№ 966
гр. Плевен, 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ралица Анг. Маринска Ангелова
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско
дело № 20244430100450 по описа за 2024 година
Пред ПлРС е депозирана искова молба от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, гр. София, ЕИК ***, чрез юрк. Б.Т., против Г. О. Б., с която са
предявени искове с правно основание чл.422, ал.1, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр.
чл. 240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за признаване за
установено спрямо ответника, че дължи сумата в общ размер от 979,37лв., от
която: сумата от 326,62лв.- главница, сумата от 255,50лв.- главница по договор
за предоставяне на поръчителство; сумата от 64,88лв. договорна
възнаградителна лихва върху главницата, за периода 24.03.2018г-31.01.2019г.,
сумата от 178,16лв.- законна лихва за забава върху главницата, за периода
24.03.2018-21.08.2019г, и сумата от 125,61лв.- законна лихва за забава
главницата по договор за предоставяне на поръчителство, за периода,
24.03.2018-21.08.2023г, ведно със законната лихва върху главниците считано
от подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК, за които суми има издадена
заповед за изпълнение №2662/28.08.2023г. по ч.гр.д.№4838/2023г. на ПлРС.
Твърди се, че между отв. Г. О. Б., като заемател и КРЕДИСИМО ЕАД- като
заемодател, е сключен Договор за потребителски кредит №***, за сумата от
326,62лв, при фиксиран лихвен процент в размер на 41,24 %, както и ГПР от
50 %. Твърди се, че заемът е следвало да бъде върнат на 10 вноски, в срок до
31.01.2019г, всяка в размер на 39,15лв. Твърди се, че страните се съгласили, че
1
заемателят ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна
лихва върху всяка просрочена вноска, за всеки ден забава. Твърди се, че на
24.03.2018г, ответникът е сключил с АЙ ТРЪСТ ЕООД- като поръчител,
договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който дружеството се
е задължило да сключи с КРЕДИСИМО ЕАД, договор за поръчителство, и да
отговаря солидарно със заемателя по договора за заем, по който е уговорено
възнаграждение от 255,50лв. Твърди се, че на 24.03.2018г, между Кредисимо и
Ай Тръст е сключен договор за поръчителство. Твърди се, че ответникът не
изпълнил задълженията си по договора за заем. Твърди се, че поръчителя е
изпълнил вместо длъжника, като на 23.02.2021г, в полза на кредитора са
преведени сумите 362,62лв главница, 64,88лв. договорна лихва, 195,70лв.-
лихва за забава. Твърди се, че с извършване на плащането, поръчителя АЙ
ТРЪСТ се е суброгирал в правата на кредитора. Твърди се, че на 23.02.2021г,
АЙ ТРЪСТ е уведомил длъжника за извършеното плащане –по ел. поща, както
и за задълженията му, вкл. и по договора за предоставяне на поръчителство.
Твърди се, че на 02.03.2021г, с договор за цесия и Приложение №1 към него,
Кредисимо и Ай Тръст са цедирали вземанията си на ищеца. Твърди се, че
ответникът е уведомен за цесията на 30.03.2021-по ел. поща. Представят се
писмени доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, отв. Г. О. Б., чрез особен представител адв.
К.Г., изразява становище за неоснователност на предявените искове, без да се
заявяват конкретни фактически твърдения
Съдът, като съобрази становищата на страните, на основание събраните
по делото доказателства и закона, намира за установено следното:
Безспорно по делото се установява факта на издаване на заповед за
изпълнение №2662/28.08.2023г. по ч.гр.д.№4838/2023г. на ПлРС, връчена при
условията на чл. 47, ал.5 от ГПК. В указаният от съда срок, е предявен
настоящия установителен иск, поради което същият е допустим.
По делото се установява факта на сключване на договор за
потребителски кредит №***, между „КРЕДИСИМО“ ЕАД- като заемодател и
ответника- като заемател, със следните параметри, съобразно Приложение №1
към него: предоставен заем от 326,62лв, за срок от 10 месеца, при ГПР 50,00%
и фиксиран ГЛП от 41,24%; общ размер на всички плащания- 391,50лв, с
месечна вноска от 39,15лв. и падеж на последната вноска- 31.01.2019г. по
2
погасителен план, инкорпориран в договора. Съдът констатира, че в договора
е уговорено- чл. 4,1- предоставяне на обезпечение от заемателя, както следва:
банкова гаранция, в срок от 10 дни от подаване на заявлението за кредит или
сключване на Договор за поръчителство, с одобрено от кредитора лице, в срок
от 48 часа от подаване на заявлението.
Установява се, че между ответника- като потребител и АЙ ТРЪСТ
ЕООД- като поръчител, е сключен договор за предоставяне на поръчителство
от 24.03.2018г, по силата на който, поръчителят се е задължил да сключи
договор за поръчителство с кредитора, за обезпечаване изпълнението на
всички задължения по договора за кредит, при възнаграждение от 326,62лв.-
чл. 2,1.Съобразно Приложение № 1 към договора, сумите за възнаграждение
се дължат на вноски, в размер на 39,15лв всяка, на падежните дати по
договора за кредит.
По делото се установява също и факта на сключване на Договор за
поръчителство от 24.03.2018г., между поръчителя АЙ ТРЪСТ ЕООД и
кредитора КРЕДИСИМО“ ЕАД.
По делото се установява също факта на сключване на Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 02.03.2021г, въз основа на който
заемодателя КРЕДИСИМО ЕАД и поръчителя АЙ ТРЪСТ ЕООД- като
цедент, са прехвърлили на ищеца АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ ЕООД- като
цесионер, вземанията по анекс №1 към договора. По делото няма
доказателства за връчване на уведомление за станалата цесия на ответника, но
съдът приема, че същото е редовно връчено на същия, с връчването на
преписите от ИМ и приложенията й на назначеният от съда особен
представител.
По делото, от страна на ищеца са представени счетоводни справки, от
които се установява следното: от справката, изготвена от кредитодателя
КРЕДИСИМО ООД, се установява, че на датата на сключване на процесния
договор за кредит -24.03.2018г, в полза на ответника е отпусната сумата от
326,62лв; отразено е, че със същата е погасено задължение по стар заем.; от
счетоводната справка, изготвена от АЙ ТРЪСТ ЕООД, че е отразено превод на
сума от 486,48лв. в полза на КРЕДИСИМО ООД, на 23.02.2021г.; в същата не
се съдържа посочване на сумата по пера. По делото, съобразно
разпределената от съда доказателствена тежест, не са представени-от страна
3
на ищеца, други доказателства, за факта на плащане на сумата по кредита от
страна на поръчителя, освен посочената по- горе справка, в т.ч. искане за
запращане от страна на кредитора, както и платежно нареждане. По делото не
са представени и доказателства за изпращане на уведомление до длъжника, за
плащането на сумата от поръчителя.
По делото не са събрани доказателства за плащане на сумите по кредита
от страна на ответника.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира за
установено от правна страна следното:
Съдът намира, че в случая отношенията между страните следва да се
уреждат по реда на чл. 240 от ЗЗД, доколкото ЗКИ е неотносим. Заемодателят-
цедент е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ и по силата на
цитираната разпоредба е лице, различно от кредитна институция /банка/ и
инвестиционен посредник, една от основните дейности на което, може да бъде
отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Обстоятелството, че
финансовата институция извършва банкова дейност, в областта на
потребителското кредитиране, обаче не я прави банка, поради което
сключеният между страните договор за кредит, няма характера на договор за
банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл. 240 от ЗЗД
и съответно – намират приложение нормите на ЗЗД.
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът – като
потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като
небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената
сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените
средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
4
потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се
подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът
следи и се произнася служебно.
Съдът приема, че клаузата по чл. 4,1 от договора за заем е нищожна, на
основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката вменяваща
задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след
сключването на договора, като може да направи избор между посочените
видове обезпечения- поръчител или банкова гаранция, са трудно осъществими
и то в посочения срок, поради което същата се явява и неравноправна, по
смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение
всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с
определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи
допълнително възнаграждение, което да се заплаща не отделно, а с вноските
по договора за кредит. Съдът приема, че тази допълнителна сума – като
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство, представлява
скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията
между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр.
3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство, по същество противоречи и на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ.
Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата
от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 50,00
5
%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и
размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер
обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с АЙ ТРЪСТ, което
се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на поръчителя е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, съгласно
договора за предоставяне на поръчителство, заемодателят- Кредисимо ЕАД е
овластен да приема вместо поръчителя възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция- чл. 8, ал.5 от Договора за предоставяне на
поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не
подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от
формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за
отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Плащането на
възнаграждението за поръчителя обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за
предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил
значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%.
6
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем,
не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т.
9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съобразно нормата
на чл. 23 от ЗПК, в този случай се дължи само чистата стойност на кредита
/без договорна и мораторна лихва/.
Съдът счита също, че всеки един от представените договори- за заем и за
предоставяне на поръчителство, които формално представляват
самостоятелни договори, следва да се разглеждат като едно цяло. Тази
обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на
обезпечение по чл.4, с одобрено от заемодателя лице, както и с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
поръчителство, ведно с основното задължение по кредита. Договорът,
сключен между потребителя и заемодателя КРЕДИСИМО ЕАД, и договорът,
сключен между потребителя и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните.
Установената по – горе недействителност на договора за заем, неминуемо
рефлектира и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията. Предвид изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че процесният договор за предоставяне на гаранция, заобикаля
закона, поради което е изцяло недействителен. Съдът приема, че договорът за
предоставяне на поръчителство е сключен и при нарушение на добрите нрави.
С оглед на изложеното, съдът приема, че възнаграждение по този договор не
се дължи, респ. предявеният иск , в тази му част е неоснователен.
Съдът счита също, че от събраните по делото доказателства, не се
установява по категоричен начин факта на изпълнението на задълженията по
договора за заем, от страна на поръчителя, респ. факта на суброгиране в
правата на заемодателя по договор за заем. Доколкото обаче, в договора за
цесия, като цедент е посочен и кредитодателя КРЕДИСИМО ЕАД, за
вземанията му договори за заем, то съдът приема, че ищецът в настоящето
производство- като цесионер, има качеството на кредитор спрямо ответника-
заемополучател.
На основание гореизложеното, съдът намира, че предявеният
7
установителен иск е основателен до размера на сумата от 326,62лв- главница,
по Договор за потребителски кредит №***, сключен между отв. Г. О. Б., като
заемател и КРЕДИСИМО ЕАД- като заемодател, ведно със законната лихва,
считано от подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК, за които суми има
издадена заповед за изпълнение №2662/28.08.2023г. по ч.гр.д.№4838/2023г. на
ПлРС, като за разликата до пълният предявен размер от общо 950,77лв., от
която: сумата от 64,88лв. договорна възнаградителна лихва върху главницата,
за периода 24.03.2018г-31.01.2019г. и сумата от 178,16лв.- законна лихва за
забава върху главницата, за периода 24.03.2018-21.08.2019г.- по договора за
кредит, както и за сумата от 255,50лв.- главница по договор за предоставяне на
поръчителство и за сумата от 125,61лв.- законна лихва за забава главницата
по договор за предоставяне на поръчителство, за периода 24.03.2018-
21.08.2023г, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Следва в полза на ищеца да бъдат присъдени сторените по делото
разноски, съразмерно на уважената част от иска, в размер на 163,18лв. по
настоящето производство /при общ размер на сторените разноски от 475лв,
от които – 100 лв. юрк. възнаграждение, 25лв. внесена д.т. и 350лв. разноски
за особен представител/ и сумата от 42,94лв.- по заповедното производство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал.1, вр. чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, ЧЕ Г. О. Б.,
ЕГН**********, с постоянен и настоящ адрес ***, ДЪЛЖИ НА „АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, ЕИК***, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. България, №81В, представлявано от П.В. и Х.М.- управители,
сумата от 326,62лв- главница, по Договор за потребителски кредит №***,
сключен между отв. Г. О. Б., като заемател и КРЕДИСИМО ЕАД- като
заемодател, ведно със законната лихва, считано от подаване на Заявлението по
чл. 410 ГПК- 25.08.2023г, до окончателното й изплащане, за която сума има
издадена заповед за изпълнение №2662/28.08.2023г. по ч.гр.д.№4838/2023г. на
ПлРС, като ЗА РАЗЛИКАТА ДО ПЪЛНИЯТ ПРЕДЯВЕН РАЗМЕР от общо
950,77лв., от която: сумата от 64,88лв.- договорна възнаградителна лихва
върху главницата, за периода 24.03.2018г-31.01.2019г. и сумата от 178,16лв.-
8
законна лихва за забава, за периода 24.03.2018-21.08.2019г.- по Договор за
потребителски кредит №***., и за сумата от 255,50лв.- главница и за сумата от
125,61лв.- законна лихва за забава за периода 24.03.2018-21.08.2023г, по
Договор за предоставяне на поръчителство от 24.03.2018г, сключен между
отв. Г. О. Б. и АЙ ТРЪСТ ЕООД, ОТХВЪРЛЯ иска като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, Г. О. Б., ЕГН**********,
с постоянен и настоящ адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ НА „АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, ЕИК***, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. България, №81В, представлявано от П.В. и Х.М.- управители,
сумата от 163,18лв. разноски по настоящето производство и сумата от
42,94лв.- разноски по заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред ПлОС, в
двуседмичен срок от съобщението, че е изготвено.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9