№ 142
гр. София , 06.08.2021 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
в закрито заседание на шести август, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно
гражданско дело № 20211800500524 по описа за 2021 година
Подадена е частна жалба от „Ч.Е.Б“ АД срещу определение, постановено в
открито съдебно заседание на 15.04.2021г. по гр.д. № 145/2021г. по описа на
РС- Самоков, с което производството по делото е прекратено с мотиви за
недопустимост по чл. 126 от ГПК на предявения от жалбоподателя иск по чл.
422, ал. 1 от ЗЗД.
Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и
незаконосъобразно. Оспорва решаващия извод на първоинстанционния съд,
довел до постановяване на обжалваното определение. Счита, че този извод би
следвало да обуслови спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК (каквото
искане е неправено още с исковата молба), но не и за недопустимост на така
предявения иск. Описва фактическата обстановка по делото. Изтъква, че
интересът му от провеждане на настоящото производство произтича от
възможността за снабдяване с изпълнителен титул в случай на уважаване на
иска. Счита, че, с оглед специфичното съотношение между двата иска,
постановяване на съдебен акт по настоящото дело преди да е приключило
делото пред СГС би било недопустимо, но тази опасност би била
предотвратима чрез спиране на настоящото производство поради
преюдициалност на това на СГС. Допълнително изтъква, че в настоящото
производство е предявен и иск, който не е предмет на разглеждане по делото
на СГС, т.е. за него не биха могли да са налице предпоставките по чл. 126 от
ГПК. Прави извод, че, независимо от формалната идентичност на двете
производства, по- късно заведеното такова не следва да се прекратява.
Твърди, че, прекратявайки производството по делото, Самоковският районен
съд е лишил ищеца от признато от закона право да защити своя интерес за
снабдяване с изпълнителен титул, в случай на установяване на вземането,
както и от правото му да прекъсне погасителната давност относно това
вземане на осн. чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. Претендира разноски за държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение.
Препис от жалбата е бил връчен на ответника – „Г.К.Г.“ ЕООД – на
1
10.05.2021г. и в едноседмичния срок по чл. 276, ал. 1 от ГПК е подаден
отговор, с който жалбата се оспорва и се изразява становище за правилност
на обжалвания съдебен акт. Сочи, че предявеният в настоящото производство
положителен установителен иск и отрицателният установителен иск,
предявен пред СГС, имат един и същ предмет. Счита, че между двете дела не
съществува съотношение на преюдициалност, а на пълно тъждество, поради
което висящността на по- рано заведеното дело пред СГС съставлява
абсолютна процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 от ГПК за провеждане на
настоящото производство по чл. 422 от ГПК. Оспорва аргументите на
жалбоподателя и намира, че той разполага с други възможности за защита на
правата си, в случай, че отрицателният установителен иск бъде отхвърлен.
Поддържа, че, независимо от различното процесуално качество на страните
по двете дела, с исковете се цели идентичен резултат. Намира за ирелевантно
предявяването на акцесорен иск за мораторна лихва. Изразява становище, че
давността за вземането вече е спряна с образуваното производство пред СРС,
поради което не може да бъде спряна повторно с образуването на настоящото
производство. Моли съда да остави без уважение частната жалба. Претендира
разноски.
След преценка на доказателствата по делото, съдът намира за
установено от фактическа страна следното:
На 09.02.2021г. „Ч.Е.Б“ АД е подало искова молба до Самоковския
районен съд, с която е предявил иск по чл. 422 от ГПК за установяване по
отношение на „Г.К.Г.“ ЕООД, че последното му дължи сумата 11726,10лв. –
главница по незплатена фактура от 27.10.2017г. за период от 19.07.2017. до
16.10.2017г. за обект с клиентски номер 110006221938, сумата 3423,38 лв. –
законна лихва за забава върху главницата за период от 14.22.2017г. до
08.12.2020г., както и законна лихва върху главницата за период от датата на
подаване заявлението по ч.гр.д. № 1070/2020г. на РС- Самоков до изплащане
на вземането.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е подал отговор, с който е
изразил становище за недопустимост на производство и е настоял, същото да
бъде прекратено на основание чл. 126 от ГПК. Изтъкнал е, че пред СГС е
висящо производство по гр.д. № 269/2021г. между същите страни на същото
основание и за същото искане, образувано по въззивна жалба на „Ч.Е.Б“ АД
срещу решението по гр.д. № 20999/2018г. на СРС, постановено по
отрицателен установителен иск от „Г.К.Г.“ ЕООД за установяване, че не
дължи на „Ч.Е.Б“ АД сумата 11726,10лв. Изразил е становище, че е налице
пълна идентичност между страните и предмета на двете дела. Оспорва
доводите на ищеца на „Ч.Е.Б“ АД. Счита, че давността е спряна с образуване
на предходното дело. Съзира опасност от пререшаване на идентичен спор.
Изразява становище и по съществото на спора.
Към отговора е приложено съдебно удостоверение от Софийския
градски съд, съгласно което пред този съд е висящо в.гр.д. № 269/2021г.,
чийто предмет е установяване по отношение на „Ч.Е.Б“ АД, че „Г.К.Г.“ ЕООД
не му дължи сумата 11726,10лв., начислена с фактура от 27.10.2017г. –
корекция за обект с клиентски номер 110006221938.
При тези данни, Самоковският районен съд е преценил, че двете дела са
2
тъждествени по страни и предмет, като това пред СГС е образувано преди
настоящото. Поради това, независимо че единият предявен иск е
положителен, а другият – отрицателен, районният съд е прекратил
производството пред себе си поради недопустимост по чл. 126 от ГПК.
Позовал се е на съдебна практика в този смисъл - Решение № 46 от 8.04.2013
г. на ВКС по т. д. № 96/2012 г., II т. о., ТК.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав намира, че частната жалба е основателна, поради следните
съображения.
Цитираната от районния съд съдебна практика е преодоляна с по- нова
такава в обратния смисъл (Определение № 384 от 14.08.2019 г. на ВКС по ч.
т. д. № 217/2019 г., I т. о., ТК), постановена в напълно идентична хипотеза.
Според така цитирания съдебен акт, „наличието на предявен от ответника
отрицателен установителен иск относно вземането, за което е издадена
заповедта за изпълнение, не дава основание за допускане на изключение от
дадените с ТР № 4/2013 разрешения. Изпълнителната сила на издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК се свързва императивно с
предявяването положителен установителен иск от заявителя и
уважаването на този иск. То не може да бъде обусловено от развитието на
производството по иск предявен от длъжника, който по време на процеса
може да оттегли или да се откаже от този иск и спорът относно
съществуването на вземането да остане неразрешен. Наред с това следва
се има предвид, че срокът за предявяване на иска по чл. 422 от ГПК е
преклузивен и висящността на спор относно същото вземане не спира този
срок, макар, че давност по отношение на вземането няма да тече докато
трае производството по отрицателния установителен иск. С изтичането
на срока съдът е длъжен да обезсили заповедта в хипотезата на чл. 415, ал.
5 от ГПК.“ Подчертана е разликата между установителен иск, предявен по
реда на чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, и положителен
установителен иск, предявен по общия исков ред, като е изтъкнато, че „с
решението по установителния иск по чл. 422 от ГПК се формира сила на
пресъдено нещо относно съществуването на вземане, но с изпълнителна сила
се ползва издадената заповед за изпълнение. Ако с решението по иска бъде
признато съществуването на вземането, заповедта за изпълнение влиза в
сила и вземането подлежи на изпълнение. Следователно решението, с което
се уважава предявеният иск по реда на чл. 422 от ГПК е идентично по
последици с решението по осъдителен иск поради връзката с издадената
заповед за изпълнение. Предявеният отрицателен установителен иск от
длъжника не съставлява пречка за кредитора да предяви осъдителен иск за
същото вземане. Между двете производства няма пълна идентичност,
доколкото е различен видът на търсената с иска защита – допускане на
принудително удовлетворяване срещу ответника. Защитата, която се
търси с осъдителния иск, включва в себе си защитата, която се твърди с
установителния иск“. Направен е извод, че „поради това предявеният от
длъжника отрицателен установителен иск не съставлява пречка за
кредитора да търси принудително изпълнение на претендираното от него
право, чрез предявяването на осъдителен иск или по реда на заповедното
производство“.
В сходен смисъл за независимост между производствата по
3
положителен и отрицателен установителен иск в специфичната хипотеза на
чл. 422 от ГПК са и Определение № 86 от 26.02.2019 г. на ВКС по т. д. №
2345/2018 г., I т. о., ТК, Определение № 9 от 6.01.2016 г. на ВКС по т. д. №
3588/2014 г., II т. о., ТК.
Също така е налице практика, според която в обратния случай (при
първоначално предявен положителен установителен иск) предявяването на
отрицателен установителен иск за същото право между същите страни е
недопустим (Определение № 23 от 17.01.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 867/2011
г., I т. о., ТК, Определение № 274 от 12.04.2012 г. на ВКС по ч. т. д. №
131/2012 г., II т. о., ТК), но тя е неприложима в настоящия случай.
За пълнота на изложението, съдът отбелязва, че, извън спецификата на
установителния иск по чл. 422 от ГПК, какъвто е настоящият, въпросът за
съотношението между положителен и отрицателен установителен иск се
решава по различен начин (напр. Определение № 332 от 25.06.2020 г. на ВКС
по гр. д. № 101/2020 г., I г. о., ГК, Определение № 149 от 28.09.2020 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 1568/2020 г., II г. о., ГК, Определение № 134 от 22.03.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 3476/2017 г., I г. о., ГК), но и тази практика е неприложима в
настоящия случай.
Допустимостта на настоящото производство произтича и от непълната
идентичност в предметите на двете дела, доколкото в него е предявен и
акцесорен иск за сумата 3423,38 лв. – законна лихва за забава върху
главницата за период от 14.22.2017г. до 08.12.2020г.
Единствената хипотеза, в която настоящото производство действително
би било недопустимо, е свързана с уважаване на предявения отрицателен
установителен иск (арг. от чл. 299, ал. 1 и 2 от ГПК), но тя не е налице преди
влизане в сила на решението по него.
На последно място, съдът намира, че допустимостта на предявения пред
Самоковския районен съд положителен установителен иск се обуславя и от
съображения за предотвратяване на злоупотреба с процесуални права. Ако
отрицателният установителен иск за несъществуване на вземането се приеме
за основание за прекратяване на производството по иска с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, е възможно, длъжникът в материалното
правоотношение да предяви такъв иск с единствената цел да постигне именно
този резултат, като след постигането му оттегли иска си, но в такъв случай
срокът по чл. 422 от ГПК ще е изтекъл, и кредиторът не би могъл да предяви
(повторно) положителния иск за установяване на вземането по издадената
заповед за изпълнение. Дори отрицателният установителен иск да се разгледа
по същество и да бъде отхвърлен, резултатът ще е същият, тъй като
производството по положителния установителен иск на заявителя пак ще е
прекратено. И в двата случая това ще доведе до обезсилване на заповедта за
изпълнение и лишаване на кредитора от изпълнително основание. Така,
предходно проведеното заповедно производство ще бъде обезсмислено, а
кредиторът ще бъде принуден да предяви осъдителен иск, за да се снабди с
изпълнително основание за принудително осъществяване на правото си.
С оглед гореизложеното, обжалваното определение следва да бъде
отменено, а делото – да се върне на Самоковския районен съд за
4
продължаване на съдопроизводствените действия.
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на
жалбоподателя следва да се присъдят разноски в размер на 15 лв. – държавна
такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение, постановено на 15.04.2021г. по гр.д. №
145/2021г. по описа на РС- Самоков.
ВРЪЩА делото на Самоковския районен съд за продължаване на
съдопроизводствените действия, при съобразяване с мотивната част на
настоящото определение.
ОСЪЖДА „Г.К.Г.“ ЕООД с ЕИК ********* да заплати на „Ч.Е.Б“ АД с
ЕИК ********* разноски по делото в размер на 115лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5