Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесети
ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Маргарита Д., като разгледа
докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 415 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 276910 от 18.11.2019 г.
(неправилно посочено като 18.11.2018 г.), постановено по гр. д. № 26385/2018 г.
по описа на СРС, ГО, 24 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу З.Д.К.
искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД вр. чл.150,ал.1 ЗЕ и чл.86,ал.1 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата 3 676, 01 лв. - главница, представляваща стойността на незаплатена
топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г., отразена в общи
фактури № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г., № **********/31.07.2017г.
и 495, 29 лв. - законна лихва за забава за периода от 16.09.2015 г. до
08.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 88444/2017
г. на СРС, 24 състав.
Ищецът е осъден да заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сторените по делото разноски в размер на 120 лв. Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД.
Срещу постановеното съдебно решение
е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с
която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно,
постановено в нарушение на материалния закон. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответницата не е клиент
на топлинна енергия. Позовава се на § 1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката
съгласно, която „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е
физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва електрическа
или топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството
си. От представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 62,
том XII, дело №
1971/2007 г. се установява, че ответницата е съсобственик на процесния имот, заедно с лицето Д.И.К., който с посочения
нотариален акт е дарил на ответницата, собствената си 1/2 ид.
част от процесния имот. Така ответницата се легитимира
собственик на топлоснабдения имот през процесния период. Нормата на чл.153 от ЗЕ визира собственика
и титуляра на вещно право на ползване като страна по
правоотношението с топлопреносното предприятие.
Лицето, което фактически ползва имота на основание облигационно отношение,
притежава правното качество държател на имота, а не ползвател по смисъла на ЗС.
За възникване на същото е необходимо да бъде спазена определената от закона
форма, а именно: нотариален акт. По делото не е представен такъв, от който да е
видно, че е учредено право на ползване по смисъла на ЗС. Счита, че понятието
„титуляр на партида” няма никакво правно значение, а само вътрешно - счетоводно
значение за дейността на дружеството. ЗЕ изрично дава легална дефиниция на
понятието „потребител на топлинна енергия“, като в тази връзка е без значение
фактът дали лицето е обитавало процесния имот,
респективно дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично.
Правомощията, които формират състава на едно субективно право са типизираните
възможности, които субективното право дава на своя носител и в този смисъл § 1,
т. 42 от ДР на ЗЕ /§ 1, т. 13 от ДР на ЗЕЕЕ/ регламентира именно за тези
възможности, а не за реалното им упражняване. След като всички собственици и
титуляри на вещното право на ползване в сграда - етажна собственост са взели
решение за присъединяване към топлопреносната мрежа, то
същите дължат заплащане на постъпилата в сградата топлинна енергия. Освен
заплащането на съответната топлинна енергия, постъпила в собствения им имот,
потребителите са длъжни да заплатят и тази за отопление на общите части на
сградата. С оглед изложеното моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи
предявените искове, като му присъди направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ответницата З.Д.К., в който я оспорва.
Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Счита, че в производството по делото ищецът не е доказал при условията на
главно и пълно доказване облигационната връзка между страните по спора. Задължено
лице, съгласно Общите условия на топлопреносното
дружество и действащото законодателство, е собственикът или ползвателят с вещно
право на ползване по отношение на имота, като в случая не са представени такива
доказателства по отношение на нея. Заявява, че партидата на процесния
имот се води на името на Д.И.К., който е реалния потребител на топлинната
енергия. Позовава се на изтекла
погасителна давност по отношение на начислените задължения за периода м.05.2014
г. – м.10.2014 г. Счита клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия
приложими за исковия период за нищожни. Навежда доводи, че не е изпаднала в
забава по отношение на стойността на начислената топлинна енергия за периода м.04.2014г.
– м.04.2016г., тъй като липсва договорен срок за изпълнение, както и покана за
изпълнение на тези задължения, в съответствие с изискването на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Моли съда да отхвърли подадената въззивна жалба
и да потвърди обжалваното съдебно решение. Претендира сторените в производство
разноски.
Третото лице – помагач на ищеца „Т.С.“
ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
СРС е сезиран с обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД.
Ищецът
твърди, че ответницата е клиент на топлинна енергия за битови нужди на топлоснабден имот – апартамент 75, находящ
се в гр. София, общ. Искър, ж. к. „*****, абонатен № 103798, като му дължи
сумата от общо 4217, 88 лв., от която: 3 676, 01 лв. - главница за доставена и
незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., отразена в общи фактури
№ **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016г. и № **********/31.07.2017
г.; 495,29 лв. - законна лихва за забава за периода от 16.09.2015г. до
08.12.2017 г., както и сумата от 46, 58 лв., от които: 39, 59 – стойността
на услугата дялово разпределение и 6, 99 лв. – законна лихва за забава върху
нея, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 20.12.2017 г. до
окончателното изплащане. Във връзка с подадено на 20.12.2017 г. заявление, по
ч. гр. д. № 88444/2017 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, е постановена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът претендира установяване на
вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените
по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор на исковата молба ответницата оспорва предявените искове. Счита,
че ищецът не е доказал наличието на облигационна връзка между страните по
делото, обуславяща дължимостта на претендираните
суми. Твърди, че няма качеството на потребител на топлинна енергия за процесния имот и период. Прави възражение за погасяване по
давност на предявените вземания. Не оспорва количеството потребена
топлинна енергия и не твърди плащане на задълженията си. Счита, че не е
изпаднала в забава, като се позовава на нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от приложимите към този период Общи условия, в сила от 12.03.2014 г. Моли
съда да отхвърли предявените спрямо нея искове. Претендира сторените по делото
разноски.
На 20.12.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е
депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу З.Д.К. за сумата от 3 715,60 лв. – главница, както и 502,28 лв. – мораторна лихва за периода 16.09.2015 г. – 08.12.2017 г. В
т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца
топлинна енергия за периода м.05.2014 г. - м.04.2017 г., отразена в общи фактури
№ **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017
г. за топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, общ. Искър, ж.к. „*****, ап.75, абонатен № 103798. Посочено е,
че дължимите суми са, както следва: за доставена топлинна енергия 3 676, 01 лв.
– главница и 495, 29 лв. – лихва, а за дялово разпределение 39, 59 лв. –
главница и 6, 99 лв. – лихва.
С разпореждане от 15.01.2018 г. по
ч. гр. д. № 88444/2017 г. на СРС, ГО, 24 състав, съдът е постановил исканата
заповед за изпълнение, като присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 134, 36 лв., от които: 84,36
лв. - държавна такса и 50 лв. - възнаграждение на юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е
депозирано възражения от длъжника З.Д.К., с което оспорва вземанията по
издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е
предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
Видно от
представения нотариален акт за дарение на недвижим имот № 62, том XІІ, дело №
1971/ 2007 г. от 20.11.2007 г. Д.И.К. е дарил на своята дъщеря З.Д.К. собствената
си 1/2 ид. част от следния съсобствен
недвижим имот, а именно апартамент №75, находящ се в
гр. София, район Искър, ж. к. „Дружба“, местност „II зона”, в жилищна сграда на блок № 62, вх. Д, на 2
етаж, със застроена площ от 63, 29 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и
обслужващи помещения, заедно с избено помещение № 37, с полезна площ 2, 46 кв.
метра, заедно с идеални части от общите части на сградата и 0,738 % ид.части от правото на строеж.
Съгласно
писмо на Столична община, район „Искър” от 29.01.2015 г. до ищеца апартамент №
75, находящ се в гр. София, ж. к. „*****, се намира в
жилищен блок на Министерство на отбраната на Република България.
Представено
е писмо на МО на РБ от 27.03.2015 г., в което е посочено, че процесният имот е собственост на Д.И.К., като няма данни
същият да го е продал.
Видно от представен протокол от
проведено Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „*****от 20.06.2002 г.,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Е.К.“ ООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост.
С протокол без дата и вх. № 5276 от
17.09.2008 г. на „Т.с.” ЕООД, етажните собственици са взели решение услугата
дялово разпределение да се осъществява от „Т.с.” ЕООД, като е съставен списък на
етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 17.09.2002 г. е сключен договор №
2122 между СД „Е.К.“ и етажната собственост с адрес: гр. София, ж. к. „*****,
за петгодишен срок, по силата на който дружеството се е задължило да достави и
монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в едномесечен
срок след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера
за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор №
УN94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.с.“ ЕООД –
изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е
възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е
депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Въззивният съд
констатира, че СРС не се е произнесъл относно претенцията за дялово
разпределение и лихва за забава. Същевременно ищецът не е отправил искане за
допълване на постановеното съдебно решение. Ето защо тези претенции са извън
предмета на настоящото производство, поради което не следва да се обсъждат.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от ответницата в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да установи със сила на
присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Налице е спор между страните дали
през исковия период между тях е съществувало валидно договорно правоотношение
за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в
редакцията, действала до 17.07.2012 г. всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна
енергия“.
Понятието „потребител на топлинна
енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до
17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1,
т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на
чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща след 17.02.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на
договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ, какъвто обаче
не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или
титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по
презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната
инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответницата
на потребител на топлинна енергия за битови нужди с качеството й на собственик
на топлоснабден имот. Това обстоятелство е спорно в
отношенията между страните, доколкото ответницата своевременно е оспорил
качеството си на потребител на топлинна енергия още с депозирания в срока по
чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба. Ето защо ищецът следва да проведе
пълно и главно доказване на това свое твърдение, съгласно нормата на чл.154,
ал.1 ГПК, в каквато насока е и съставения по реда на чл.146 ГПК доклад по
делото от решаващия съд.
От представения по делото нотариален
акт, обсъден по – горе, се установи, че ответницата е придобила чрез дарение 1/2
идеална част от топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*****. Този нотариален акт
не е оспорен от ответницата, включително липсва оспорване и на вещно – транслативния ефект на сделката. Ето защо, макар че на
ищеца е издадено съдебно удостоверение за снабдяване с част от доказателствата,
представени в нотариалното производство при изповядване на сделката, които не е
ангажирал по делото, това не рефлектира върху легитимиращото действие на
нотариалния акт, който съставлява титул за собственост. Ето защо представеният
по делото нотариален акт надлежно удостоверява принадлежността на правото на
собственост относно 1/2 ид. ч. от топлоснабдения
имот. Също така ответницата не твърди и съответно не е ангажирала доказателства,
че се е разпоредила с притежаваната от нея част от процесния
имот. За принадлежността на правото на собственост по отношение на останалата
1/2 ид. ч. от имота ищецът не е ангажирал
доказателства по делото, а въз основа на представения нотариален акт не би
могло да се направи извод в тази насока, доколкото ответницата не е посочена
като съсобственик на имота, 1/2 ид. ч. от който се
прехвърля в нейния патримониум.
По изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи по делото, че
ищцата е собственик на процесния имот, като участието
й в собствеността е 1/2 ид. ч. В това си качество
същата е клиент на топлинна енергия през исковия период, като отговорността й е
ограничена от притежаваната от нея част от правото на собственост.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
- етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148)
и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването,
обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В
случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна
собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор,
сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице –
помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения
имот за исковия период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина
енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки
потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
Страните не спорят относно обстоятелството,
че за исковия период стойността на реално доставената топлинна енергия възлиза
на 3 676, 01 лв.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор на исковата молба ответницата своевременно е релевирала
възражение за изтекла погасителна давност за периода м.05.2014 г. – м.10.2014
г.
С ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС,
ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи
се парични задължения, имащи единен правопораждащ
факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Тъй
като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 20.12.2017 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 20.12.2014 г.
По
отношение на претендираните вземания приложение
намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото
дружество на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с решение №
ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от
10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл.33,
ал.1 от Общите условия от 2014 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на продавача. По делото не са ангажирани доказателства
от ищеца относно това обстоятелство, както и не са заявени признания от страна
на ответницата. Съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД, ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало. При това положение следва
да се приеме, че давността за вземането за м.11.2014 г. е започнала да тече от
01.12.2014 г. и е изтекла към 01.12.2017 г., т. е. преди депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК на 20.12.2017 г. С оглед на това погасени по давност
са вземанията на ищеца за периода м.05.2014 г. – м.11.2014 г. Предвид обстоятелството,
че давността не се прилага служебно, съгласно нормата на чл.120 ЗЗД и доколкото
възражението за изтекла погасителна давност се отнася за по – кратък период:
м.05.2014 г. – м.10.2014 г., изтеклата погасителна давност следва да се зачете
в рамките на заявения от ответницата период.
Съгласно
представеното съобщение към фактура № **********/31.07.2016 г. общата стойност
на доставената топлинна енергия за периода м.05.2015 г. – м.10.2015 г. след
приспадане на съответните суми за възстановяване, възлиза на 468, 98 лв. Така
общия размер на дълга – 3 676, 01 лв., следва да се приспадне посочената
сума, като разликата възлиза на 3 207, 03 лв. Предвид участието на
ответницата в съсобствеността, същата дължи на ищеца сумата от 1 603, 51 лв.
– стойност на доставената топлинна енергия за периода м.11.2015 г. – м.04.2017
г.
Задължението на ответницата е
парично и за периода на своята забава същият дължи заплащане на обезщетение в
размер на законната лихва, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Тъй като ищецът не е доказал
момента на поставяне на ответницата в забава – датата на публикуването дължими суми за топлинна енергия
на интернет страницата му, то искът за заплащане на мораторна
лихва, изтекла към момента на завеждане на делото, се явява неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да се отмени в частта,
с която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на сумата от 1 603, 51 лв. – стойност на доставената топлинна енергия
за периода м.11.2015 г. – м.04.2017 г., следва да се отмени, като искът следва
да се уважи в посочения размер и период. В останалата част обжалваното решение
следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на жалбоподателя следва да се присъди сумата
от 37, 45 лв. – сторени разноски във въззивното
производство по съразмерност. Доколкото жалбоподателят е защитаван във въззивното производство то юрисконсулт и на основание
чл.78, ал.8 вр. с ал.1 ГПК следва да му се присъди
сумата от 38, 02 лв. – юрисконсултско възнаграждение
по съразмерност.
На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза
на ответницата по жалбата следва да се присъди сумата от 185, 95 лв. –
заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално
представителство на страната във въззивното
производство, по съразмерност.
В полза на ищеца следва да се
присъди сумата от 42, 84 лв. – сторени разноски в производството пред СРС
съразмерно с уважената част от иска, на основание чл.78, ал.1 ГПК и сумата от
38, 02 лв. – юрисконсултско възнаграждение,
съразмерно с уважената част от иска, на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.1 ГПК. На ищеца следва да се присъди и сумата от 32,
07 лв. – сторени разноски в заповедното производство, както и 19, 01 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Обжалваното решение следва да се
отмени в частта, с която в полза на ответницата е присъдена сумата над 74, 38
лв. до 120 лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща сторени разноски
по делото.
След връщане на делото в СРС следва
да се извърши преценка относно годината на постановяване на съдебното решение,
доколкото е посочена 2018 г., а устните състезания са проведени през 2019 г.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 276910 от 18.11.2019 г., постановено по гр.
д. № 26385/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 24 състав, В ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените искове от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, с адрес ***, срещу З.Д.К.,
ЕГН **********, с адрес *** – за установяване дължимост
на сумата от 1 603, 51 (хиляда
шестстотин и три лева и петдесет и една стотинки) лв. - главница, представляваща стойността на незаплатена топлинна
енергия за периода от м.11.2014 г. до м.04.2017 г. за имот с аб. № 103798, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 88444/2017 г. на СРС, 24 състав, както и В ЧАСТТА, с която „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, е осъдена да заплати на З.Д.К.,
ЕГН **********, сумата над 74, 38 (седемдесет и четири лева и тридесет
и осем стотинки) лв. до 120 (сто и двадесет) лв., на основание
чл.78, ал.3 ГПК, представляваща сторени разноски в производството пред СРС,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, с адрес ***,
срещу З.Д.К., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***, партер – адв. И.Д., с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с
чл.79, ал.1 ЗЗД, че З.Д.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****,
сумата от 1 603, 51 (хиляда
шестстотин и три лева и петдесет и една стотинки) лв. - главница за периода от м.11.2014 г. до м.04.2017 г.,
за топлинна енергия за топлоснабден имот в гр. София,
ж. к. „*****, с аб.
№ 103798, ведно със законната лихва, считано от 20.12.2017 г. до окончателното
изплащане, за която е постановена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 15.01.2018 г. по ч. гр. д. № 88444/2017 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав.
ОСЪЖДА
З.Д.К., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, партер – адв. И.Д., да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, с адрес: ***,
сумата от 37, 45 (тридесет и седем
лева и четиридесет и пет стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК,
представляваща сторени разноски във въззивното
производство по съразмерност; да заплати сумата от 38, 02 (тридесет и осем лева и две стотинки) лв., на основание
чл.78, ал.8 вр. с ал.1 ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство във въззивното
производство, по съразмерност; да заплати сумата от 42,
84 (четиридесет
и два лева и осемдесет и четири стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК,
представляваща сторени разноски в исковото производство пред СРС, съразмерно с
уважената част от иска; да заплати сумата от 38, 02 (тридесет и осем лева и две стотинки) лв., на
основание чл.78, ал.8 вр. с ал.1 ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство в исковото производство пред СРС, съразмерно с
уважената част от иска; да заплати сумата от 32, 07 (тридесет и два лева и седем стотинки) лв., на основание
чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски в заповедното производство,
съразмерно с уважената част от иска, както и да заплати сумата от 19, 01 (деветнадесет лева и една
стотинка) лв., на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.1
ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство в заповедното производство,
съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, с адрес: *** да заплати на З.Д.К.,
ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, партер – адв.
И.Д., на основание чл. 78, ал.3 ГПК,
сумата от 185, 95 (сто осемдесет и пет
лева и деветдесет и пет стотинки) лв., представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство във въззивното производство, по съразмерност.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 276910 от 18.11.2019 г., постановено по гр.
д. № 26385/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 24 състав, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ВРЪЩА гр. д. № 26385/2018
г. на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГО, 24 състав, за извършване на преценка относно
наличието на очевидна фактическа грешка в годината на постановяване на
съдебното решение и отстраняването й по реда на чл.247 ГПК.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ******, с адрес ***.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.