Ю.“
ЕАД, ЕИК *********, гр. П., ул. „Хр. Г. Д.“ №** е осъдено да заплати на „О.-
****“ ООД, ЕИК *********, гр. П., ЖК „Т.“, И.з. следните суми:
12
- 57 333, 12 лв. ведно със законната лихва от 11.05.2020 г., до
окончателното плащане, представляващи сбора на платена от ищеца на
ответника по 61 на брой фактури, издадени в периода от м. март 2015 г. до м.
март 2020 г., за предоставени услуги - цена за достъп до
електроразпределителната мрежа по сключен между страните договор за
достъп и пренос на ел.енергия през електроразпределителната мрежа от
01.10.2012 г., който е нищожен, поради липса на основание, респ. невъзможен
предмет,
- 1 014, 90 лв. обезщетение за забава плащането на главницата за
периода от 08.06.2017 г. до 12.03.2020 г.,
- 6 947, 69 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „Е.Ю.“ ЕАД, ЕИК *********, гр. П., ул. „Хр. Г. Д.“ №** да
заплати на „О.-****“ ООД, ЕИК *********, гр. П., ЖК „Т.“, И.з. сумата от
3000 лв. направени разноски във въззивното прозиводство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в месечен срок
от получаване на съобщението за изготвянето му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13