№ 1778
гр. Варна , 16.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в публично заседание на
осемнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Даниела И. Писарова
Членове:Светлана Тодорова
Цветелина Г. Хекимова
Секретар:Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Даниела И. Писарова Въззивно гражданско
дело № 20203100502583 по описа за 2020 година
з
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 ГПК.
Образувано е по ВЖ вх.№52154/03.08.2020г. на И. Х. Х., ЕГН **********,
с.Разделна, общ.Белослав, представляван от особен представител адв.М.А. от ВАК срещу
решение №3029/10.07.2020г., постановено по гр.дело №9682/2019г. на ВРС, 19 състав.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е недопустимо, поради което следва да
бъде обезсилено и производството по делото прекратено. В евентуалност, при преценка за
допустимост на обжалвания съдебен акт, жалбоподателят претендира неговата отмяна и
отхвърляне на исковете.
Твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички направени от ответника
чрез особения представител възражения. Неправилно съдът приел, че договорът за цесия е
действителен, респ. че същата е породила правно действие за страните, съотв. и процесуална
легитимация за ищеца. Съдебният акт е немотивиран и необоснован, тъй като не са
обсъдени направените от ответника възражения. Сочи, че началният момент на уведомяване
на длъжника за цесията е без значение тъй като договорът за прехвърляне на вземане
/цесията/ не отговаря на законовите изисквания за съдържание и форма. Поради това и с
връчване на исковата молба и приложенията на особения представител, не се валидират
пороците на цесията, съотв. не отпада липсата на представителна власт за цесионера. Съдът
не се е произнесъл относно възраженията за неравноправност и недействителност на клаузи
от същия договор за цесия и придружаващите документи, в т.ч. договорът за кредит. Не е
1
обсъдено възражението на страната за прекомерност на адв.възнаграждение. При
постановяване на решението си съдът не се е произнесъл и относно искането по чл.241 ГПК
за разсрочване на дълга. С ВЖ се подновява това искане като се претендира с решението си
съдът да отсрочи или разсрочи изпълнението на задължението поради обявеното в страната
извънредно положение и пандемичната обстановка.
В срока за отговор е постъпило становище на насрещната страна Агенция за
събиране на вземания ЕАД, ЕИК *********, София, чрез ю.к.И.С., с което се оспорва
основателността на жалбата. Претендира се потвърждаване на съдебното решение като
правилно и законосъобразно.
С отговора се поддържат всички наведени в производството твърдения и доводи, вкл.
доказателствени искания. Твърди се, че цесията е действителна и е породила правно
действие между страните. Излагат се подробни съображения по въведените от ответника
възражения с отговора на исковата молба. Претендират се сторените във въззивното
производство разноски като отговорът на жалбата обективира и списък по чл.80 ГПК.
В съдебно заседание страните, редовно призовани, не се представляват. Депозирани
са молби, докладвани в заседанието, в които въззивникът чрез особения представител адв.А.
поддържа жалбата, а ю.к.Станчева поддържа становището по въззиваемата от страна на
Агенция за събиране на вземания.
За да се произнесе по жалбата съдът констатира, че производството е образувано по
искова молба на АСВ ЕАД, ЕИК *********, София, срещу И. Х. Х.А, ЕГН **********,
*****, за приемане за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца
следните суми, за които е налице издадена заповед за изпълнение по ЧГД №14889/2018г. на
ВРС, а именно: 6 441.98 лева, представляваща главница по договор за кредит, за периода
от 20.02.2018г. до 20.06.21г., за които е обявена предсрочна изискуемост; 4761.88 лева
договорна лихва за периода от 20.02.2018г. /падеж на първа неплатена вноска/ до 20.06.21г.
/последна вноска/, за която също е налице обявена предсрочна изискуемост, считано от
20.03.18г.; 776.38 лева – обезщетение за забава за периода от 21.03.18г. до подаване на
заявлението на 03.10.18г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване
на заявлението до окончателното му изплащане. Претендират се и сторените разноски.
В исковата молба се навеждат твърдения за подписано от ищеца приложение №1 към
рамков договор за прехвърляне на вземания от 27.07.2017г. с БНП Париба Пърсънъл
Файненс ЕАД като по силата на това приложение от 14.03.2018г., вземането спрямо
ответника И.Х. по договор за кредит PLUS-13475740 от 13.06.2016г., е прехвърлено в полза
на ищеца АСВ ЕАД ведно с всички принадлежности и привилегии. Твърди се изпратено, в
кръга на делегираните на цесионера правомощия, уведомление до длъжника за цесията от
19.03.18г. по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД. Изпратено било повторно съобщение ведно с
уведомление за обявяване и на предсрочна изискуемост на дълга, но и двете съобщения до
длъжника се върнати в цялост с отбелязване „непотърсен“. Такива съобщения били
изпратени и през май 2019г., но отново безуспешно. Претендира се евентуално уведомяване
с исковата молба, към която са приложени съобщение за цесията и уведомление за
предсрочна изискуемост на кредита. Ищецът твърди, че уведомяването за цесията няма
значение за основателността на иска, освен ако не се твърди погасяване на вземането.
Претендира редовност на фикционното връчване на книжата, евентуално чрез назначения от
съда особен представител на ответника. Твърди наличие на валиден договор за кредит,
сключен между БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД и ответника на 13.06.2016г., за сумата
от 7 000 лева. С договора страните са се съгласили да бъде заплатена и застрахователна
премия от 2 352 лева, която е разпределена в погасителните месечни вноски по договора за
2
кредит, включена в договорната лихва за периода на договора. Заплатена е при отпускане на
кредита и еднократна такса ангажимент от 245 лева, удържана1 от сумата на кредитиране.
По договора е уговорена възнаградителна лихва в общ размер от 9702.80 лева и общо сума
за възстановяване на кредитора от 16 702.80 лева. Кредитът е отпуснат до юни 2021г.,
платим на 60 месечни равни вноски от по 278.38 лева и първа вноска от 20.07.16г. Твърди
се, че поради неизпълнение задълженията на длъжника е обявена предсрочна изискуемост,
считано от 20.03.2018г. – падежната дата на 21 месечна вноска по договора. Поддържа се, че
ответникът е уведомен за предсрочната изискуемост от финансовата институция. Прави се
довод, че сключеният договор не е договор за кредит по смисъла на чл.430 ТЗ, а договор за
заем съгласно чл.240 ЗЗД поради качеството на кредитодателя. Според ищеца, спрямо него
не намира приложение т.18 на ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, така, както и разпоредбата на
чл.60 от ЗКИ, тъй като ищецът не е банкова институция, а нормата е специална. Поради това
и законната лихва за забава се претендира от деня следващ настъпване на предсрочната
изискуемост 21.03.18г. до подаване на заявлението на 03.10.18г., изчислена в размер на
776.38 лева. Твърди се извършено от длъжника по договора за заем частично плащане в общ
размер от 5498.94 лева, с които е погасена значителна част лихва и незначителна главница.
В исковата молба се съдържа особено искане при извод за липса на настъпила
предсрочна изискуемост съдът да уважи претенцията за падежиралите вземания към
приключване на съдебните прения.
Претендира се установяване на претенциите въз основа на предсрочна изискуемост
на вземането по договор за заем, цедирано на ищеца, а в условие на евентуалност –
осъждане на ответника да заплати сумите като по отношение на лихвата за забава се
претендират 1354.64 лева, за периода от 21.03.18г. до подаване на исковата молба ведно със
законна лихва до окончателното изплащане на задължението.
В срока за отговор, след назначаване особен представител на ответника в хипотезата
на чл.47, ал.6 ГПК, е постъпило становище на адв.М.А., за неоснователност на исковете.
Успоредно с това се твърди, че е налице нищожен договор за цесия поради липса на ясно
индивидуализирани елементи, поради противоречие със закона, липса на предмет и
съгласие, привидност. Прави се оспорване действителността на договора за кредит поради
минималния шрифт на изписване на документите, в противоречие с чл.5 ЗПК, чл.7, чл.8,
чл.9 и чл.10 от ЗПК. Особеният представител оспорва, че е налице надлежно уведомяване на
длъжника за цесията и предсрочната изискуемост. Поддържа възражение, че при наличие на
застрахователна полица по договора за кредит, ищецът следва да установи, че не се е
удовлетворил от застрахователната сума. Твърди, че съдът следва служебно да следи за
неравноправност на клаузите в договора за банков кредит като поддържа, че в настоящия
случай е налице нищожност на договора на основание чл.143, т.5 ЗЗП. Претендира
прекратяване на производството или отхвърляне на иска ведно с възражение за
прекомерност на възнаграждението, претендирано като разноски по делото.
Въззивният съд, въз основа на изложените от страните твърдения, доводи и
възражения, събраните доказателства, ценени в съвкупност, в пределите на въззивното
производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от легитимирана страна –
особен представител на ответника, срещу подлежащ на обжалване акт, в преклузивния срок,
при интерес от обжалване. Не се дължи държавна такса в хипотезата на подаване на жалба
от особен представител. Жалбата е надлежно администрирана.
Предвид нормата на чл.269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидност
3
на решението, за неговата допустимост в обжалваната част, а за правилността единствено по
въведените в жалбата основания и при служебно прилагане на императивни
материалноправни норми. При изпълнение тези правомощия настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Въззивната преценка в случая е
идентична с тази на първата инстанция, въз основа на събраните вече доказателства и при
липса на нови факти и обстоятелства пред настоящата инстанция.
Страните не правят нови доказателствени искания. Не се твърдят допуснати от
първата инстанция процесуални нарушения. Основните оплаквания на въззивника чрез
особения представител адв.А., са че съдът не се е произнесъл по възраженията им – както
относно договора за цесия, така и относно наличието на неравноправни клаузи в договора за
потребителки кредит.
Както пред първата инстанция, така и пред въззивния съд, страната поддържа, че
договорът за цесия е недействителен без да се излагат конкретни фактически твърдения
относно някое от основанията в чл.26 ЗЗД.
Предмет на производството е единствено решението, в частта, в която са уважени
предявени установителни искове по чл.415 вр.чл.422 ГПК и евентуално предявени
осъдителни искове.
Въззивният съд констатира допустимостта на предявените установителни искове с
оглед наличието на издадена по ЧГД №14889/2018г. на ВРС, заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 ГПК, въз основа на Договор за потребителски кредит
от 13.06.2016г. и прехвърляне на вземането по същия на заявителя /ищец/ с Рамков договор
за прехвърляне на вземания и Приложение № 1 към същия.
Ищецът в качеството си на заявител по чл.410 ГПК и цесионер на вземането по
договора за кредит, е активно процесуално легитимиран да води исковете.
Въз основа на приложените по делото Договор за потребителски кредит от 13.06.16г.,
сключен между БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД и И. Х. Х., Сертификат за застраховка
„Защита на плащанията“ ведно с ОУ към същия по застрахователния продукт, Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.17г., сключен между Агенция за
събиране на вземания ЕАД и БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД, Приложение №1 към
рамковия договор от 14.03.2018г., ведно с потвърждение за извършената цесия както и
пълномощно за АСВ ЕАД от цедента за съобщаване на цесията на длъжника, удостоверяват
в достатъчна степен материалната легитимация на цесионера. Въз основа на цесията от
2018г., същият се е сдобил с вземанията на кредитодателя срещу И.Х. по процесния договор
за потребителски кредит.
По делото са представени Уведомления от 19.03.2018г., от 21.09.2018г. и от
30.05.2019г. от цесионера, действащ като пълномощник на кредитодателя-цедент, до
длъжника за извършената цесия на посочения в договора адрес в с.Разделна, общ.Белослав.
Същите не са връчени поради неоткриването му на адреса. Извършената проверка за
актуален адрес и работодател на ответника сочи, че няма промяна в постоянния и настоящ
адрес, съвпадащ с посочения по договора както и няма активно трудово правоотношение.
Съгласно чл.9 от договора за кредит, страните са уговорили редовност на връчването на
съобщения от кредитора на кредитополучателя, на обявения по договора адрес.
Договорът за кредит е сключен за сумата от 7 000 лева, при застрахователна премия
от 2352 лева, еднократна такса за ангажимент от 245 лева. Уговорено е заплащане на
кредита на 60 бр. равни месечни вноски от по 278.38 лева, или общ размер на сумата
4
подлежаща на възстановяване от 16 702.80 лева. Посочен е ГПР по договора от 40.52% и
лихвен процент фиксиран на 32.57 лева. Видно от приложения погасителен план, подписан
от длъжника, последната падежна вноска е на 20.06.2021г.
В т.5 от договора е уговорено задължение за законна лихва, считано от всяко
забавено плащане, а при две и повече просрочия, считано от падежната дата на втората
неплатена вноска, кредитът се отнася в просрочие и подлежи на предсрочно събиране
автоматично.
Едновременно с изпращане на уведомленията за цесията, на гърба на съобщението от
21.09.18г. на длъжника е обявена и предсрочната изискуемост по договора за кредит,
считано на падежната дата на 21 погасителна вноска, т.е. на 20.03.2018г. Идентично
съобщение е налице и на гърба на третото уведомително писмо от 30.5.19г. /на л.37 по
делото/.
От изслушаната ССЕ /на л.95 и сл./ се установява, че сумата от 6 114.58 лева е
преведена от кредитодателя БНП Париба Пърсънъл Файненс на длъжника И.Х. по банкова
сметка, на 14.06.2016г. с основание процесния договор за кредит. Вещото лице не е
установило данни при ищеца за извършени от ответника плащания. След извършена справка
и при цедента БНП Париба вещото лице е отразило констатирани плащания в размер на
3954.94 лева, които са разпределени, както следва: 759.60 лева главница, 2588.92 лева
договорна лихва и 582.42 лева застраховка, разноски от 24 лева. В т.4 от ССЕ вещото лице
посочва размера на сумите към датата на подаване на заявлението 02.10.2018г.: 6 240 лева
главница, договорна лихва в размер на 4 761.88 лева, застраховка 201.58 лева, за периода от
20.09.17 – 20.02.18г. както и законна лихва върху главницата в размер на 524.86 лева, за
периода от 14.03.18г. /цесията/ до 31.08.18г. Поради липса на данни за начислени други
суми и извършени плащания, вземанията съвпадат с тези към подаване на заявлението. От
първоначално договорената сума от 7000 лева са удържани такса за отпускане на кредита и
частично сума 640.42 лева за погасяване на предходен кредит. След цесията от март 2018г.
са начилсявани единствено законни лихви – в размер на 524.86 лева. Към м.10.2018г.
/подаване на заявлението/, непогасената част от кредита възлиза на общо сумата от
11 728.72 лева. Към заключението са представени доказателства за преведената на ответника
сума от 6114.58 лева. /на л.108/
Въз основа на тази фактическа установеност въззивният състав достига до следните
правни изводи:
Предмет на въззивното производство е произнасянето както по установителните
искове с правно основание чл.422 ГПК, така и по осъдителните искове, в частта относно
предсрочно изискуемата част от задължението по договора за потребителски кредит.
Ищецът се легитимира като цесионер на кредитодателя въз основа на Рамков договор за
цесия от 27.07.2017г. и приложение №1 към него от 14.03.18г. Предмет на цесията е
вземането на кредитора от длъжника -потребител по договор за кредит от 13.06.2016г. за
сумата от 7 000 лева.
Въпреки въведените от особения представител на ответника възражения срещу
действителността на договора за цесия, въззивният състав намира в рамките на дължимата
ревизия за правилно или неправилно приложение на императивни правни норми, че
договорът за цесия отговаря на изискванията за редовност. Приложението към Рамковия
договор за цесия има характера на анекс/допълнение/, което очевидно касае прехвърлянето
на вземането по процесния договор за кредит.
Въззивният съд намира въведените от ответника чрез особения представител
5
възражения за недействителност на договора за цесия, за неоснователни, недоказани. Не са
посочени конкретни факти, въз основа на които ответникът твърди, че договорът за цесия е
недействителен като противоречащ на закона, поради липса на предмет и съгласие и като
привиден. Този извод не следва при преценка формата и съдържанието на приложения
рамков договор, приложение №1 към него, потвърждение за извършената цесия и
пълномощни от цедента на цесионера за уведомяване за извършената цесия. Неоснователно
е и оспорване липсата на нот.заверка на подписите в пълномощно №3196/2017г. доколкото
не е необходима такава заверка. Не е предвидена форма на уведомяването на длъжника за
цесията, поради което и обикновената писмена форма на пълномощното е достатъчна за
делегиране правомощието на цедента, на цесионера.
Съобразно разпоредбата на чл.99, ал.1 и ал.2 ЗЗД, цесията е способ за прехвърляне на
вземания, по силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното
правоотношение, като вземането преминава в патримониума на цесионера в обема, в който
го е притежавал цедента, с всички привилегии, обезпечения и изтекли лихви. С постигането
на съгласие на страните по договора цесията произвежда своето действие, независимо, че
същата следва да бъде съобщена на цедирания длъжник. Неспазването на задължението за
уведомяване по чл.99, ал.3 ЗЗД не влияе върху валидността на договора за цесия, тъй като
това задължение е въведено с оглед защита на длъжника срещу възможността да изпълни на
кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането. Дори да се приеме, че
длъжникът не е получил уведомление преди датата на завеждане на иска, вкл.преди
подаване на заявлението, то изявлението на новия кредитор е достигнало до него с
получаване на преписа от исковата молба, предвид което цесията е породила действие
спрямо него, а ефектът на уведомяването следва да бъде зачетен като настъпил в хода на
процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК. Към делото е приложено пълномощно от цедента на
цесионера АСВ ЕАД за извършване на уведомяване на длъжника. Видно от приложените
три бр. уведомителни писма, нито едно от тях не е достигнало до длъжника. Доколкото
обаче на ответника, чрез особения му представител, е надлежно връчен преписът от
исковата молба ведно с приложенията към нея (сред които договор за цесия от с приложение
№1, пълномощно за цесионера и уведомлението до длъжника по чл.99, ал.4 ЗЗД), може да се
приеме, че съобщаването в конкретния случай на извършеното прехвърляне на вземане е
сторено с връчване книжата по реда на чл.131 ГПК, чрез особения представител.
Въззивният състав съобразява в тази връзка, че книжата по делото са били изпратени
на вписания в регистрите настоящ и постоянен адрес на ответника/които съвпадат/, като на
осн. Чл.47, ал.5 вр.ал.1 ГПК предвид редовно извършена процедура по връчване на книжата
по делото, на осн.ал.6 на същата разпоредба е назначен особен представител на ответника с
цел охрана на интересите му. Защитата, която се осъществява от назначения по делото
особен представител в тази хипотеза осигурява защита на страна по делото, по отношение
на която е приложена фикцията на чл.47, ал.5 ГПК. Особеният представител може да
извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично
пълномощно съобразно чл.34, ал.5 ГПК и съответно той се явява надлежен адресат на
всички твърдения, наведени от насрещната страна, вкл. в хода на процеса. Следователно
връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено чрез
6
особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчването
правни последици /по този въпрос изрично е постановено и Решение №198/18.01.19г. по т.
д. № 193/18г. на Първо т.о. на ВКС/. Поради това, съдът намира за неоснователни
възраженията на особения представител в жалбата, свързани с липсата на надлежно
уведомяване на ответника за извършената цесия. Следва да се приеме, че цесията има
действие за длъжника и доколкото същия не твърди да е извършил плащане на
задълженията на предишния кредитор и/или на цесионера. Нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД е
създадена в интерес на длъжника, с оглед избягване на т.н. двойно плащане. В случая
ответникът, макар чрез особен представител, не е навел подобни твърдения.
От приетата по делото експертиза се установява, че по договора длъжникът не е
извършвал никакви плащания, считано от септември 2017г. Същевременно ищецът се
позовава на предсрочна изискуемост съобразно чл.5 от Условия към договора за кредит,
съгласно предложение второ на която клауза, при просрочие на две или повече вноски по
кредита, считано от втората падежна дата, вземането на кредитора става автоматично
изискуемо. Към твърдяната от ищеца дата на изпадане в забава –20.03.2018г., когато
кредитът е обявен за автоматично предсрочно изискуем, съгласно изслушаното заключение
на ССЕ, са били налице предпоставките, цитирани по-горе. Налице е било неизпълнение на
задълженията по кредита като видно от заключението, последното плащане е извършено
01.09.2017г. като след тази дата не са установени други плащания. Към този момент са били
погасени общо 3 954.94 лева, посочени по отделни дати и пера на погасяване в таблица на
л.4 от заключението. Вещото лице е изследвало всички начислени и извършени плащания до
цесията на 14.03.2018г. в Приложение към ССЕ. Налице е идентичност в начислените суми
както към март 2018, така и към датата на подаване на заявлението на 03.10.2018г., а така
също и към подаване на исковата молба на 21.06.2019г. Посочен е размер на непогасената
към м.10.2018г. главница, договорна лихва и такси в размер общо на 11 728.72 лева, както
следва: 6240 лева главница, договорна лихва за периода от 20.08.2017г. до 20.06.21г. –
4 761.88 лева, застрахователна премия от 201.58 лева, за периода от 20.09.2017г. до
20.02.2018г.и законна лихва в размер на 524.86 лева, за периода от 14.03.2018г. до
31.08.2018г.
Както правилно е отбелязал и първостепенният съд, предсрочната изискуемост на кредита
по смисъла на чл.60 ЗКИ не настъпва автоматично с факта на неплащане на дължимите
вноски по него, а е необходимо нарочно волеизявление на кредитора в този смисъл, което
следва да е доведено до знанието на кредитополучателя. Моментът на предсрочната
изискуемост на задължението по кредита при иск по чл.422 ГПК трябва да предхожда
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно т.18 на ТР №
4/2013 год. ОСГТК на ВКС. По делото липсват доказателства длъжникът да е бил уведомен
за това въпреки обективиране на това уведомление едновременно със съобщаване на
цесията. Поради това съдът е приложил постановките на ТР №8/2017г. на ОСГТК на ВКС и
уважил частично установителните искове до размера на падежиралите вноски по договора за
7
кредит до приключване на устните прения като отхвърлил за останалата част, но уважил
частично и предявени осъдителни искове, за периода до крайния падеж на договора за
кредит, т.е. за установена непадежирала предсрочно изискуема главница.
Въззивният съд споделя изводите на районния съд, че е допустимо обявяване на
предсрочната изискуемост по договора за кредит с връчване на исковата молба на особен
представител на длъжника. /в този смисъл решение №198/18.01.2019г., постановено по гр.д.
№193/2018г. на ВКС I т. о./ Следователно предсрочната изискуемост по процесния кредит е
настъпила в хода на процеса с връчване на книжата по делото на особения представител на
ответника, което е осъществено на 28.10.2019г. и като факт, настъпил в хода на процеса
следва да бъде зачетен и съобразен от съда съгласно чл.235, ал.3 ГПК. Съгласно
константната съдебна практика и задължителната практика на Върховния касационен съд -
исковата молба се счита за изявление за разваляне, прекратяване или изменение на договор
между страните, както в конкретния случай за покана за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. В този смисъл са и решенията по чл.290 от ГПК № 178 от 12.11.2010г. по т. д. №
60/2010 г. на ВКС, II ТО и решение № 156 от 30.10.2012 г. по т. д. № 772/11 г., II ТО.
Специфичното в случая е, че исковата молба не е връчена лично на ответника, а на назначен
му от съда по реда на чл.47 ГПК особен представител. Особеният представител, назначен от
съда на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК може надлежно да приема изявления от името и за
сметка на страната, която е назначен от съда да представлява. /така и опр.№736/2016г. по
т.дело №2352/2015г. на Второ т.о. ВКС/ В цитираното по-горе решение на ВКС, Първо т.о.
рег.№198/2019г. е отговорено именно на този въпрос като съдът приема, че връчването на
всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчването правни
последици.
Поради изложеното, съдът намира, че са налице валидни договор за кредит и договор за
цесия, валидно уведомяване на длъжника в хода на производството както за цесията, така и
за предсрочната изискуемост, при наличие на основанията за това по чл.5 от Условията към
договора за кредит.
Преди да пристъпи към конкретно изчисляване размера на претенциите съдът констатира
действителността на приложения договор за потребителски паричен кредит от 13.06.2018г.
и Условия към него ведно с включен погасителен план. Налице е договор, попадащ в
регулацията на ЗПК доколкото страна кредитополучател по него е физическо лице.
Възраженията срещу шрифта на договора съдът намира за неоснователни тъй като
единствено застрахователния Сертификат и Общите условия по застраховка „Защита на
плащанията“ на кредитополучателите на Кредит Класик, са в по-малък мащаб от
предвидения в чл.10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не
по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Не е налице
8
нарушаване на условието и на ал.3 доколкото същата касае анексите, подписани от страните
по договора за кредит. Видно от сертификата, същия е подписан от друго юридическо лице,
различно от кредитодателя. Дори да се приеме, че поради нарушаване изискването на чл.10
и чл.11 ЗПК, този документ е недействително и не обвързва ответника, то задължението по
застраховката е обективирано в договора за кредит и в погасителния план като дължимо
месечно плащане, определено по размер и падеж. Начина на плащане на премията е
уговорен изрично в чл.2 от приложените Условия по кредита.
По размера на установителните претенции: Предмет на претенциите са дължимата
падежирала главница към приключване на устните прения, т.е. към 20.05.2020г., която
изчислена съобразно кредитираната ССЕ е в размер на 3 649.73 лева от общо
констатираните за дължими по договора от вещото лице 6240.40 лева /вж.т.4 от ССЕ и
Приложение №1 към същото/. Първата инстанция е установила сума в по-малък размер от
3281.50 лева, представляващи падежирала главница. Независимо от разликата в посочената
сума, въззивният състав не може да постанови по-неблагоприятно решение спрямо
обжалвалия поради липса на жалба от ищеца АСВ ЕАД, на основание чл.271, ал.1,
предложение второ от ГПК. Това важи както за главницата, така и за изчислената от ВОС
законна лихва за забава върху падежиралите вноски, която е уважена също в по-нисък
размер от 204.23 лева. Както е посочено в решение № 1/13.07.2012 година, постановено по
гр. д. № 550/2011г. по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., по жалба на една от страните в процеса, при
валидно и процесуално допустимо решение, второинстанционният съд не може да
постанови решение с по-неблагоприятен за тази страна правен резултат, дори и при
констатации в тази насока. Поради изложеното въззивният съд възприема посочените от
първата инстанция суми за главница и договорна лихва, макар и в по-малък от установения
от заключението размер.
Част от претенцията по чл.422 ГПК е и иска за договорна лихва в размер към същата дата
20.05.2020г., считано от 20.02.2018г., на 3 415.54 лева. Към тези суми се дължат и
претендираните законни лихви, считано от 21.03.2018г. до подаване на заявлението на
03.10.2018г., които са изчислени от първата инстанция в размер на 204.23 лева.
По предявените в евентуалност осъдителни претенции: Поради отхвърляне на
установителните искове за разликата до пълния дължим размер по договора за кредит и
сбъдване на процесуалното условие, съдът дължи разглеждане на предявените в
евентуалност осъдителни претенции. В хода на производството е настъпила предсрочна
изискуемост на вземането с връчване на исковата молба на особения представител съгласно
чл.235, ал.3 ГПК. Поради това, цялата дължима главница по договора за кредит, макар и
непадежирала към подаване на заявлението на 03.10.2018г., се дължи до установения от
заключението размер от 2 590.67 лева.
С настъпване изискуемостта в хода на производството, не се дължи договорната лихва
доколкото е налице отпадане преимуществото на срока и ползването на кредита занапред
9
съгласно т.2 от ТР №3/2017г. на ОСГТК на ВКС. Поради това, в тази част предявената
осъдителна претенция е неоснователна изцяло и подлежи на отхвърляне. Дължи се законна
лихва върху станалата изискуема главница от момента на връчване преписа на исковата
молба на особения представител, в който момент настъпва и условието за изискуемост на
непадежиралото вземане, т.е. считано от 28.10.2019г. /връчване преписа на исковата молба/.
Претенцията за мораторна лихва от 21.03.2018г. до подаване на исковата молба на
21.06.2019г. е също неоснователна, тъй като към този момент вземането за тази сума не е
било изискуемо. Дължи се единствено законната лихва върху главницата от 28.10.19г. до
изплащането.
Поради достигане до частично различни правни изводи, решението на ВРС следва да бъде
отменено единствено в частта, в която е присъдена законна лихва за забава в размер на
140.36 лева, за периода от 21.03.2018г. до 01.10.2018г. както и в частта на присъдените
законни лихви от 21.06.2019г. В останалата част поради идентичност на правните изводи,
решението подлежи на потвърждаване. По отношение разликите при пресмятане на
претенциите съдът препраща към цитираната по-горе разпоредба на чл.271 ГПК.
Поради неоснователност на жалбата, във въззивното производство разноски се следват на
въззиваемата страна в размер на авансирания депозит за особен представител от 450 лева
както и 200 лева ю.к.възнаграждение, определено съгласно чл.78, ал.8 ГПК от съда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №3029/10.07.2020г., постановено по ГД №9682/2019г. на ВРС, 19 състав,
в частта, в която съдът е осъдил И. Х. Х., ЕГН **********, да заплати на АСВ ЕАД, ЕИК
*********, сумата от 140.36 лева, представляващи обезщетение за забава върху предсрочно
изискуема главница по договор за кредит от 16.03.2016г., в размер на 2 590.68 лева,
изчислена за периода от 21.03.2018г. до 01.10.2018г. ведно със законната лихва от
предявяване на исковата молба на 21.06.2019г. до изплащането на дълга, като вместо това
ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от Агенция за събиране на вземания ЕАД, ЕИК *********
срещу И. Х. Х., ЕГН **********, с.Разделна, общ.Белослав, иск за осъждане на ответника да
заплати обезщетение за забава върху предсрочно изискуемата главница по договор за кредит
Плюс от 13.06.2016г., начислена за периода от 21.03.2018г. до 01.10.2018г. ведно със
законната лихва от предявяване на иска на 21.06.2019г. до връчване препис на ответника
/чрез особен представител/ на 28.10.2019г.
ПОТВЪРЖДАВА решението на ВРС в останалата обжалвана част.
10
В отхвърлителната част решението не е предмет на обжалване.
ОСЪЖДА И. Х. Х., ЕГН **********, да заплати на АСВ ЕАД, ЕИК *********, сумата от
650 лева, представляващи сторени във въззивното производство разноски, на основание
чл.78, ал.1 вр.ал.8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11