Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, …10.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на двадесет и седми
май през двехиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 614 по описа за 2020 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 01.10.2019г., постановено по гр. д. № 52038/2018г. на СРС, I ГО,
29 състав „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на Р.Х.И. сумата от 2849. 41 евро, представляваща неправомерно получена сума през периода от 20.03.2017г.
до 20.07.2018г., с която банката се е обогатила без основание, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба - 07.08.2018г.
до окончателното изплащане.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника „У.Б.“ АД, с доводи за
неговата неправилност, поради необоснованост. Поддържа се, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че банката е добавила трети
самостоятелен елемент при образуването на лихвения процент по договора за
кредит, а именно „премия“. Твърди се, че понятието „Базисен лихвен процент“ е
дефинирано от Управителния съвет на банката с решение по протокол № 38 от
14.10.2008г., каквито правомощия има съгласно т.10.3 от Условията по кредити на
физическите лица, като са определени неговите съставни части – приложимия лихвен
индекс, в случая EURIBOR и
премия. Никъде в договора или условията към него не е било посочено, че базисният
лихвен процент се състои само от един елемент. Оспорва се извода на районния
съд, че възможността за промяна на лихвения процент е предоставена единствено
на банката. За нея съществувала възможност да увеличи приложимата лихва
единствено, когато пазарните условия водят до необходимост за увеличаването ѝ
най-малко с 1%. В останалите случаи, когато са налице основания за увеличаване
на лихвения процент, но не и с цял процентен пункт, негативните последици от
това се понасяли от банката, като на практика клиентът използвал предоставения
му паричен ресурс на преференциални условия. По този начин се постигало баланс
в интересите на банката и кредитополучателя. Поддържа се, че клаузите,
определящи размера на договорната лихва, се отнасят до съответствието между
цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще
бъде доставена или извършена от друга и на основание чл. 145, ал. 2 от ЗЗП не
може да бъде преценявана тяхната неравноправност. Посочва се, че в случая е
налице изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, доколкото промените в
лихвения процент са свързани изменения на финансовите пазари, които са извън
контрола на ответника. Твърди се, че процесната клауза
за промяна на размера на лихвата се намира в договора за банков кредит, а не в
общи условия към него и в този смисъл е индивидуално уговорена и съгласно
изключението на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП не може да бъде обявена за нищожна. Моли
съда да отмени първоинстанционното решение, като отхвърли предявения иск, с
присъждане на разноски.
Въззиваемата
– Р.Х.И. оспорва жалбата в депозиран писмен отговор, по подробно изложени
съображения. Посочва, че базисният лихвен процент е дефиниран в т. 10.3 от
Условия по кредити на физически лица – Ипотечни кредити, като е посочено, че
той се съизмерява единствено с едномесечния индекс EURIBOR. Навежда доводи, че с
последващо решение на УС на банката, при изчисляване на базисния лихвен процент,
е добавен и елементът „премия“. Твърди, че понятието „пазарни условия“, въз
основа на което е допустима едностранното увеличение на лихвата, в нарушение на
правилото на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, не е ясно и разбираемо дефинирано. Тази
неяснота съставлява и пречка за прилагане на изключението на чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП. Поддържа, че включването на спорните клаузи в договора за кредит, а не в
общите условия към него, не води изначално до извод за индивидуалното им уговаряне
и изключване на потребителската защита по отношение на тях на основание чл.
146, ал. 1 от ЗЗП. Обосновава неравноправност на процесните клаузи съгласно чл.
143, т. 3 от ЗЗП, доколкото изменението на лихвата зависи единствено от волята
на банката. Поддържа да е налице и хипотезата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, като
промяната на лихвения процент не е извършена въз основа на предвидено в
договора основание, както и на чл. 143, т. 12 от ЗЗП, доколкото процесната клауза дава право на банката да увеличава цената
на договора, без потребителят да има право да се откаже от него. Моли съда да
потвърди решението, с присъждане на разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част, спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №
1/2013г., ОСГТК на ВКС/, както и наличието на на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител – чл. 7, ал. 3 от ГПК.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По същество жалбата е неоснователна.
СРС е сезиран с иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, за
осъждане на „У.Б.“ АД да заплати на Р.Х.И. сумата от 640 евро, частичен иск от
общо вземане от 2 665,62 евро – разликата между заплатената от ищцата и
действително дължима възнаградителна лихва по сключен
между страните договор за банков кредит № TR 70769425/12.11.2007 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 07.08.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането. Наведени са доводи за нищожност поради неравноправност
на клаузата на т. 11.1.3 от договора, позволяваща едностранно увеличаване на приложимия
по договора лихвен процент от страна на банката.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК,
ответното дружество е направило възражения, че елементите, съставляващи
„базисния лихвен процент“ са били надлежно определени от УС на банката, както и
че посоченият механизъм за увеличаване на лихвата е установен в интерес и на
двете страни. Навело е доводи, че процесната клауза е
индивидуално уговорена и същата не може да бъде обявена за нищожна. В отговора
се поддържа, че уговорката, с която се определя лихвеният процент, засяга
съотношението между възнаграждението по договора и предоставената услуга и на
основание чл. 145, ал. 2, предл. второ от ЗЗП не може
да бъде преценявана нейната неравноправност. Ответникът е посочил и че уговорката
попада в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, доколкото размерът на
лихвата е подчинен на условия, върху които банката няма контрол.
С протоколно определение от
02.07.2019г. по първоинстанционното дело е допуснато увеличаване на размера на предявения
иск на основание чл. 214 от ГПК от сумата от 640 евро до размера от 2849. 41
евро.
Между страните няма спор, а
твърденията им се потвърждават и от приложените писмени доказателства по
делото, че помежду им е съществувало договорно правоотношение, възникнало в
резултат на подписан на 12.11.2007г. договор за банков кредит № TR 70769425 между
Р.Х.И. и „У.Б.“ АД, по силата на който на ищцата е бил отпуснат кредит от 93 000
евро за закупуване на недвижим имот – апартамент № 50, находящ
се в гр. София, ул. „******. В т. 4.1.а от договора е уговорен годишен лихвен
процент от 6,75 %, съставляващ сбора от базисен лихвен процент в размер на
4,157 % (определен по т.т. 10.3. и 10.4. от Условията
по кредити на физически лица) и надбавка от 2,593 %. В т. 11.3.1 от договора е
предвидено, че договорната лихва е фиксирана до размера по т. 4.1.а и не се
променя освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването
му най-малко с 1 пункт. С пар. 2 на т. 11.3.1,
кредитополучателят е дал съгласие банката да променя едностранно размера на
годишния лихвен процент, съответно на анюитетната
вноска, без да е необходимо сключването на допълнително споразумение между
страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 пункт. По делото са представени и условия по кредити
на физически лица-ипотечни кредити, като съгласно т. 10.3 от тях, за базисен
лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърденият от УС
на банката, съответно от оторизирани от него да го определят органи и/или
служители на банката лихвен процент за кредити за съответната валута. В
т.10.3.2. е предвидено, че за кредити в евро, базисният лихвен процент възлиза
на едномесечния Euribor, равен на индекса, публикуван
на страница Euribor на Ройтерс в 11:00 ч. централно
европейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, и се
прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден
на следващия месец включително.
Установява се, че Управителният съвет
на банката е взел решение по протокол № 38/14.10.2008г. цената на всеки банков
кредит да се определя като сбор от променлив Базов лихвен процент /БЛП/,
формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс /Euribor, Sofibor, Libor/ и „премия“, определяна по размер от
нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според стойността на кредитния
ресурс на кредитните пазари, към който БЛП се прибавя фиксирана договорена
надбавка, отчитаща оценката на финансовото състояние на клиента, вида, срока на
кредита, обезпеченията и други обстоятелства,
отчитащи кредитоспособността на кредитоискателя и произтичащия от нея кредитен
риск. С решение на УС по протокол № 40/22.10.2008г. е прието увеличение със сто
базисни пункта на съществуващите договорни цени за всички кредити, отпуснати на
физически лица. С решение на УС по протокол № 25/05.06.2009г. е взето решение
за повишаване на премията като компонент на БЛП със 100 базисни пункта за
кредитите на физически лица, вкл. отпуснати в евро.
Съгласно констатациите на приетото заключение
на ССЧЕ, стойността на месечния индекс EURIBOR за процесния
период варира от -0,367% до -0,373%. Вещото лице посочва, че разликата между възнаградителната лихва дължима по банковия кредит в
периода от 20.03.2017г. до 20.07.2018 г. в съответствие със сключения договор и
приетите от ищеца общи условия, използвайки понятието базисен лихвен процент
(стойността на месечния EURIBOR) плюс твърда надбавка в размер на 2. 593 % и размерът на възнаградителната лихва, заплатена от ищцата възлиза на 2 849,41
евро.
За да уважи иска, с правно основание
чл. 55, ал. 1, прeдл. първо ЗЗД, районният съд е приел,
че уговорката на т. 11.1.3. от договора за банков кредит, с която е уредена
възможността на ищеца едностранно да променя приложимия по договора лихвен
процент е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и на основание чл. 146 от
ЗЗП – нищожна. Първоинстанционният съд е кредитирал
заключението на вещото лице относно размера на надплатените суми вследствие на
едностранното увеличаване на лихвата, възлизащ на 2 849. 41 евро и е уважил изцяло
предявения иск.
По наведените във въззивната жалба
доводи съдът намира следното:
Съгласно заключението на назначената
по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на лихвата по договора за процесния период 20.03.2017 г. до 20.07.2018 г. е възлизал
на 6,75 %. Прилаганият от банката лихвен процент е запазил нивото си спрямо
момента на сключване на договора, въпреки значителния спад на индекса EURIBOR, въз основа на който се определя
базисния лихвен процент – променливата компонента на лихвата. Установява се, че
спадът в стойността на лихвения индекс е компенсирано от въвеждането на
допълнителен елемент при формирането на базисния лихвен процент – „премия“,
приета с решение на УС на банката по протокол № 38/14.10.2008 г. след
подписването на договора.
Настоящият съдебен състав намира, че
между страните не е постигнато съгласие за включването посочената „премия“ като
компонент при изчисляване размера на лихвата и начислените въз основа на нея
парични суми са заплатени при начална липса на основание. Тълкувайки систематично
клаузите на чл. 11.1.3 и чл. 4а от договора в тяхната връзка с т. 10.3. от
Условията по кредити на физически лица – Ипотечни кредити (към която чл. 4а
изрично препраща) и нейната подточка 10.3.2, следва да се приеме, че правото на
ответника, чрез неговите органи или служители, да извършва промени в лихвата
може да бъде упражнено единствено чрез изменението на базисния лихвен процент
по договора, което изменение от своя страна се ограничава до съобразяването му
с индекса ЕURIBOR. Доводите на ответника за липса на ограничение относно броя на елементите
на базисния лихвен процент са неоснователни, доколкото не намират опора в
горепосочените клаузи. Във всеки случай, правомощията на органите и служителите
на банката в тази насока, на основание чл. 147, ал. 2 от ЗЗП, следва да се
тълкуват ограничително, доколкото това би било в полза на потребителя. Добавянето
на изцяло нов компонент при изчисляването на приложимия лихвен процент попада
извън правото на банката за изменение на лихвата и за да бъде включен при
изчисляването ѝ следва да е налице изрично волеизявление от страна на
кредитополучателя, с което да го приема. Доколкото се касае за едностранно изготвени
от търговеца условия, няма данни ищцата да е била уведомена за приетото
изменение в методиката за изчисляване на приложимия по договора лихвен процент
и да е завила писмено, че ги приема по реда на чл. 298, ал. 1, т. 1 от ТЗ.
Предвид изложеното, между страните по договора не е постигнато съгласие относно
включване на приетата с решение на УС на ответника по протокол № 38/14.10.2008
г. „премия“ при изчисляване на базисния лихвен процент и начисляването и
плащането на парични суми въз основа на нея е извършено без основание.
Въпреки посоченото, настоящият съдебен
състав намира, че следва да се произнесе и относно неравноправността на
клаузата на т. 11.1.3. от договора, доколкото същата от една страна формално е
послужила като основание за повишаване на приложимия по договора лихвен
процент, а от друга предвижда, че лихвата може да бъде изменяна единствено в
насока на нейното увеличаване, изключвайки възможността за намаляване ѝ при
наличието на обективни предпоставки за това.
Процесният договор попада в предметния обхват
на ЗЗП. Въззиваемата – ищец като физическо лице е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП. Предпоставките за определяне на
договорна клауза като неравноправна са следните: 1. клаузите да не са
индивидуално определени - т.е. потребителят не е разполагал с възможността да
влияе върху съдържанието им; 2. да са уговорени във вреда на потребителя -
накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ. увреждат се
неговите законни интереси; 3. не отговаря на изискванията за добросъвестност,
респ. на добросъвестната търговска практика и 4. уговорката да води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на
потребителя - съществено несъответствие в насрещните престации.
По арг. от
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в
случаите, в които те не са уговорени индивидуално. Установяването в процеса на
обстоятелството, че определено условие от договора е индивидуално уговорено е
поставено в тежест на банката - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на производството ответникът
не е представил доказателства, че включването на оспорената клауза в договора е
в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по
отношение на тяхното съдържание. Без значение в случая е, че процесната клауза се съдържа в индивидуалния договор за
кредит, а не е част от общи условия. Включването на уговорката в индивидуалния
договор само по себе си не предопределя характера ѝ на индивидуално
уговорена и съдът продължава да дължи потребителска защита по отношение на нея.
Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би
освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузата е била
индивидуално уговорена, това поначало би имало за последица изключване на
защитата при всички потребителски договори - така Решение № 98 от 25.07.2017 г.
по т. д. № 535/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.
Ето защо не може да се приеме, че
оспорената клауза е индивидуално уговорена с кредитополучателя и може да бъде
нищожна на основание чл. 146 ЗЗП в случай, че се установи, че са неравноправни.
Изследваната клауза на т. 11.1.3 от
договора има за предмет размера на възнаградителната
лихва по договора. Възнаградителната лихва
представлява „цената“ по договора за кредит, заплащана срещу престацията на Банката да предостави за ползване кредитните
суми за определен период от време. По този начин, тази клауза попада в
хипотезата на чл. 145, ал. 2, предл. второ от ЗЗП -
отнася се до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна,
и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга
и в случай че е ясна и разбираема, нейната противоправност
не може да бъде преценявана. Това изискване за яснота и разбираемост не се
ограничава единствено до граматическия смисъл на разпоредбите, като те следва
прозрачно и недвусмислено да излагат правата и задълженията на страните, така
че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици - Решение № 98 от 25.07.2017 г. по
т. д. № 535/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, т. 45 от Решение на СЕС по дело
С-186/16 г. В конкретния случай, въпреки че променливият компонент на лихвата –
базисният лихвен процент е обвързан от размера на индекса EURIBOR, съдът намира, че не са спазени
изискванията за яснота и разбираемост. С клаузата на т.11.1.3 от договора е
предвидено правото на банката да увеличи приложимия лихвен процент, но никъде в
договора не предвидена възможност за неговото намаляване. В този смисъл, по
делото няма данни на ищцата да са били разяснени произтичащите за нея икономическите
последици от липсата на възможност за намаляване лихвения процент при спад в
стойността на референтния индекс EURIBOR. С оглед това, не може да се приеме, че разглежданата
клауза е уговорена по ясен и разбираем начин и по тази причина тя подлежи на
преценка относно нейната неравноправност.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една
клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно.
От систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 ЗЗП и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
да се приеме за допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност
за увеличаване на първоначално уговорената лихва, но само ако тя отговаря на
следните кумулативни условия: 1. обстоятелствата, при чието настъпване може да
се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; 2. тези
обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора
- тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3. методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или в ОУ (чл. 144, ал. 4 ЗЗП), т.е. да е ясен начинът на формиране на
лихвата; 4. при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е
предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно
чл. 143 ЗЗП - напр. решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на
ВКС, ІV ГО.
Съгласно константната практика на
ВКС, обективирана в Решение № 236 от 20.12.2016 г. по т. д. № 3082/2015 г., Т.
К., ІІ Т. О. на ВКС, Решение № 201 от
2.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 2780/2015 г., II т. о., ТК и др., валидността на
клаузата, с която се предвижда възможност на банката едностранно да променя
цената на договора с оглед измененията в лихвения процент, зависи не само от
наличието на условията по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, но и от необходимостта
клаузата да е ясна, да съдържа методика за промяната във връзка с изменението
на лихвения процент, както и да отговаря на изискванията за добросъвестност.
Разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП цели да гарантира заплащането на
справедлива цена за финансовата услуга в случаите, когато нейният размер се
влияе от независими от страните фактори, но не изключва изискването за
добросъвестност на клаузите в договора относно равнопоставеността
на страните. Дори и да
са налице условията, посочени в чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, валидността на
клаузата, позволяваща едностранна промяна на лихвения процент от страна на
кредитора, е обусловена от добросъвестността на последния, като изискване за
поведение по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. В конкретния случай, дори да се
приеме, че методиката за изчисляването на лихвата е ясно и разбираемо изложена,
съдът намира, че изискването за добросъвестност не е спазено, доколкото в полза
на банката е било предвидено право единствено за увеличаване на лихвения
процент по договора, но не и намаляването му. По този начин, с разглежданата
клауза не се цели запазване на еквивалентността на престациите
по договора при изменение на пазарните условия, изразени чрез избрания от
страните референтен лихвен индекс – EURIBOR, а единствено обезпечаването на
печалбата, която банката би извлякла от договора. Това създава значителна
неравнопоставеност в отношенията между страните. Друго проявление на
недобросъвестното поведение на банката в случая е обстоятелството, че при липса
на основание за увеличаване на лихвения процент по договора, тя е прибягнала
към едностранното включване на нов елемент при изчисляването ѝ – премия,
прието с решение на управителния ѝ съвет по протокол № 38 от 14.10.2008
г., довел до задържане на нивата на лихвата, въпреки рязкото спадане на индекса
EURIBOR спрямо
момента на сключване на договора. По тази причина, настоящият съдебен състав намира, че не
следва да намерят приложение изключенията на чл. 144, ал. 3, т. 1 и ал. 4 от
ЗЗП.
Съгласно чл. 143, т. 12 ЗЗП е неравноправна
клауза, която предвижда цената да се определя при получаването на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора.
В процесната
клауза на т. 11.1.3 от договора е предвидено единствено възможност за
нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент без
да включва възможността за намаляване на същата в случай на спадане на лихвения
процент /при същата методика, по която се извършва увеличението на цената/, би
могла да доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези
на търговеца. При силни инфлационни процеси базовият лихвен индекс би могъл да
нарасне значително, с което да се увеличи значително и цената на услугата по
банковия кредит, дължима от потребителя. Ако тази цена бъде запазена при
последващо намаляване на базовия лихвен индекс, то това би довело до
несправедливо обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. В случая
неравноправността на клаузата произтича от липсата на реципрочност
за намаляване на цената на услугата. В посочения смисъл - Решение № 236 от
20.12.2016 г. по т. д. № 3082/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и Решение № 201
от 2.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 2780/2015 г., II т. о., ТК. В този смисъл
клаузата следва да се приеме за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 12 от
ЗЗП в приложимата му редакция.
Съображенията на въззивника, че при
увеличаването на лихвения процент са съобразени и интересите на потребителя са ирелевантни за изхода на делото, като не променя крайния
извод за неравноправност на процесната клауза. Още
повече, лихвата не се изменя автоматично, а чрез нарочен акт на органи и/или
служители на банката, като за всяко изменение се изисква уведомяване на
кредитополучателя. Актуализирането на лихвата спрямо всяко изменение на
лихвения индекс и уведомяването потребител за това би било предизвикателство от
техническа и организационна гледна точна за банката и не може да се приеме
еднозначно, че подходът увеличаване на лихвата най-малко с един процентен пункт
е възприет с оглед интереса на потребителя.
Предвид изложеното, решението на СРС
в частта, с която е приел в мотивите си, че клауза на т. 11.1.3 от договора, е
нищожна като неравноправна е правилно, по арг. от чл.
143, т. 12 ЗЗП в приложимата му редакция.
Предвид установената нищожност на процесната клауза на т. 11.1.3 от договора и при съобразяване
на правилото на чл. 147, ал. 2 от ЗЗП, следва да се признае на
ищцата-потребител възможността да се ползва от описания в т. 4а от договора вр. т. 10.3.2 от условията по кредити на физически лица –
Ипотечни кредити, метод за определяне на лихвата, в насока нейното намаляване,
като същата бъде изчислена съобразно по-ниските спрямо момента на подписване на
договора нива на индекса EURIBOR за процесния
период. Доколкото не са наведени доводи относно начина на изчисляване на
размера на вземането на ищцата, следва да се кредитира заключението на
назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която разликата
между изчислената по този ред лихва и реално заплатената от ищцата, възлиза на 2849.
41 евро.
С оглед изложеното, предявеният иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателен и доказан.
Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед на изхода на спора, на въззиваемата се дължат разноски, но по делото няма данни да
са направени такива. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, на процесуалния ѝ
представител –адв. К.П.К. следва да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение в
размер на 608,45 лв., определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1
от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 01.10.2019г., постановено по гр. д. № 52038/2018г. на СРС, I ГО, 29 състав.
ОСЪЖДА „У.Б.“
АД, ЕИК ******, съдебен адрес: ***, офис 4 да заплати на адв.
К.П.К., адвокат при АК – Шумен, ЛН ******, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА,
сумата 608. 45 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщенията до страните при
условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.