РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.09.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на деветнадесети
ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Т., като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД № 3367
по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20247949 от 10.11.2020 г., постановено по
ГД № 71772 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), III ГО, 140 с-в на основание
чл. 48 от ЗЗД Г.Б.Г. и Т.И.Т. са осъдени да заплатят солидарно, в качеството им
на родители на непълнолетната към момента на деянието и на предявяване на
исковата молба в съда Г.Г.Г., на И.Н.В., действаща
със съгласието на нейната майка и законен представител А.В.Г. сумата в размер
на 3000,00 лева, ведно със законната лихва от 18.03.2019 г. до погасяването,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие увреждане на задрвето, изразяващо се в контузия на средния лицев етаж
вляво; хематом в основата на дясната орбита; субконюктивен
кръвоизлив на склерата на лявото око; контузия на носа, включително и
кръвотечение; мигрирало кръвонасядане в основата на
дясната орбита; охлузване в долната част на носа и областта на лявата скула, и
преживяна психическа травма, причинени на ищцата от нанесени удари в лицето от
непълнолетното дете на ответниците Г.Г.Г., което деяние е извършено на 18.03.2019 г. в гр. Нови
Искър, като искът е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен
размер от 5000,00 лв. На основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК първоинстанционният
съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в
исковото производство съразмерно с уважената, респ. с отхвърлената част от иска.
Решението на СРС е обжалвано от ответниците
Г.Б.Г. и Т.И.Т. в частта, с която исковата претенция е уважена. Въззивникът
поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, необосновано и
постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. В жалбата се
излагат подробно оплаквания, че СРС неправилно е уважил исковата претенция, тъй
като, според жалбоподателите, същата е неоснователна както по основание, така и
по размер, а при условията на евентуалност считат, че размерът на уважената
част от исковата претенция следва да бъде редуциран по справедливост. Сочи се,
че първата инстанция не е отчела, че всъщност ищцата със своето поведение е
провокирала настъпването на процесното деяние от
18.03.2019 г. Твърди се, че първа е осъществила агресивни действия именно ищцата.
Въззивниците считат, че първоинстанционният съд не е отчел факта, че образуваното
за процесното деяние досъдебно производство е прекратено, тъй като
наблюдаващият прокурор е счел, че деянието на Г.Г.е извършено
от нея поради лекомислие. Касателно протокола за разпит на Г.Г.жалбоподателите посочват и че същият е частен свидетелстващ
документ и се ползва с необвързваща решаващия съд материална доказателствена
сила, за разлика от официалните свидетелстващи документи. Сочи се, че за
гражданския съд задължителна е само присъдата на наказателния съд и то само за
обстоятелствата, визирани в разпоредбата на чл. 300 от ГПК, респ. останалите правнорелевантни обстоятелства следва да се установят от
гражданския съд по предвидения в ГПК ред, което не било сторено от последния.
На следващо място, жалбоподателите твърдят, че са налице предпоставките за
намаляване на присъденото обезщетение поради съпричиняване съгласно
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Ето защо отправят искане до СГС като
въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част,
респ. да се присъди обезщетение по справедливост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемата И.Н.В..
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е огра-ничен от
релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивна-та жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2
от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релеви-раните във въззивната
жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на
първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално леги-тимирани
лица и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание по чл. 48, вр. с чл. 45, ал. 1, вр. с чл. 52 и 53 от ЗЗД.
Основателността на исковата претенция в случая е
обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки
(юридически факти), а именно: противоправно деяние (действие или бездействие)
на дете, ненавършило пълнолетие, вреда и причинна връзка между противоправното поведение
на дееца и настъпилите вреди, ответниците да са родители на ненавършилото
пълнолетие дете и да упражняват родителските права спрямо последното.
Установяването на тези обстоятелства, при условията на пълно и главно доказване,
е в тежест на ищеца. Ответниците по делото могат да проведат насрещно доказване
касателно тези факти. В тежест на ответниците при условията на пълно и главно
доказване е да установят, че не са били в състояние да предотвратят
настъпването на вредите и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от
ищеца при наличие на релевирани в тази насока възражения по чл. 48, ал. 3 и чл.
51, ал. 2 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
ответниците са родители на детето Г.Г.и че последната
живее при тях. От формираната по делото доказателствена съвкупност – писмени
доказателства и свидетелски показания, СРС е приел за установено, че детето Г.Г.е осъществила противоправно
поведение – нанесла е няколко удара с шамар в лицето на ищцата И.В.. СРС не
кредитира показанията на свидетеля С. в частта, в която същият сочи, че ищцата
първа е осъществила физическо насилие спрямо детето на ответниците,
предвид възможната му заинтересованост от изхода на делото. СРС не кредитира и
тези на свидетеля З., тъй като същите представляват производни доказателства
(дадени са изцяло на база разказ на Г.Г.за случилото
се с ищцата). Първата инстанция приема за установено, че вследствие деянието на
Г.Г.за ищцата са настъпили следните увреждания: контузия
на средния лицев етаж вляво; хематом в основата на дясната орбита; субконюктивен кръвоизлив на склерата на лявото око;
контузия на носа, включително и кръвотечение; мигрирало кръвонасядане
в основата на дясната орбита; охлузване в долната част на носа и областта на
лявата скула, което се установява от приложеното по делото като писмено
доказателство медицинско удостоверение, неоспорено от ответниците.
За претърпените от ищцата физически и страдания, както и касателно
нанесената ѝ психическа травма, СРС е кредитирал показанията на свидетеля
Г.. При това положение първоинстанционният съд е
счел, че исковата претенция по чл. 48, вр. с чл. 45
от ЗЗД е установена по своето основание, като ответниците
отговарят солидарно за причинените от тяхното дете вреди. Касателно
размера на обезщетението СРС се е позовал на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД,
както и на разясненията, дадени с ППВС № 4/1968 г., като е приел за справедлив
размер на обезщетението сумата от 3000,00 лв. Изложените от първоинстанционния съд фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя изцяло и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Неоснователно е оплакването, че именно ищцата е
поставила началото на физическия сблъсък между нея и детето на ответниците. От съвкупната преценка на приобщените по делото
доказателства, се установява по категоричен начин, че именно Г.Г.е започнала физическата схватка между нея и ищцата И.В..
В тази връзка правилно първата инстанция не е кредитирала показанията на свидетеля
И.С., тъй като същите са противоречиви, не се подкрепят от нито едно от други
доказателства по делото и свидетелят в достатъчна степен е вероятно да е
заинтересован от изхода на делото предвид отношенията, в които се намира с
детето на ответниците. Освен това, кой е започнал
физическия сблъсък е въпрос, който евентуално би имал значение за редуциране на
обезщетението по чл. 51, ал. 2 от ГПК. Същественото е, че безспорно Г.Г.е осъществила противоправно поведение,
което е в пряка причинна връзка с понесените от ищцата телесни увреждания и
психическа травма, което обуславя ангажиране гражданската отговорност на
нейните родители в условията на солидарност.
Съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК влязлата в
сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено
деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Съгласно практиката на върховната съдебна инстанция, която е трайна и безпротиворечива, с тези последици се ползва и решението на
наказателния съд по чл. 78а от НК, но не и постановлението на прокурора, с
което се прекратява наказателното производство (така Решение № 14 от 4.05.2011
г. на ВКС по гр. д. № 1493/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 47 от 23.04.2012 г.
на ВКС по т. д. № 340/2011 г., I т. о., ТК; Решение № 75 от 12.05.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 733/2012 г., IV г. о., ГК). Непозволеното увреждане е съставомерно и противоправно
деяние – по този признак то прилича на престъплението. Разликата между непозволено
увреждане и престъплението се състои в това, че едно деяние е престъпление, ако
е общественоопасно и осъществява всички признаци на
конкретен престъпен състав, обявен от закона за наказуем и има толкова вида
престъпления, колкото са съставите в Наказателния кодекс, докато непозволеното
увреждане е формулирано само в една правна норма, т.е. предвиден е общ състав.
За непозволено увреждане е обявено всяко увреждане на друго лице, без законът
да поставя допълнителни изисквания към деянието и без деянията да са
диференцирани. Поради това обстоятелството, че наказателното производство по
водени досъдебни производства е прекратено поради несъставомерност,
не е от правно значение за гражданския спор за непозволено увреждане (така Решение
№ 101 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6111/2014 г., III г. о., ГК). Още
повече, в настоящия случай наказателното производство е прекратено не поради несъставомерност, а на основание чл. 61, ал. 1 от НК – престъплението
е извършено поради лекомислие. В тази връзка доводите в жалбата, че
гражданският съд не е съобразил, че досъдебното производство за деянието е
прекратено, респ. тези във връзка с приложението на чл. 300 от ГПК, също се явяват
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ГПК ако
увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се
намали. Задължително условие за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е наличието на
причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. За да се
приеме правнорелевантен принос, не е достатъчно
увреденият да е благоприятствал настъпването на отрицателния резултат, но е
необходимо и каузално да го е обусловил. Основание за намаляване на
обезщетението по силата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД би могло да бъде и противоправно поведение на увредения, при което се нарушава
императивна правна повеля – забраняваща или заповядваща правна норма.
Обезщетението за вреди би следвало да се намали и когато без да е нарушил
правна норма, пострадалият съпричинява увреждането,
като не полага дължимата грижа към себе си, не проявява нужното внимание,
изискуемо или предполагаемо според неписаните житейски правила. Свободата на
преценка на съда при определяне на обезщетение по чл. 52 ЗЗД по справедливост
не може да бъде безгранична и неконтролируема. За да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е
допринесъл за тяхното настъпване. Необходимо е обаче този принос да е конкретен
- т. е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането
от такива действия от страна на увреденото лице. Съпричиняване
на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е
станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя
на вредата. Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване
на вредата, той съпричинява същата. Причинно-следствената
връзка е обективен факт, поради което приложението на нормата на чл. 51, ал. 2
от ЗЗД не е обусловено от субективното отношение на пострадалия към
настъпването на деликта и произлезлите от него
неблагоприятни последици. Вината на пострадалия не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да
действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите
действия и бездействия са правно ирелевантни за
института на съпричиняването (така Решение № 312 от
25.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2008 г., II г. о., ГК; Решение № 45 от
15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г., II т. о., ТК; Решение № 945 от
15.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3026/2008 г., IV г. о., ГК; Решение № 350 от
17.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1382/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 165 от
26.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 93/2010 г., II т. о., ТК).
В действителност в отговора на исковата молба са
изложени твърдения, които могат да се квалифицират като възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и досежно
него първата инстанция не е изложила мотиви. Независимо от това обаче в конкретиката на настоящия случай въззивният
съд намира, че не е налице хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, респ. не е
необходимо определеното от съда обезщетение да бъде редуцирано поради това, че
за настъпване на вредоносния резултат е допринесла и ищцата по следните
съображения. Наличието на съпричиняване не е
установено при условията на пълно и главно доказване от ответниците,
чиято е била доказателствената тежест за доказване на
това обстоятелство. На следващо място, дори да се приеме, че поведението на
ищцата се намира в отношение на причинно-следствена зависимост с настъпилите
вреди, то е допринесло в относително малка степен, която не е в състояние да
обуслови редуциране на обезщетението за неимуществени вреди под определения от
първата инстанция размер. Действията на ищцата нито извиняват физическата
агресия, проявена спрямо нея от детето на ответниците,
нито са от естество да обусловят намаляване отговорността на последните. Ето защо
настоящия въззивен състав намира за справедлив
определения от СРС размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Изложеното дава основание на въззивния
съд да достигне до извод, че предпоставките, обуславящи исковата претенция по
чл. 48, ал. 1, вр. с чл. 45, вр.
с чл. 52 от ЗЗД делото са се осъществили и тяхното наличие е установено по
делото.
Ето защо правилно първата инстанция е приела, че
претенцията на ищеца е установена по своето основание, поради което следва да
бъде ангажирана имуществена отговорност на ответниците
за репариране причинените от тяхното дете неимуществени вреди чрез заплащане на
съответно обезщетение на ищцата.
При такава хипотеза размерът на обезщетението се
определя от съда по справедливост (по аргумент от разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД). Съгласно задължителните указания,
дадени с Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС понятието
„справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с
преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Първоинстанционният
съд е извършил оценъчна дейност, като е взел предвид конкретните обективни
обстоятелства, които случаят разкрива, при която дейност е достигнал до извод,
че в случая справедливият размер на обезщетението възлиза на 3 000,00 лв.
Тъй като въззивният съд споделя изцяло съображенията на първата инстанция
касателно приетия размер на обезщетението, в тази част препраща към
първоинстанционното решение по силата на чл. 272 от ГПК.
Горното обуславя неоснователност на депозираната
въззивна жалба, респективно обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно, доколкото крайните изводи на двете инстанции по релевантните за
делото въпроси съвпадат.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият и ищец в производството пред първата инстанция.
Същият претендира и доказва извършване на разноски в размер на 500,00 лв. за
адвокатско възнаграждение. Въззивникът изрично е
заявил, че не прави възражение за прекомерност. С оглед на което следва да се
присъди целият претендиран размер на разноските,
сторени пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от
ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20247949 от 10.11.2020 г., постановено по
ГД № 71772 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, III ГО, 140 с-в в
обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Г.Б.Г., ЕГН **********
и Т.И.Т., ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. Нови Искър, кв. „Курило“, ул. „******да заплатят на И.Н.В., ЕГН **********,
действаща със съгласието на своята майка А.В.Г., ЕГН **********, със съдебен
адрес: *** сумата от 500,00 лв. (петстотин лева), представляваща заплатено от
страната адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.