РЕШЕНИЕ
№ 65
гр. Пловдив, 18.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. С.
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20225300502676 по описа за 2022 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.439, ал.1 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от Д. Е. И.
чрез мл. адв. А. К., против решение №2968 от 12.08.2022 г., постановено по
гр.дело № 3459 от 2022 г. на РС-Пловдив, ХХII гр. състав, с което е отхвърлен
предявеният от Д. Е. И. срещу “ЕОС Матрикс” ЕООД отрицателен
установителен иск - за признаване на установено между страните, че Д. Е. И.,
ЕГН **********, не дължи на “ЕОС Матрикс” ЕООД сумата в размер на
9532.72 лева - главница, 1056.87 лева - редовна лихва за периода 15.11.2013 г.
до 15.05.2015 г., 208.86 лева - санкционна лихва за периода 15.11.2013 г. до
15.05.2015 г., 120 лева - заемни такси, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 15.05.2015 г. до окончателното плащане, както и
218.37 лева – разноски по делото и 468 лева - юрисконсултско
възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист от 20.05.2015 г.
по ч.гр.д. № 5837/2015 г. по описа на ПдРС, въз основа на който е образувано
изп.дело № 534/2020 г. по описа на ЧСИ Ангел Ангелаков, поради
погасяването им по давност и поради несъобщена цесия.
Във въззивната жалба се навеждат доводи, че неправилно е
прието, че не е изтекъл 5-годишният давностен срок, като се излагат подобни
съображения в тази насока. Действията на цесионерите не могат да се
1
противопоставят на длъжника, тъй като цесията не му е съобщена. Иска се
отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се уважи иска, като
на страната се присъдят и направените разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като
се излагат съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да
бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди.
Иска се присъждане на разноски, като се прави възражение за прекомерност
на разноските, направени от насрещната страна.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V
граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира
следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на иска. Съдът е приел с решението си, че е предявен иск с
правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.439 ГПК, чрез които се
оспорва изпълнението по изпълнително дело №534/20 г. по описа на ЧСИ
Ангелаков. Според настоящата инстанция прецизната правна квалификация е
чл.439 от ГПК, като по този иск е и произнасянето на съда. Налице са всички
положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за
постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението е и правилно като краен резултат.
Въззивната инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание
чл.439, ал.1 ГПК, предявен от Д. Е. И. срещу „Еос Матрикс“ ЕООД, за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от
9532.72 лева – главница, 1056.87 лева – редовна лихва за периода 15.11.2013
г. до 15.05.2015 г., 208.86 лева – санкционна лихва за периода 15.11.2013 г. до
2
15.05.2015 г., 120 лева – заемни такси, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 15.05.2015 г. до окончателното плащане, както и
218.37 лева – разноски по делото и 468 лева – юрисконсултско
възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист от 20.05.2015 г.
по ч.гр.д. № 5837/2015 г. по описа на ПдРС, въз основа на който е образувано
изп.д. №534/2020 г. по описа на ЧСИ Ангел Ангелаков.
В исковата молба се твърди, че по ч.гр.д. №5837/2015 г. по описа
на ПдРС в полза на „Банка ДСК“ ЕАД е издаден изпълнителен лист срещу
ищеца за посочените суми. Въз основа на изпълнителния лист е образувано
изп.дело №534/2020 г. по описа на ЧСИ Ангел Ангелаков. Твърди се, че
вземанията по изпълнителния лист са погасени по давност, изтекла след
издаване на изпълнителния лист. Вземанията по същия са прехвърлени на
ответника с договор за цесия, която не е породила действие спрямо ищеца,
доколкото не му е съобщена. Наред с това се твърди, че вземанията по
изпълнителния лист са погасени по давност, тъй като заповедта по чл.417
ГПК е влязла в сила на 31.10.2015 г. Иска се да се признае за установено, че
не дължи сумите по издадения изпълнителен лист.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
оспорва иска. Излагат се доводи, че е сключен договор за цесия за процесните
вземания, в който са обективирани всички вземания, цесията е съобщена на
ищеца в хода на изпълнителното производство. Наред с това счита, че няма
пречка цесията да бъде съобщена и в настоящото производство. Не е изтекла
и предвидената в закона погасителна давност за вземането, която е
петгодишна. Твърди, че не е бездействал в изпълнителните производства, по
които са извършвани множество изпълнителни действия, довели до
прекъсване на давността. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
ищеца.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието за установено следното:
С определение от 25.05.2022 г. като безспорно между страните е
отделено, че срещу ищеца (жалбоподател във въззивното производство) в
полза на „Банка ДСК“ ЕАД е издаден изпълнителен лист за сумите 9532.72
лева – главница, 1056.87 лева – редовна лихва за периода 15.11.2013 г. до
15.05.2015 г., 208.86 лева – санкционна лихва за периода 15.11.2013 г. до
15.05.2015 г., 120 лева – заемни такси, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 15.05.2015 г. до окончателното плащане, както и
218.37 лева – разноски по делото и 468 лева – юрисконсултско
възнаграждение по ч.гр.д. №5837/2015 г. по описа на ПдРС, въз основа на
който е образувано изп.д. №534/2020 г. по описа на ЧСИ Ангел Ангелаков. Не
се спори, че заповедта по чл.417 ГПК е в сила от 31.10.2015 г.
Прието е, че спорът по делото се свежда до това, изтекла ли е
предвидената в закона погасителна давност по отношение на процесното
3
вземане и съобщена ли е цесията на ищеца – длъжник, като са изложени
подробни, логични и обосновани съображения.
Предмет на въззивното производство са същите въпроси, като по
отношение на тях са изложени и съображения във въззивната жалба.
С предявяването на иска по чл. 439 ГПК длъжникът оспорва
изпълнението, а съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК искът може да се основава само
на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по
своя предмет е отрицателен установителен и има за цел да отрече
съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да
навежда всички правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи
възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по
издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да
се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв,
доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с
изпълнителното основание.
В производството по издаване на заповед за изпълнение,
законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника. Съгласно
чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение,
от което следва правото на кредитора съгласно чл. 415 ГПК да предяви иск за
установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено,
респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл. 416
ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със
стабилитет. Затова неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК,
оттеглянето му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет за
заповедта за изпълнение. Действително, влязлата в сила заповед за
изпълнение не се ползва със сила на пресъдено нещо, но последиците са
сходни. Аналогичен е и случаят, когато заповедта за изпълнение е издадена
въз основа на документ по чл.417 ГПК – в този случай длъжникът разполага
също с възможност за защита – по реда на чл.419 ГПК, чл.420 ГПК, чл.423
ГПК и чл.424 ГПК. В случая, заповедта за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 ГПК и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист по ч.гр.д. №5837/2015 г. по описа на Районен съд -
Пловдив, се ползват с посочените по-горе правни последици. Именно поради
това искът по чл. 439 ГПК може да се основава само на факти, настъпили
след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за
реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването
на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта
на вземането, които са били известни на ищеца и той е могъл да посочи в
срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, се преклудира.
4
Както е посочено в определение №480/27.07.2010 г. по ч.гр.д.
№221/2010 г. на ВКС, IV г.о., съществуването на вземането, по което е
издадена заповедта за изпълнение, не е установено със сила на присъдено
нещо, но законодателят е преклудирал възраженията срещу основателността
на претенцията със срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК. Ако длъжникът
не възрази в срок, заповедта влиза в сила и на практика се получава ефект,
близък до силата на присъдено нещо, защото единствената възможност за
оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл.
424 ГПК. Извън тях и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК длъжникът не може да
се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото
вземане. В този смисъл са и определение №956/22.12.2010 г. по ч.т.д.
№886/2010 г. на ВКС, I т.о.; определение №443/30.07.2015 г. по ч.т.д.
№1366/15 г. на ВКС, II т.о. С решение №6/21.01.2016 г. по т.д. №1562/2015 г.
на ВКС, I т.о., е прието, че задължителната практика на ВКС е, че при всички
хипотези на чл.416 ГПК, настъпва стабилитет на заповедта за изпълнение по
чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК
се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за
изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания
по чл.237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими
към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират (решение
№781 от 25.05.2011 г. по гр.д. № 12/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Преклудират се и
възраженията срещу основателността на претенцията. С изтичането на срока
по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за
изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е
преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск (решение №207 по гр.д.
№7030/2014 г. на ВКС, ІV г.о.) извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439
ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в
сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които
могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови
писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването и/
обосновават извода, че при настъпване, респективно - стабилизиране
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на
материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по
съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди
влизането в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и
5
преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и
обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти,
несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с
влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото
действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е
разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е
упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява
пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували
до проявлението на изпълнителната й сила, съответно - стабилизирането и.
Преклузията е важима и за възраженията на длъжника в процеса по реда на
чл.422 ГПК. Ако пропусне възраженията си, правото да ги въведе в нов
процес е изчерпано /т.17 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение
№129/09.01.2015 г. по т.д. №469/2012 г. на ВКС, І т.о./.
Трайната съдебна практика е категорична, че в разпоредбата на
чл.117, ал.2 ЗЗД под „решение“ се има предвид всеки акт на съда (влязло в
сила решение или заповед за изпълнение). Според същата, давността е
тригодишна само в случаите, когато в законова норма е предвидена такава
(напр. при издаден изпълнителен лист въз основа на запис на заповед - с
нормата на чл.531, ал.1 във връзка с чл.537 ТЗ е регламентирана тригодишна
давност от падежа за погасяване на исковете по записа на заповед срещу
издателя – решение №139/28.08.2013 г. по т.д. №98/2012 г. на ВКС, II т.о.;
решение №94/27.07.2010 г. по т.д. №943/2009 г. на ВКС, I т.о. и др.).
Идентично е и виждането в решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. №
1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., с което е прието, че когато влиза в сила
заповедта за изпълнение, започва да тече новата петгодишна давност за
вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, като е поставен знак за
равенство между влезлите в сила заповеди за изпълнение и влезлите в сила
съдебни решения. Това решение е цитирано и в много други актове на ВКС,
като се възприема изложеното виждане.
При разглеждане на твърденията на ищеца (жалбоподател в
настоящето производство), че вземането е погасено по давност, следва да се
разгледа и дали това не е станало в рамките на образувания срещу него
изпълнителен процес, като в този случай следва да се съобразят
задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
6
От приложеното изпълнително дело №345/2015 г.
(20158260400345) по описа на ЧСИ Ангел Ангелаков, с рег. № 826 на КЧСИ, с
район на действие – района на Окръжен съд – Пловдив, се установява, че е
образувано на 30.09.2015 г. с разпореждане на ЧСИ от същата дата въз основа
на молба от „Банка ДСК“ ЕАД с приложен изпълнителен лист от 20.05.2015
г., издаден въз основа на заповед за изпълнение №3107/18.05.2015 г. по ч.гр.д.
№5837/2015 г. по описа на РС Пловдив, т.е. преди изтичане на петгодишния
давностен срок. С молбата е поискано да се запорират, опишат и изнесат на
публична продан притежаваните от длъжника МПС, да се наложи възбрана
върху всички секвестируеми недвижими имоти на длъжника в Пловдив и
страната, да се наложи запор върху трудовото възнаграждение, да се насрочи
опис на движими вещи на длъжника, като се изнесат на ПП, както и
притежаваните от него недвижими имоти и МПС; да се наложи запор на
дялове в търговски дружества и вземания, каквито се установят при
съответните справки.
Настоящият състав споделя доводите във въззивната жалба, които
са съобразени и с изложеното в ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на
ВКС, ОСГТК (мотиви към т.10), че не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнителното дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето
на документи, книжа и други, а на практика по изпълнително дело
№20158260400345 са извършвани основно именно такива действия.
Независимо, че е поискано извършване на принудителни действия с молбата
за образуване на изпълнителното дело, такива не са предприети от ЧСИ.
До длъжника са изпратени уведомление и покана за доброволно
изпълнение, които не са връчени на длъжника – уведомлението е върнато
цяло (л.13 от изпълнителното дело) с отбелязване, че лицето е напуснало
адреса преди години.
С молба от 21.10.2016 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД (л.20
ИД) е поискало да бъде конституирано като взискател по изпълнителното
дело поради цедиране на вземането на „Банка ДСК“ ЕАД, като е поискано и
уведомяване на длъжника за цесията. Поискано е и изискване на справка за
трудови договори и налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника. Самото конституиране на новия взискател не прекъсва давността, а
направеното от него искане за прилагане на изпълнителен способ. В този
смисъл се възприемат доводите на жалбоподателя, направени с въззивната
жалба, че конституирането на взискател – цесионер на мястото на стария –
цедент, не е еднозначно на присъединяване на нов взискател, а се касае за
замяна на взискател в резултат на правоприемство.
С разпореждане от 24.10.2016 г. е конституиран взискателя и е
разпоредено извършване на исканите справки от НАП.
След постъпване на исканата информация (л.31 ИД), с
7
разпореждане от 28.10.2016 г. е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника Х., което получава от работодателя „Уоол
премиум“ ЕООД. Изпратеното на адреса на управление на дружеството
запорно съобщение е върнато цяло с отбелязване, че фирмата е напуснала
адреса. По сведение на служители на съседни офиси е някъде на ул. София.
Съобщението, изпратено до длъжника, също е върнато цяло с отбелязване, че
пратката не е потърсена.
С молба от 24.08.2020 г. (л.41 ИД) „ОТП Факторинг България“
ЕАД е поискало чрез процесуалния си представител прекратяване на делото
на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като се върне оригинала на изпълнителния
лист.
С постановление от 15.09.2020 г. на ЧСИ производството по
изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Изпълнителният лист е върнат на взискателя на 23.10.2020 г.
С молба от същата дата – 23.10.2020 г. – „ОТП Факторинг
България“ ЕАД е поискало преобразуване на изпълнителното дело, като се
наложи запор върху банкова сметка на длъжника в „Банка ДСК“ АД. С
разпореждане от 27.10.2020 г. на ЧСИ Ангелаков е образувано ново
изпълнително дело 534/2020 г. (20208260400534), като са уважени и
направените искания.
Според запорно съобщение изх. №8119/30.11.2020 г. (л.19 от ИД),
е наложен запор върху всички сметки на длъжника в „Банка ДСК“ АД.
Получен е отговор (л.21), че поради липса на средства запор не е наложен и
няма да бъде наложен автоматично върху бъдещи сметки, ако бъдат открити
от длъжника след датата на запорното съобщение.
Уведомление за образуваното изпълнително дело и дължимите
суми по него е връчено на длъжника на 03.12.2020 г.
На 13.08.2021 г. е постъпила молба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД,
като ЧСИ е уведомен за цедиране на вземането от „ОТП Факторинг България“
ЕАД на молителя, поискано е конституирането му като взискател по делото и
налагане на запор върху банкови сметки на длъжника в „Юробанк България“
АД.
С молба от 18.10.2021 г. (л.42 ИД) е поискано налагане на запор
върху сметки на длъжника в „Те - Дже Зираат Банкасъ“ – клон София.
Запорни съобщения до двете банки са изпратени на 16.11.2021 г.
(л.50 и л.51 ИД), като според получените отговори (л.54 и л.61 ИД)
длъжникът не е клиент на банките. Уведомление за наложените запори е
изпратено на длъжника И. и е получено лично на 23.11.2021 г. (л.57 ИД).
На длъжника е изпратена призовка за принудително изпълнение
за насрочен опис на имущество на 10.05.22 г. (връчена на пълномощника при
оформен отказ за получаване – л.73 ИД), като не се установява молба на
взискателя или акт на ЧСИ за насрочване на действието. Не се установява и
8
такова да е извършено.
Видно от посоченото, по изпълнително дело №534/2020 г. по
описа на ЧСИ Ангелаков са извършвани регулярно изпълнителни действия,
водещи до прекъсване на давността.
Според изложеното в решение №37/24.02.2021 г. по гр.д.
№1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., в т. 10 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК не е
разгледан въпросът при какви условия и кога настъпва перемпцията.
Очевидно тя не настъпва, ако след поискването на един изпълнителен
способ в продължение на две години взискателят не е поискал
нов изпълнителен способ, най-малкото защото през това време може да се е
осъществявал поисканият предходен изпълнителен способ, а преди неговият
край не може да се прецени със сигурност има ли нужда от друг способ (може
да не се постигне желаната висока цена, може да се присъединят кредитори и
др.). Новата давност започва да тече от последното прекъсване с надлежно
извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни
института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както
за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни
институти с различни правни последици: давността изключва
принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не
може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете),
а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена
нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е
длъжен да я зачете.
В чл. 116, б. в ЗЗД е изрично установено правилото,
че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително
изпълнение. Същинско действие за принудително изпълнение обаче може да
предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително
изпълнение – публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то
прекъсва давността; но давността е свързана с поведението на кредитора – тя
не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е
направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не
зависи от волята на кредитора; давността се счита прекъсната с искането,
дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по
указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се
прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието.
Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е
настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е изтекла. След
това тя се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на
способа става чрез отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис,
оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни
предложения, провеждане на наддаване и т.н. до влизането в сила на
постановлението за възлагане.
9
Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т.1 от ТР №2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва
давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
В тълкувателното решение е посочено, че в изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия
момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно,
напр. по постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на
всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или
поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят
отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал
необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане.
В този смисъл са и решение №60282/19.01.2022 г. по гр.д.
№903/2021 г. на ВКС, III г.о., решение №3/04.02.2022 г. по гр.д. №1722/2021 г.
на ВКС, IV г.о. и други.
След посоченото разграничение между давност и перемпция,
направено в практиката на ВКС, следва да се съобразят и фактите в
настоящият случай.
Както вече се посочи, по изпълнително дело №345/2015 г. е
настъпила перемпция. В случая е налице бездействие на кредитора, тъй като
от него не е искано извършване на изпълнителни действия в период, повече
от две години. Въпреки това обаче не е изтекла предвидената в закона
петгодишна давност, тъй като същата е прекъсната на 21.10.2016 г. с
подадената от „ОТП Факторинг България“ ЕАД (л.20 ИД) молба с искане за
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. До
23.10.2020 г., когато е подадена нова молба от „ОТП Факторинг България“
ЕАД за образуване на ново изпълнителното дело (№534/2020 г.), като се
наложи запор върху банкова сметка на длъжника в „Банка ДСК“ АД, не са
изтекли пет години, още повече, че в периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г.
с оглед разпоредбите на чл. 3 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, давност не тече.
Не се възприемат и доводите, че към 13.08.2021 г., когато
взискателят „ОТП Факторинг България“ ЕАД е заменен от правоприемника
си „ЕОС матрикс“ ЕООД, е изтекла предвидената от закона давност – както
10
вече се посочи, до образуване на изпълнително дело №534/2020 г. не е
изтекла петгодишната давност, а след този момент действия са искани,
респективно – предприемани (налагане на запори), регулярно.
Не се възприемат и доводите, че, с оглед невръчване на
съобщения за извършената цесия, действията на правоприемниците на „Банка
ДСК“ ЕАД не са произвели действие спрямо длъжника и в полза на И. не е
изтекла петгодишната давност.
Първоинстанционният съд е приел, че действително няма данни
по изпълнителните дела цесията да е била съобщена на длъжника, но с
отговора на исковата молба ответникът е представил договорите за цесия,
сключени между „Банка ДСК“ ЕАД (към онзи момент, понастоящем – АД) и
„ОТП Факторинг България“ ЕАД, и между „ОТП Факторинг България“ ЕАД
и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, касаещи процесните вземания. Представено е
приложение №1 към всеки от договорите, неразделна част от тях, в които са
индивидуализирани вземанията, които се прехвърлят - по основание, размер и
задълженото лице, посочен е номер на договора за кредит. Първоначалният
кредитор „Банка ДСК“ ЕАД е упълномощила цесионера да уведоми длъжника
за прехвърленото вземане, потвърдила е и настъпилото прехвърляне на
вземанията. От своя страна „ОТП Факторинг България“ ЕАД също е
потвърдило прехвърлянето на вземанията и е упълномощило цесионера „Еос
матрикс“ ЕООД да уведоми длъжниците за извършената цесия.
Несъобщаването на цесията не съставлява правопогасяващ или
правоизключващ задължението факт. Идеята на чл.99 ЗЗД е да се изключи
спор по отношение на това, кой е действителния титуляр на вземането,
включително по отношение на длъжника, който без такова уведомление не е
длъжен да изпълни на новия кредитор – цесионер, тъй като ще плати зле – без
погасителен ефект. При несъобщена на длъжника цесия плащането на
първоначалния кредитор има погасителен ефект, тъй като длъжникът плаща
добросъвестно и на овластено лице в хипотеза по чл.75, ал.2 от Закона за
задълженията и договорите. Не се възприема в този смисъл, че предприетите
действия от цесионерите са непротивопоставими на длъжника, още повече
при липса на твърдение за плащане на кредитодателя.
По изложените съображения искът е неоснователен и правилно е
отхвърлен като такъв. Решението на първоинстанционния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Разноски са поискани от страните, но, с оглед изхода на делото –
отхвърляне на жалбата, не следва да се присъждат на въззивника, а само на
въззиваемата страна в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V
граждански състав,
РЕШИ:
11
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №2968 от 12.08.2022 г.,
постановено по гражданско дело №3459/2022 г. по описа на Районен съд -
Пловдив, ХХІІ граждански състав.
ОСЪЖДА Д. Е. И., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, да
заплати на „Еос матрикс“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, сумата от 100 (сто) лева разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12