Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260097
гр.Сливен, 23.09.2020г.
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение,
трети състав в открито заседание на седемнадесети
септември през две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: КРАСИМИРА КОНДОВА
при секретаря Маргарита Ангелова, като разгледа докладваното съдията
гр. дело № 1030 по описа за 2020г. на СлРС, за да се
произнесе, съобрази следното:
Предявени са в условията на обективно кумулативно
съединение осъдителни искове с правно основание чл.229, ал.1, т.9, вр.чл.212,
ал.5, т.2 ЗМВР 1997г./отм./, чл. 212, ал.1, т.3, вр.чл.211, ал.5, т.2,
вр.чл.212, ал.4 ЗМВР /отм. На 01.05.2006г./ с цена на иска 7200 лв.,
обезщетение за неизползван допълнителен отпуск по 12 дни на година за периода
01.01.2003г.- 30.06.2014г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
13.03.2020г. до окончателното изплащане и акцесорен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД с
цена на иска 500 лв., обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение
за периода на забавата 01.04.2018г. – 13.03.2020г.
Ищецът твърди, че бил държавен служител в ответната
ГДПБЗН до 30.12.2017г., когато напуснал
по собствено желание. Сочи, че
изпълнявал длъжността „пожарникар" с местоизпълнение на
служебните задължения РСПБЗН гр. Котел.
Твърди, че през периода
01.01.2003г. до 30.06.2014г. изпълнявал
служебните си задължения на 24 часови смени с непрекъснат характер по
предварително утвърден месечен график, а работното му време се изчислявало сумирано за тримесечен отчетен
период. За исковия период часовете изработени от ищеца над нормативно
установеното работно време се явявали извънреден труд, който до 50часа такъв се заплащал, а над 50 часа се
компенсирал с допълнителен отпуск до 12 дни за година.
Твърди, че ответникът не изчислявал правилно работното му време, което
довело и до ощетяването му. Сочи, че поради естеството на работата е следвало
да бъде на територията на службата в специфично облекло и оборудване, като не е
ползвал отделна почивка за хранене и отдих по време на смяната, а работодателят
му не е включвал в работното му време това, през което служителите се хранели
по време на смяната. Не се включвали в работното време и часовете за
инструктаж, приемане и сдаване на смяната, тъй като бил длъжен да се явява 15
минути преди всяка смяна и да остава още 30 минути след смяната си. Така всяко
24 часово дежурство било с продължителност 24
часа и 45 минути, с начален час 07:45 часа.
Твърди още, че при изчисляване на работното време, работодателят не
отчитал правилно нощния труд, тъй като не прилагал коефициент 1,143 за
превръщане на нощните часове труд в дневни.
Ищецът твърди, че в резулттат на непълното отчитане на работното време,
през всеки отчетен период от 01.01.2003г. до 30.06.2014г. винаги полагал труд повече от 50 часа за отчетен
период, като това довело до възникване
право на допълнителен платен годишен отпуск, който не бил ползван до края на
службата. При прекратяване на служебното правоотношение ищецът счита, че има
право на паричната равностойност на този допълнителен отпуск, предвид чл. 277,
ал.1 ППЗМВР от 2006г.
Ищецът претендира, че за всяко отчетно тримесечие в периода от началото
на 2003г. до средата на 2014г. полагал
по минимум 74 часа на тримесечие, като за 24-те часа труд над 50-те часа на тримесечие,
съответно за 48-те часа за отчетните първо и второ тримесечие на 2014г. придобил право на допълнителен платен годишен
отпуск в размер на 3 дни /съответно на 6 дни допълнителен отпуск/ като
компенсация на положения извънреден труд над 50 часа на тримесечие, които не е
използвал през времетраенето на служебното му правоотношение. Претендира, че
има право да получи по 150 лева за неизползвания 3 дни допълнителен отпуск,
съответно по 300 лева за неизползваните по 6 дни допълнителен отпуск за първо и
второ тримесечие на 2014г., на които е имал право за всяко отчетно тримесечие
от исковия период, като общия сбор на всички претендирани от него обезщетения
за неизползван допълнителен отпуск по отчетни периоди възлиза според ищеца на
сумата от 7 200 лева за общо по 12-те дни годишно допълнителен отпуск, на който
е имал право за всички 12 календарни години в исковия период от 2003г до 2014г
вкл. Освен това сочи, че има право на мораторна лихва за забавеното изпълнение
на паричното му вземане за извънреден труд, която следва да се начисли от
първото число, следващо изтичането на тримесечния период за доброволно плащане
от страна на ГДПБЗН. т.е. в случая от 01.04.2018 г. до датата на завеждане на
ИМ в съда - 13.03.2020г. , като определя размер от 500 лв.
Иска се от съда осъждане на ответника да заплати на
ищеца сума в размер на 7 200 лв. обезщетение за неизползван допълнителен
отпуск по 12 дни на година за периода 01.01.2003г.- 30.06.2014г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 13.03.2020г. до окончателното
изплащане и сума в размер на 500 лв., обезщетение за забавено изпълнение на
парично задължение за периода на забавата 01.04.2018г. – 13.03.2020г.
Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор на
исковата молба, с който счита претенцията за
неоснователна.
Твърди, че отпускът на който ищецът е имал право бил изплатен при
прекратяване на правоотношенията им. Неточна била претенцията на ищеца да му
бъдат заплатени по 12 дни годишно, тъй като в закона било посочено право „до 12
дни“ и това зависело от часовете положен извънреден труд над 50 часа за
тримесечие.
Ответникът счита, че предмета на спора има имуществен характер.
Съгласно разпоредбата на чл.125 ЗДСл имуществените спорове се предявяват в
3-годишен срок по общия исков ред и положения извънреден труд, който следвало
да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период 01.01.2003г.
- 30.06.2014г. бил погасен по давност, тъй като исковата молба била депозирана
на 13.03.2020г.
На следващо място искането за трансформиране
на нощен труд в дневен също се намира за неоснователно. Сочи, че законодателя
изрично регламентирал, че
продължителността на работното време при нощен труд в МВР била 8 часа на всеки
24ч. и ищецът нямало как да обоснове претенцията си за извънреден труд, получен
при приравняване на нощен към дневен труд на база на общи норми /КТ, ЗДСл/, при положение, че имало действащи
специални такива.
Смята за несериозно твърдението, че през целия срок на служебното
правоотношение, служителят бил лишен от
възможност да използва полагаемите му се часове за обяд и почивка. Естеството
на работата в ГДПБЗН било такова, че по време на дежурство, служителят следвало
да е на разположение и в специално облекло, но началникът на службата бил
длъжен да осигури възможност за ползването часовете за отдих и обяд.
По отношение на претенцията за формиране на извънреден труд от време за
инструктаж преди и след дежурството твърди, че съществувал такъв ред в Наредба
І3-2101/2006 г. за осъществяване на пожарогасителна и аварийно-спасителна
дейност, в която изрично било фиксирано време за приемане и предаване на
дежурство от 08.00ч.- 08.30 ч., с което служителите били запознати и което било
обусловено от факта, че предаването на дежурството и данните за оперативната
обстановка бил важен компонент от дейността на ДПБЗН. Естеството на дейност
било такова, че работния процес не можел да приключи внезапно и в точно
определен час", поради което нормата определя време за предаване на
дежурството. От приложената Инструкция Із-2453/2012 г. за разпределяне на
работното време в МВР било видно, че инструктажът, приемането и сдаването на
дежурството били в рамките на определената работна смяна и времето за тях не
следвало да надвишава определеното време за работната смяна.С Наредба Із-1941/25.07.2011
г. за осъществяване на пожарогасителна и аварийно-спасителна дейност,
нормативно фиксираното време за приемане и сдаване на дежурството било
премахнато и на практика служителите по никакъв начин не са били принуждавани
да идват по-рано и да отстъпват по-късно от дежурство.
Иска се отхвърляне на претенциите.
Претендират се разноски. Прави се възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар, претендиран от ищеца.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, приема
за установено от фактическа
страна следното:
Не се спори по делото, а и се установява от справка,
представена от ответника /л.22 от
делото/, че ищецът през исковия период от време е бил в служебно правоотношение
с ответника, като заемал различни длъжности в РСПБЗН Котел при ОДПБЗН Сливен
към НСПБЗН и полагал труд на сменен режим – 24 часа при сумарно изчисляване на
работното време. Служебното правоотношение било прекратено по собствено желание
на ищеца, считано от 30.12.2017г.
Приети по делото са писмени доказателства – справки,
заповеди, инструкции, платежни бележки и
графици за непрекъснат сменен режим за исковия период от време, които съдът не
следва да анализира подробно, тъй като са преценени от вещо лице, изготвило
назначената съдебно икономическа експертиза.
В хода на процеса е прието заключение по назначена
съдебно икономическа експертиза. От него, както и от изслушването на експерта в
открито съдебно заседание се установява, че заключението съдържа положения от
ищеца труд над установеното работно време за периода от 01.10.2009г. до
30.06.2014г., тъй като за времето от 01.01.2003г. /началото на исковия период/
до 01.10.2009г. ответникът не съхранявал графиците за дежурства. Така за
периода, за който има налични графици, т.е. от 01.10.2009г. до края на исковия
период от време 30.06.2014г. ищецът имал само през две тримесечия положен труд
за часове надхвърлящи 50 часа за отчетен период, като тези часове следвало да
бъдат компенсирани с допълнителен отпуск. През първо тримесечие на 2010г. имал
некомпенсирани 66 часа извънреден труд,
от които 16 часа следвало да се компенсират с допълнителен отпуск. През
четвърто тримесечие на 2011г. имал некомпенсирани 56 часа извънреден труд, от
които 6 часа следвало да се компенсират с допълнителен отпуск. Така ищецът имал
общо 22 часа некомпенсирани с допълнителен отпуск, като левовата им
равностойност била 117,78 лв. Мораторната лихва върху тази сума, считано от
01.04.2018г. до 13.03.2020г. била в размер на 23,33 лв.
Въз основа на така установеното от фактическа страна,
съдът достигна до следните правни изводи:
Предявеният главен иск е
допустим, тъй като се претендира заплащане на некомпенсирани часове, отработени
от ищеца над нормативно установеното работно време и подлежащи на компенсация с
допълнителен отпуск по времетраене на служебното правоотношение, а след
неговото прекратяване на паричната им равностойност.
Съдът намира възражението на
ответника за погасени претенциите по давност за частично основателно.
Претенцията за парично
обезщетение за неизползван допълнителен платен отпуск възниква от момента на
прекратяване на служебното правоотношение, когато правото да се ползва този
отпуск се трансформира в парично вземане, но само за тази част на допълнителния
отпуск, за която правото на ползване не е погасено по давност. В конкретният
случай служебното правоотношение с ищеца е прекратено на 30.12.2017г., а
исковата молба депозирана на 13.03.2020г., т.е. в рамките на тригодишния
давностен срок от възникване на правото да иска парично обезщетение, съобразно
нормата на чл.125 ЗДСл.
Материалното право на ищеца
за целия исков период 01.01.2003г.- 30.06.2014г. се регулира от разпоредбите на
ЗМВР /отм./, както и от ЗДСл по силата на §1а ЗР ЗМВР/отм./, относно
неуредените случаи в специалния ЗМВР, който параграф е отменен от 01.01.2011г.,
но приложим по аналогия /чл.46, ал.2 ЗНА/.
Това означава, че
материалното право на ищеца да ползва допълнителен платен отпуск, като
компенсация за положен от него извънреден труд над 50 часа за отчетен период
/тримесечие/ за периода 01.01.2003г.- 31.12.2009г., съобразно §8в ЗДСл не се е
погасило по давност, тъй като такова погасяване не е било законово
регламентирано. След този момент до края на исковия период 30.06.2014г.,
съобразно разпоредбата на чл.59а ЗДСл и §8в ЗДСл /в сила от 01.03.2011г./
материалното право на ползване на този отпуск се е погасило по давност с
изтичане на две години от края на всяка година, за която се полага отпускът, а
този полагащ се за 2010г. може да се ползва до края на 31.12.2012г.
При заявен исков период, за
част от който материалното право на ищеца да ползва отпуск не е погасено по
давност, то не е погасено и правото му на иск, което се погасява в тригодишен
период, считано от възникване на това право или от прекратяване на служебното
правоотношение.
Разгледан по същество искът
е неоснователен, поради недоказаност за исковия период 01.01.2003г. – 31.12.2009г.,
доколкото ищецът не установи положен в този период труд над нормативно
установеното му работно време, надвишаващ 50 часа за отчетен период, подлежащ на
компенсация с допълнителен отпуск – правото за което не е погасено по давност.
За този период не са представени налични графици за работата на ищеца, но и
работодателят не е длъжен да ги съхранява за повече от три години, съобразно
чл.9а от Наредба за работното време, почивките и отпуските.
Всъщност в производството се
установи, че ищецът има положен труд над 50 часа за отчетен период, подлежащ на
компенсиране с допълнителен отпуск единствено за две тримесечия – първо
тримесечие /м.януари, февруари и март/ на 2010г. в размер на 16 часа и четвърто тримесечие
/м.октомври, ноември и декември/ на 2011г. в размер на 6 часа. Предвид
изложеното по-горе, относно погасяване по давност на правото за ползване на
отпуск обаче, правото да ползва отпускът за 2010г. е погасено по давност на
31.12.2014г., а това за 2011г. е погасено по давност на 31.12.2013г.
Ето защо за периода, за
който материалното право на ищеца да ползва допълнителен отпуск не е погасено
по давност /01.01.2003г. до 31.12.2009г./ той не е доказал, че има положен
труд, подлежащ на компенсация с
допълнителен отпуск, а след прекратяване на служебното правоотношение и на
вземане на парично обезщетение. За останалия исков период 01.01.2010г. до
30.06.2014г., правото му да иска ползване на допълнителен отпуск за
положен извънреден труд, респ. да получи
парично обезщетение за него, с оглед прекратяване на служебното му
правоотношение е погасено по давност. Следователно исковата претенция е
неоснователна и бива отхвърлена.
Тъй като главния иск е
неоснователен, такъв се явява и искът за мораторна лихва.
С оглед изхода на процеса,
ищецът следва да заплати на ответника деловодни разноски за юрисконсултско
възнаграждение, което съдът, съобразно чл.78, ал.8 ГПК определя в размер на 100
лв. Разноските за възнаграждение за вещо лице, както и за държавна такса за
разглеждане на претенциите остават за
сметка на бюджета на съдебната власт, доколкото ищецът е освободен от
заплащането им по право /чл.83, ал.1 ГПК/ и исковете се отхвърлят, като
неоснователни.
Предвид изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, на
основание чл. 229, ал.1, т.9, вр.чл.212, ал.5, т.2 ЗМВР 1997г. , чл.212, ал.1, т.3,
вр.чл.211, ал.5, т.2, вр.чл.212, ал.4 ЗМВР /отм. 01.05.2006г. предявеният от Т.К.В., ЕГН: ********** *** против
ГД”ПБЗН” при МВР, представлявана от гл.комисар Николай Николов- директор иск за
заплащане на сума в размер на 7 200 лв./седем хиляди и двеста лева/,
обезщетение за неизползван допълнителен отпуск от положен извънреден труд над
50 часа ца отчетен период за времето от 01.01.2003г. до 30.06.2014г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 13.03.2020г. до окончателното
изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ, на
основание чл. 86, ал.1 ЗЗД предявеният от Т.К.В.,
ЕГН: ********** *** против ГД”ПБЗН” при МВР, представлявана от гл.комисар
Николай Николов- директор, иск за заплащане на сума в размер на 500 лв.
/петстотин лева/, обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК Т.К.В., ЕГН: ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на ГД”ПБЗН” при МВР,
представлявана от гл.комисар Николай Николов- директор, сума в размер на 100 лв. /сто лева/, деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред СлОС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: