Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 26.02.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №7577 по описа
за 2020 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.04.2020
год., постановено по гр.дело №36563/2018 год. по описа на СРС, ГО, 31 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу М.К.Х.-Г.,
В.К.П. и С.П.Х., искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца при условията на разделност при квоти, както следва: М.К.Х.-Г. и В.К.П.
– по 1/6 част и С.П.Х. – 4/6 части, следните суми: 2 431.18 лв. – главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия през периода от м.юли 2014 год. до м.април 2017 год. в топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“Славия“ №******, абонатен №263944, 47.95 лв. – главница,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.юли
2014 год. до м.април 2017 год., ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №12210/2018 год. по описа на СРС, ГО, 31
с-в – 22.02.2018 год. до окончателното им изплащане и 9.07 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главниците за стойност на топлинна енергия за периода от 15.09.2017 год. до
12.02.2018 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване
на началния момент на периода, за който се дължат обезщетенията за забава,
който е посочен като 15.10.2015 год./, като исковете са отхвърлени в
останалата им част до пълните предявени размери, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 9.83 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за стойност на услугата дялово разпределение за периода от
15.10.2015 год. до 12.02.2018 год. – изцяло и ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както следва: М.К.Х.-Г.
– направените разноски по делото в размерп на 415.37
лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 15.34 лв., В.К.П.
– направените разноски по делото в размер на 161.75 лв. и направените разноски
в заповедното производство в размер на 15.34 лв. и С.П.Х. – направените
разноски по делото в размер на 647 лв. и направените разноски в заповедното
производство в размер на 61.35 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над 9.07 лв. до пълния предявен размер от 454.19 лв., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна
енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия, които
се изготвяли от топлопреносното предприятие и се
одобрявали от ДКЕВР. Същите влизали в сила в едномесечен срок след
публикуването им в едни централен и един местен ежедневник и имали силата на
договор между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното им приемане от
последните. Ответниците в случая не били упражнили
правата по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. В чл. 33 от действалите през исковия период Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, били определени редът
и срокът за заплащане на дължимите месечни суми за топлинна енергия от страна
на потребителите. В този смисъл срокът за задължението на дължимите суми от ответниците, посочени в ежемесечно получаваните фактури,
бил 30 дни от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. В
Общите условия било регламентирано, че не се начислява лихва върху прогнозните
стойности през отоплителния сезон, а такава се начислява ако клиентът изпадне в
забава, т.е. след изтичането на 30-дневния срок. Във връзка с удостоверяването
на осъщественото публикуване на интернет страницата били съставени констативни
протоколи на основание чл. 593 ГПК на съответните дни на публикуването. С
изтичането на последния ден от месеца ответниците
били изпаднали в забава – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответницата по жалбата М.К.Х.-Г. счита, че решението
на СРС следва да бъде потвърдено в частта му, в която е отхвърлен предявения
срещу нея иск. Поддържа, че първоинстанционният съд
бил указал с доклада по делото, че ищецът трябва да докаже, че ответниците са в забава. Въпреки това по делото не били
ангажирани данни за това. С оглед заключението по съдебно-счетоводната
експертиза и извършените изчисления с лихвен калкулатор правилно СРС бил приел,
че искът за мораторна лихва е основателен за сумата
от 9.07 лв.
Ответникът по жалбата В.К.П. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в частта му, в която е отхвърлен предявения срещу него иск.
Ответницата по жалбата С.П.Х. не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, са
подадени в законоустановения срок въззивни
жалби от тримата ответници. Жалбоподателката
М.К.Х.-Г. поддържа, че по делото не било доказано количеството доставена
топлинна енергия и нейната стойност, както и изпадането в забава. Радиаторите в
процесния имот били без измервателни уреди. Не
следвало да бъде кредитирано заключението по съдебно-техническата експертиза. Жалбоподателите
В.К.П. и С.П.Х. поддържат, че не са потребители на топлинна енергия и че нямат
сключен договор с ищеца. Договорът между фирмата за дялово разпределение и
етажните собственици на процесната сграда бил
недействителен. В процесния имот нямало уреди за
отчитане, радиаторите били запечатани през 1999 год. Доставките били
непоискани. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваните му
части, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбите „Топлофикация София“ счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваните от ответниците
части.
Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява
становища по въззивните жалби на ответниците.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и
допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот
е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени
доказателства по делото, въззивният съд приема за
установено, че през исковия период ответниците са били
собственици на процесния апартамент №10, находящ
се в гр.София, ж.к.“******, поради което се явяват
потребителт на енергия за битови нужди по смисъла на
§ 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр.
74 от 2006 год./, респ. имат качеството на битови клиенти по смисъла на
§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело
№ 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези
общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая
несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество
са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че
между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
В случая етажните
собственици на процесната сграда, след взето решение
на проведено Общо събрание, са възложили извършването на индивидуално измерване
на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за
отопление и топла вода на „В.Е.С.“ ЕООД /чийто правоприемник е третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД/. В чл. 4, ал. 1 от Правилника за управлението, реда и
надзора в етажната собственост – ПУРНЕС /в приложима редакция – Изм. - ДВ,
бр.76/1978 год., понастоящем отм./, изрично е предвидено правомощие на общото
събрание да решава въпроси, свързани с ползването на общите части от сградата.
Обстоятелството дали праводателят на ответниците е дал съгласие за сключването на такъв договор
не води до извода, че не е налице редовно проведено общо събрание. А и
законността на взетото решение не може да бъде изследвано в рамките на
настоящото производство. Предвид липсата твърдения и данни за изрична отмяна на
това решение на Общото събрание, следва да се приеме, че сключения с „Техем Сървисиз” ЕООД договор от 01.07.2002
год. обвързва и ответниците, доколкото се установява,
че същите са потребители на топлинна енергия, като титуляри на правото на
собственост на индивидуален обект в процесния блок.
Установено е въз
основа на писмените доказателства – индивидуални справки за отопление и топла
вода и от заключенията на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, че през исковия период в имота на ответниците
не се е ползвала топла вода, имало е щранг-лира в
банята, както и 3 бр. отоплителни тела – чугунени радиатори, без ИРРО, които са
били затапени след 2015 год. – през отоплителния сезон 2014 год. – 2015 год. радиаторите
са или свързани към вътрешната отоплителна инсталация; че делът на ответниците за сградна инсталация и за отопление е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба, както и че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи и че
топломерът в абонатната станция на процесната сграда
е преминавал последващи метрологични проверки /т.е.,
че е изправен/. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по
делото потребената от ответниците
топлоенергия в определено количество.
Във връзка с
доводите във въззивните жалби на ответниците
следва да се посочи, че според разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, потребителите
в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура,
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Нормата на чл. 6.5 от Методиката по Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването предвижда, че за сгради – етажна собственост, в които
има отоплителни тела без уреди за индивидуално отчитане, се прилага екстраполация по максимален специфичен
разход на сградата, а чл. 6.9 от Методиката по Наредбата – че при щранг-лира без уред за дялово разпределение
/както е в случая/ инсталираната мощност се определя по
изчислителен път и се прилага разпоредбата
по т. 6.5. – т.е. прилага се екстраполация по максимален специфичен
разход на сградата.
Неоснователен е
доводът на жалбоподателката-ответник С.П.Х. относно приложението на установената в разпоредбата на
чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда
– етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които
не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП.
Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не
поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на
етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост
могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел
при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните
собственици е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно
отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се
прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи
енергията, без да ползва сградната инсталация като
обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат
да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на
услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът
на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против
волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането
на отдадената от сградната инсталация или от
отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед така
дадените разрешения, въззивният съд приема, че
непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост
/включително за сградна инсталация и отопление на
общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик
на индивидуален обект в сградата може по споразумение с топлопреносното
дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо
водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител единствено на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и
на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди,
нито се доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна
енергия не се явява непоискана, респективно ответниците
дължат нейната стойност.
Доказано е също
така по делото въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза и
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният
съд намира, че следва да бъде кредитирано, че за периода от м.юли 2014 год. до
м.април 2017 год. стойността на доставената топлинна енергия възлиза на 2 431.18
лв., а цената на услугата дялово разпределение – на 47.95 лв., до
които и общи размери релевираните главни претенции се
явяват основателни и законосъобразно са били уважени от първоинстанционния
съд, при съобразяване на правата на ответниците в
съсобствеността, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Следващият спорен
между страните въпрос по същество във въззивното
производство е свързан с това дали ответниците са в
забава по отношение на задълженията си за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия. В тази връзка настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно
действалите през част от процесния период Общи
условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за
него дял от топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна собственост
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава
за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и
фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл
са и формираните от СРС изводи.
Същевременно
според чл. 33, ал. 1 от Общи условия на ищеца, които са в сила от м.август 2016
год., клиентите са длъжни да заплащат да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, в ал. 4 е посочено, че продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и 3,
ако не са заплатени в срок /т.е.само за задълженията, които са определени
окончателно след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителна сметка/. Следователно при действието на горепосочените Общи
условия задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия
възникват като срочни – 84, ал. 1 ЗЗД /т.е. не е нужно кредиторът да отправя покана
за изпълнение до длъжника/.
В разглеждания
случай по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че ответниците са били поставени в забава по отношение на
задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и
предоставената услуга дялово разпределение, които се отнасят за отоплителен
сезон 2014 год. – 2015 год. и за отоплителен сезон 2015 год. – 2016 год., поради
което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест въззивният съд счита, че няма основание за ангажиране на
отговорността им по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С оглед
изложеното вече по-горе, законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на вземания за обезщетение
за забава върху главницата от 216.38 лв. – стойност на доставена топлинна
енергия /по обща фактура от 31.07.2017 год./, за периода от 15.09.2017 год. до
12.02.2018 год., чийто общ размер е определен на 9.07 лв. при правилно
приложение на правилото на чл. 162 ГПК, до който и релевираните
акцесорни претенции се явяват основателни /срещу така
определения общ размер на обезщетенията за забава не са наведени самостоятелни
оплаквания във въззивните жалби/.
Ето защо въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а
решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части, като правилно.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от
22.04.2020 год., постановено по гр.дело №36563/2018 год. по описа на СРС, ГО,
31 с-в, в обжалваните му части.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/