Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12.08.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Г състав, в публично заседание на четиринадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Вяра Баева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 6419 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 41947 от 16.02.2020
г., постановено по гр. дело № 69357/2018 г., Софийският районен съд, ГО, 61
състав, е уважил частично предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск по чл. 430
от ТЗ на „Р.Б.“ ЕАД срещу Д.И.П. като е признал за установено, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 1199,02 лева, представляваща главница по договор за
издаване и ползване на международна кредитна карта № 1306120415262194 от
19.06.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 19.01.2018 г. до
окончателното ѝ изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.01.2018 г. по ч.гр.дело №
4116/2018 г. на СРС, ГО, 61 състав, като е отхвърлил иска за разликата над
уважения размер от 1199,02 лева до пълния претендиран размер от 2342,71 лева.
С оглед изхода на спора, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответницата е осъдена да заплати на ищеца
сумата от 49,57 лева – разноски за заповедното производство и 430,35 лева –
разноски в исковото производство, както и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК,
сумата от 300 лева по сметка на Софийския районен съд.
В законоустановения срок
срещу решението в частта, с която искът е отхвърлен е постъпила по реда на чл.
62, ал. 2 от ГПК, въззивна жалба от „Р.Б.“ ЕАД чрез адв. Е.В., в която прави
оплакване, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като първата съдебна
инстанция е приела, че платените суми следва да бъдат отнесени към главницата,
както и че неправилно съдът е приел, че не се дължат такси и лихви. Сочи, че
дължимата възнаградителна лихва и такси се събира от кредитния лимит всеки
месец, поради което се дължат като главница, като прави доказателствен анализ. Моли
решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго,
с което искът да бъде уважен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80
от ГПК.
В срока за отговор на въззивната
жалба, такъв е постъпил Д.И.П. чрез назначения ѝ особен представител адв.
Д.Д., в който оспорва въззивната жалба и прави искане решението в обжалваната
част да бъде потвърдено. Не претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 ГПК. Възразява за прекомерност на
разноските на насрещната страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Настоящият въззивен състав счита, че разгледано
по същество решението е неправилно по следните съображения:
Правилно първоинтанционният
съд
е приел, че сезиран
с иск за установяване на съществуването на вземане за главница по договор за
издаване и ползване на международна кредитна карта от 19.06.2013 г., сключен с
физическо лице, към който приложение намират разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. При забрана за
установяване на фактите, по начин,
различен от възприетия от първата съдебна инстанция при липса на доводи от
страните в тази връзка, съгласно т. 3 от ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, според
което тъй като разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на
дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният
съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за
установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба респективно
отговорът ѝ съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е
погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа
констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на
първоинстанционното решение в тази му част, настоящата инстанция следва да
възприеме фактическата обстановка, в частност фактите относно предоставянето на
заемополучателя на платежната карта с отпуснат кредитен лимит по нея и
извършените тегления, така както е възприета от първата съдебна
инстанция, поради което дължи произнасяне единствено по довода във въззината
жалба за размера на дължимата главница.
Настоящият състав на съда
счита, че изводът на първоинстанционния съд, че остатъкът от главницата не се
дължи е неправилен. Въз основа на данните от заключението на вещото лице и
извлеченията от движението на сметката, въз основа на които същото е изготвено,
което не е оспорено от страните и на което съдът дава вяра като обективно и
безпристрастно, се установява, че усвоените суми чрез ползване на кредитната
карта са 10679,85 лева, представляващи плащания на стоки и услуги на ПОС терминал
и теглене на суми в брой на АТМ, 236,59 лева – начислени такси, както и 907,10
лева – начислени лихви. От заключението се установява, че кредитополучателят е
извършил погасяване на суми по кредитната карта в общ размер на 9480,83 лева,
които са прихванати към съществуващите задължения по реда на чл. 76, ал. 2
от ЗЗД и с оглед уговореното в договора, тъй като платеното е достатъчно да
погаси изцяло задължението за такси и лихва и частично остатъка от главницата,
ищецът претендира съдебно единствено останалата неплатена главница в размер на 2342,71
лева. Изводът на първата
съдебна инстанция, че плащанията следва да се отнесат изцяло към главницата е
необоснован защото не се установява длъжникът да е посочил кое задължение
погасява. Ето защо претенцията е основателна в пълния претендиран размер, поради което решението, с което предявеният по реда на чл.
422 от ГПК иск за сумата от 2342,71 лева е отхвърлен за разлика над 1199,02 лева до 2342,71
лева е неправилно и като такова следва да се отмени.
По
разноските:
С оглед изхода на спора,
въззивникът ищец има право на разноските в производството в пълен размер. В
заповедното производство ищецът сторил разноски за държавна такса в размер на
46,85 лева.
В исковото производство
ищецът е сторил разноски в общ размер на 739,86 лева (държавна такса, депозит
за особен представител и депозит за ССчЕ).
Във въззивната инстанция
е направил разноски в размер на 233,62 лева (за държавна такси и за депозит за
особен представител).
Същият
е заявил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за заповедното и
исковото производство, което е основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК
(изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на юридически лица или еднолични търговци
се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно
вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна
сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до
определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя
възнаграждение за юрисконсулт в заповедното производство и в първа инстанция в
общ размер на 150 лв.
За въззивната инстанция
такова не се дължи, тъй като е бил представляван от адвокат с пълномощно на
лист 44 от първоинстанционното дело.
От сбора на държавната
такса и юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство следва да се
извади присъдената сума с решението на първата инстанция и да се присъдят от
47,28 лева – разноски за заповедното, и 543,13 лева – разноски в исковото
производство пред двете инстанции.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 41947 от 16.02.2020 г. на Софийския
районен съд, ГО, 61 състав, постановено по гр.дело № 69357/2018 год. в обжалваната част, с която предявеният по
реда на чл. 422 от ГПК иск по чл. 430 от ТЗ на „Р.Б.“ ЕАД срещу Д.И.П. за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата над уважения
размер от 1199,02 лева до пълния претендиран размер от 2342,71 лева,
представляваща главница по договор за издаване и ползване на международна
кредитна карта № 1306120415262194 от 19.06.2013 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение 19.01.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.01.2018 г. по ч.гр.дело № 4116/2018 г. на СРС, ГО, 61 състав е
отхвърлен, и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на
чл. 422 от ГПК иск на ищеца „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление ***, Експо 2000, срещу ответника Д.И.П., ЕГН **********, с адрес ***,
че ответникът Д.И.П., ЕГН **********, дължи на ищеца „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК*********,
на основание чл. 430 от ТЗ, сумата от още 1143,69 лева (разликата над
уважения размер от 1199,02 лева до пълния претендиран размер от 2342,71 лева),
представляваща главница по договор за издаване и ползване на международна
кредитна карта № 1306120415262194 от 19.06.2013 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение 19.01.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.01.2018 г. по ч.гр.дело № 4116/2018 г. на СРС, ГО, 61 състав.
ОСЪЖДА Д.И.П., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***,
Експо 2000, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от още 47,28 лева – разноски за заповедното производство и още
543,13 лева – разноски в исковото производство пред двете инстанции.
Решението не е обжалвано
и е влязло в сила в частта, с която искът е уважен за сумата от 1199,02 лева.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.