№ 726
гр. София, 16.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Светлин Михайлов
Снежана Бакалова
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Снежана Бакалова Въззивно търговско дело №
20241001000652 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на
ответниците в първоинстанционото производство „Марджента СПГ“ ЕООД,
С. П. Г. и Р. М. Г., срещу Решение № 1403 /17.11.2023г. по т.д. № 29/2023г. по
описа на СГС, с което е признато за установено по искове с правно основание
чл. 422 ГПК, предявени от „Лено” АД, с ЕИК: *********, срещу „Марджента
СПГ” ЕООД, с ЕИК: *********, Р. М. Г., и С. П. Г., че „Марджента СПГ”
ЕООД, Р. М. Г. и С. П. Г., че дължат солидарно на „Лено” АД следните суми:
на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 15 000 евро, представляваща
неплатени месечни вноски и останалата предсрочно изискуема част от
главното задължение за връщане на предоставената за временно ползване
парична сума, което е възникнало по договор за заем, сключен на 05.07.2019 г.,
между „Лено“ АД, като заемодател, и „Марджента СПГ” ЕООД, като
заемател, Р. М. Г., като солидарен и ипотекарен длъжник, и С. П. Г., като
солидарен длъжник; на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД сума в размер на 5 340, 11
евро, представляваща неплатена възнаградителна лихва, начислена за периода
от 06.07.2019 г. до 09.11.2020 г., дължима съгласно чл. 2.3., б. „а“ от договор за
1
заем, сключен на 05.07.2019 г., между „Лено“ АД, като заемодател, и
„Марджента СПГ” ЕООД, като заемател, Р. М. Г., като солидарен и ипотекарен
длъжник, и С. П. Г., като солидарен длъжник; на основание чл. 79, ал. 1, предл.
1 ЗЗД сумата от 55, 41 евро /петдесет и пет евро и четиридесет и един
евроцента/, представляваща платени от „Лено“ АД разходи за сключване и
поддържане на имуществена застраховка на предмета на учреденото
обезпечение, дължима съгласно чл. 4.1., б. „h“ от договора за заем, сключен на
05.07.2019 г., между „Лено“ АД, като заемодател, и „Марджента СПГ” ЕООД,
като заемател, Р. М. Г., като солидарен и ипотекарен длъжник, и С. П. Г., като
солидарен длъжник. Твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно.
Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно не е отчел
потребителския характер на сключения договор за заем, като не е разгледал
наличието на неравноправни клаузи, което е следвало да извърши и служебно,
въпреки, че възражението за това е оттеглено от ответната страна. Твърди, че
са били ангажирани доказателства, че договорът има потребителски характер
и че неправилно не са били допуснати исканите от ответниците такива за
доказване на твърдението.
Твърди, че съдът не е обсъдил направеното възражение за противоречие
на договора с добрите нрави, като от събраните доказателства било очевидно,
че е налице такова противоречие, както на отделни клаузи, така и в тяхната
съвкупност. Твърди, че неправилно било прието, че ответниците не са
поръчители, а солидарни длъжници, като по отношение на тях е приложима
разпоредбата на чл. 147 от ГПК.
Счита, че клаузата, с която е уговорена договорна лихва е нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че този размер на лихвата
следва да бъде преценяван единствено на годишна база, а не да бъде разбиван
на дневна база. Счита за неправилен извода на съда, че той е обоснован от
продължителния срок на договора за кредит. Липсвали мотиви относно извода
на съда, че ,уговорената договорна лихва не е прекомерна, тъй като тя
превишавала законната лихва почти трикратно; в периода на действие на
договора, основният лихвен процент е бил нулев, наличие на
свръхобезпеченост.
Твърди се, че при постановяване на решението е допуснато процесуално
2
нарушение, като не са събрани поискани своевременно от страната
доказателства чрез извършването на служебна справка в ТРРЮЛНЦ, както и
чрез разпит на двама свидетели, посочени от всеки един от ответниците –
физически лица.
В срок е постъпил отговор на жалбата от насрещната страна, в който
същата се оспорва и се излагат съображения относно правилността на
решението. Оспорва се искането за допускане до разпит на свидетели, като се
твърди, че е налице забрана за установяване на фактите с гласни
доказателства.
В срок е постъпила и частна жалба срещу определение №
1714/07.05.2024г. по същото дело, с което е оставено без уважение искането на
ответниците за изменение на решението в частта за разноските. Твърди се, че
същото е същото е неправилно и не следва да се намалява адвокатското
възнаграждение под законовия минимум, както и че следва де се присъдят и
разноските в заповедното производство. Излагат се подробни съображения.
Постъпил е отговор на частната жалба, с който се оспорва същата.
Софийският апелативен съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269
ГПК, намира решението за валидно и отчасти допустимо в обжалваната част,
поради което следва да разгледа наведените оплаквания във въззивната жалба
относно неговата неправилност.
Решението е влязло в сила в отхвърлителната си част.
От събраните доказателства се установява следното от фактическа
страна:
Между „Ленно“ АД, с ново наименование „Лено“ АД, от една страна, и
„Марджента СПГ” ЕООД, в качеството му на заемополучател, Р. М. Г., в
качеството му на солидарен и ипотекарен длъжник и С. П. Г., в качеството й на
солидарен длъжник, от друга страна, е сключен договор за заем от 05.07.2019
г., озаглавен „договор за бизнес кредит“ № 6311. Договорът е подписан от
страните и техните представители. По силата на договора заемодателят с
предишно наименование „Ленно“ АД се е задължил да предостави на
заемополучателя „Марджента СПГ” ЕООД, сумата с максимален размер на
главницата 15 000 евро, като сумата бъде получена в левова равностойност
към деня на получаването по фиксинга на БНБ. Заемополучателят се е
3
задължил да използва предоставената сума в размер н на 870,10 евро за
погасяване на уговорените такси по договора и остатъка от сумата, следва да
се преведе по сметка на „Марджента СПГ” ЕООД за оборотни средства на
дружеството. Видно от заключението на изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза сумата е усвоена по уговорения начин. В чл. 2.1.b.iii е уговорена
неустойка в случай, че заемът не се използва за уговорените в договора цели.
От заключението на изготвената в производството съдебно-счетоводна
експертиза, която е изслушана от първата инстанция, се установява, че в
изпълнение на уговореното в писмения договор от 05.07.2019 г. заемателят
„Марджента СПГ” ЕООД е получил парични средства в размер на общо 15
000 евро от „Лено“ АД, като това е станало по предвидения в съдържанието на
тази сделка начин – част от паричните средства в размер на 870, 10 евро са
удържани за погасяване на задълженията за заплащане от заемателя на такса за
юридически и административни разходи, свързани със заема и обезпеченията,
а останалата част в размер на 14 129, 90 евро е преведена по банкова сметка на
заемателя на 10.07.2019г.
С чл. 2.3. от договора за заем заемателят е поел задължение, наред с
главницата, да заплаща на заемодателя и годишна лихва върху усвоената и
непогасена част от главницата, която е в размер на 27 %. Същият се е
задължил да изплаща кредита за срок от 118 месеца от датата на сключването
на договора, съобразно погасителен план на равни месечни анюитетни
вноски, всяко от които в размер на 363,84 евро.
Според заключението на експертизата, по процесния договор,
ответникът „Марджента СПГ” ЕООД е заплатило до момента на
предявяването на претенцията в заповедното производство единствено сумата
от 441,52 евро, с която са погасени вноска за възнаградителна лихва в размер
на 23,87 евро за периода 05.08.2019г. и сумата 162 евро наказателна лихва и
255,65 евро платена такса по чл. 4.1 от договора за имуществена застраховка.
„Марджента СПГ” ЕООД не е погасило никаква част от дължимата
главница от 15 000 евро.
До всички ответници, ищецът е изпратил покана, с което ги уведомява,
че тъй като е налице забава за изпълнение на договорните задължения,
продължила 438 дни, към 05.11.2020г. обявява кредита за предсрочно
изискуем. Представени са доказателства, че поканите са връчени на
4
„Марджента СПГ” ЕООД, на С. Г. и на Р. Г. на 09.11.2020г., което
обстоятелство не се оспорва от страните.
Размерът на дължимата възнаградителна лихва за периода от датата на
усвояване на кредита – 06.07.2019г. до датата на обявяването на предсрочната
изискуемост – 09.11.2020г. е в размер на общо 5 340,47 евро, съобразно
заключението на експертизата.
Ищецът „Лено“ АД е подал заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение от 16.03.2021г., по което е било образувано ч.гр.д.№
14801/21 по описа на СРС. По него е издадена заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист за осъждането на ответниците да му заплатят
сума в размер на 15 000 евро, представляваща дължима главница по договор
за заем бизнес кредит №6311, сключен на 05.07.2019 г., сума в размер на 5 340,
11 евро, представляваща неплатена възнаградителна лихва, начислена за
периода от 06.07.2019 г. до 09.11.2020 г., сумата от 55, 41 евро,
представляваща платени от „Лено“ АД разходи за сключване и поддържане на
имуществена застраховка на предмета на учреденото обезпечение, както и
разноски в размер на 1 839,58лв. В същата заповед са присъдени и суми за
неустойка и други разходи, които не се претендират в настоящото
производство.
Всички ответници са подали на 03.11.2022г., в срок възражение.
Съобщенията са им били връчени на 06.10.2022г. на С. Г. и „Марджента СПГ”
ЕООД и на Р. Г. на 07.10.2022г. от ЧСИ.
Ответниците С. и Р. Г. са възразили, че не дължат всички суми по
издадения изпълнителен лист, а „Марджента СПГ” ЕООД е възразило, че не
дължи сумите, с изключение на главницата от 15 000 евро, като изрично е
посочило, че възразява частично срещу заповедта и издадения
изпълнителен лист.
На кредитора е указано, че следва да предяви иска си в месечен срок,
като съобщението му е връчено на 08.12.2022г., а настоящият иск е предявен
на 06.01.2023г. пред СГС.
Същият е предявен срещу тримата ответници с искане да се признае за
установено по отношение на тримата, че дължат в полза на ищеца сумата
15 000 евро, представляваща неплатена главница по процесния договор за
кредит, ведно със законната лихва за забава, считано от16.03.2021г. до
5
окончателното заплащане; сумата 5 340,11 евро представляваща договорна
лихва за периода от 06.07.2019г. до 09.11.2020г.; сумата 750 евро,
представляваща разноски за изпращането на покани за предсрочна
изискуемост и 55,41 евро разходи за сключване на застраховка.
Горните фактически констатации по принцип не са спорни между
страните и се установяват от събраните по делото доказателства.
На базата на приетото за установено от фактическа страна, съдът
направи следните правни изводи:
Предявеният иск намира правното си основание в чл. 422 от ГПК.
Постановеното решение е отчасти недопустимо.
Ищецът е предявил иск с посоченото правно основание срещу ответника
„Марджента СПГ” ЕООД за признаване за установено, че този ответник му
дължи сумата от 15 000 евро, представляваща неизплатена главница по
договор за заем от 05.07.2019г. Ищецът няма правен интерес от предявяването
на този иск, тъй като с подаденото възражение по чл. 414 от ГПК, ответникът
„Марджента СПГ” ЕООД не е възразил срещу дължимостта на това вземане. С
оглед изложеното следва да бъде обезсилено постановеното решение в
посочената част и производството да бъде прекратено.
По отношение на предявения срещу ответниците Р. и С. Г. иск с правно
основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 240 ал.1 и 2 от ЗЗД във вр. чл. 79 от ЗЗД.
С писмения си отговор тези ответници са навели възражение, че
договорът за заем е нищожен, тъй като противоречи на Закона за кредитите на
недвижими имоти за потребители, както и на добрите нрави. В подадения по
делото писмен отговор ответниците заявяват, че сключеният договор за
кредит противоречи на Закона за защита на потребителите , тъй като съдържа
множество неравноправни клаузи. Впоследствие последното възражение е
заявено, че не се поддържа от ответниците.
Тези ответници твърдят, че сключения договор е такъв, сключен с
потребители по смисъла на ЗЗП. Легално определение на понятието
потребител по смисъла на този закон е дадено в § 1, т. 20 от ДР на ЗКНИП, в
която норма е предвидено, че потребител е всяко физическо лице, което при
сключването на договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките на
своята търговска, стопанска или професионална дейност. Тази дефиниция
6
отговаря на общото определение на понятието потребител, дадено в § 13, т. 1
от ДР на Закона за защита на потребителите, като е конкретизирано с оглед на
специфичните отношения по сключване на конкретния вид сделка, които се
уреждат с ЗКНИП.
При тълкуване на волята на страните, се установява, че с него
кредиторът „Лено” АД е поел задължение да предостави за временно ползване
парични средства в размер до 15 000 евро на заемателя, който е търговското
дружество - „Марджента СПГ” ЕООД, а не някое от физическите лица, които
също са участвали при сключването на тази сделка, като солидарни длъжници.
Това е така, тъй като в чл. 2.1., б. „а“ от договора страните са постигнали
изрично съгласие на кой правен субект се предоставя уговорената парична
сума и това е „Марджента СПГ” ЕООД, а видно от доказателствата това е
изпълнено, като сумата е предоставена на този длъжник. Следователно
процесният договор за кредит има за предмет предоставяне на кредит на
търговско дружество, а не на физическо лице. Целта на договора е изрично
формулирана и в писмения договор между страните в чл. 2.1 от същия, като
дори е уговорена неустойка за използването на заемните средства за други
цели.
Във въззивната жалба е наведен довод, че съдът не е изследвал за какво
точно са били използвани средствата и че същите са били използвани за
задоволяване на битови нужди на ответниците – физически лица. Посоченото
обстоятелство не може да обоснове характера на договора за заем, като такъв
сключен с потребители. Както е посочено в Решение № 38/23.06.2017 г. на
ВКС по т. д. № 2754/2015 г., ТК, І о., формиращо практика по чл. 290 от ГПК,
„физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ
такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на
потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на
неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва
конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с
оглед установяване на качеството „потребител". Обезпечението на дълг на
търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник,
не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка
търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни
професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като
7
например неговото управление или мажоритарно участие в същото."
Ответниците заявяват, че участието на търговското дружество
„Марджента СПГ” ЕООД при сключване на договора е симулативно, защото
волята на страните по сделката е не това дружество, а физическите лица,
подписали договора като солидарни длъжници, да получат паричните
средства за задоволяване на свои лични нужди. От събраните доказателства се
установява, че паричните средства са получени от дружеството-длъжник, а не
от ответниците –физически лица, поради което правилен се явява извода на
съда, че не са налице доказателства за наличие на симулация.
Предвид изложеното не следва да се разглеждат наведените твърдения
за неравноправни клаузи в процесния договор, нито по възражение, нито
служебно от съда.
Допустимо е възражението за нищожност на договора за заем от
05.07.2019 г., което се основава на твърдението за наличие на порок,
представляващ противоречие на добрите нрави с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД. Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД са
обща правна категория при приложението на която съдът прави конкретна
преценка дали сключената сделка е съвместима с общоприетите норми за
справедливост и добросъвестност. В конкретния случай, при сключване на
процесния договор за заем не се установява да са нарушени такива норми на
добросъвестността и справедливостта, които да опорочават сделката в цялост
и да я правят изцяло нищожна. Обстоятелството, на което се позовават
ответниците, че в договора за заем е уговорена дължимостта на множество
различни неустойки, не води до извод за нарушаване на принципите за
добросъвестност при сключване на договора, а възражението за всяка от
уговорените неустойки може да се въведе конкретно, тъй като договорът би
могъл да съществува и без неравноправната уговорка за неустойка.
По отношение на наведеното при условията на евентуалност
възражение, че ответниците физически лица не са солидарни длъжници, а
имат качеството на поръчители, поради което могат да се ползват от защитата
по чл. 147 от ЗЗД:
В чл. 6.6. на процесния договор за заем, е постигната уговорка между
страните по него, че физическите лица С. П. Г. и Р. М. Г., които също са
участвали при сключването му и са изразили съгласие с всички клаузи от
8
неговото съдържание, се задължават да отговарят солидарно със заемателя за
изпълнение на задълженията за плащане на всички суми, дължими по
договора, включително, но не само, за главница, лихви, неустойки, такси и
разноски по заема.
Посочената уговорка в договора следва да бъде тълкувана във връзка с
всички други уговорки в същия. Когато едно лице поеме задължение като
солидарен длъжник, той отговаря на свое самостоятелно основание за
изпълнение на дълг, който е негов личен, а не чужд, като основанието, на
което това задължение възниква за него е независимо от основанието, на което
останалите солидарни длъжници са се задължили за изпълнението на същото
това задължение. Ето защо съществуването на задължението на солидарния
длъжник, доколкото е негово самостоятелно такова, не зависи от съдбата на
задължението на друг от съгласилите се да отговарят солидарно лица, поради
което тези задължения нямат характер на главни и акцесорни едно спрямо
друго. За разлика от солидарния длъжник, поръчителят отговаря за
изпълнение не на свое задължение, а на чуждо такова, като неговото
задължение има акцесорен характер и съществуването му зависи от това дали
главното задължение съществува. В чл. 6.6. от процесния договор е видно, че
страните по него са уговорили, че физическите лица, които участват при
сключването му, поемат самостоятелно и независимо от заемателя задължение
да отговарят за изпълнението на всички задължения по договора. При
тълкуване на волята на страните, изразена в клаузите на сключения на
05.07.2019 г. договор за заем, се налага изводът, че ответниците С. П. Г. и Р. М.
Г. имат качеството на солидарни длъжници и като такива в тяхна тежест са
възникнали задълженията за връщане на заемодателя на получената в заем
сума в размер на 15 000 евро и за заплащане на възнаградителна лихва, за
изпълнението на които те отговарят солидарно по между си и с „Марджента
СПГ” ЕООД. Тъй като не се доказа твърдението им, че са само поръчители по
договора за заем по отношение на тях не намира приложение разпоредбата на
чл. 147, ал. 1 ЗЗД, на която се позовават в отговора.
Във въззивната жалба се посочва, че първоинстанционният съд не е
отговорил на възраженията в отговора и в отговора на допълнителната искова
молба, че в договора са предвидени задължения, който по естеството си са
такива, че не биха могли да бъдат изпълнявани от тях, а единствено от
юридическото лице ( да извършва дейността с грижата на добър търговец, да
9
представя ГФО, да не започва производство по ликвидация, да не изпада в
неплатежоспособност и др.). Според жалбоподателя, това че физическите
лица не могат а да изпълнят тези задължения, определя качеството им на
поръчители, а не на съдлъжници. Доводът е неоснователен. В чл. 6.6 изрично
е уговорено кои задължения, физическите лица поемат наред с длъжника –
юридическо лице, а именно задълженията за плащане. Изложените аргументи
към учредената от съдлъжниците ипотека нямат отношение към определянето
на това им качество.
По отношение на направеното възражение за нищожност на клаузата за
уговорената възнаградителна лихва, поради противоречието й с добрите
нрави:
Настоящата инстанция намира възражението за неоснователно.
В процесния договор за кредит, в чл. 2.3 е уговорена фиксирана
възнаградителна лихва в размер на 27% годишно върху неиздължената част от
главницата.
Нищожна поради накърняване на добрите нрави би била тази уговорка
между страните за заплащане на възнаградителна лихва, когато размерът й е
такъв, че излиза извън присъщата й функция да бъде възнаграждение, което
заемателят дължи на кредитора за това, че му е предоставена възможността да
ползва паричните средства, предмет на сделката, за определен продължителен
период от време. Както в теорията, така и в съдебната практика няма спор, че
добрите нрави са норми за поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
Следва да бъде взето предвид обстоятелството, че кредитополучателя е
търговец, който при сключването на договора, следва да приложи грижата на
добрия търговец, което включва и консултирането на лица със специални
знания за информирането му преди сключването на сделката. Дължимата от
него грижа е по-голяма от тази дължима от потребителя, който по правило е
икономически по-слаба страна. В чл. 6.12.d от договора между страните,
кредитополучателя е декларирал, че поема задължението, като е информиран,
10
че може да се консултира със специалист относно отражението на
задълженията на икономическото му състояние.
Съгласно формираната практика на ВКС /Решение № 906 от 30.12.2004
г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, ГК, II г. о., Решение № 1270 от 09.01.2009 г.
по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II г. о. и др. / при положение, че нито в
закона, нито в акт на Министерския съвет, издаден съгласно чл. 10, ал. 2 от
ЗЗД, е предвиден максимален размер на възнаградителната лихва, и предвид
изискването на закона при договарянето между страните да не се накърняват
добрите нрави, то именно те налагат максималния размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Налице е
съдебна практика /Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г. на
ВКС, ТК, I т.о. /, съгласно която при потребителски кредит с годишен процент
на разходите по кредита, дължими от потребителя, в размер на 44, 95%, който
не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, уговорената възнаградителна лихва в размер на 37, 70%, която е част от
годишния процент на разходите, не е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Предвид идентичността на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и чл. 29, ал. 9 от специалния Закон за кредитите за недвижими имоти на
потребители /ЗКНИП/, то така приетото разрешение в съдебната практика
следва да се приеме за валидно и при договори за кредит, за които се прилага
ЗКНИП (Определение № 2483 от 21.05.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3850/2023
г.). При липсата на друг обективен критерий, това разрешение на чл. 19 ал.4 от
ЗПК /Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България/
би могло да се приложи и в конкретния случай, въпреки, че ответниците
нямат качеството на потребители. Във въззивната жалба е посочено, че
уговорената възнаградителна лихва е три пъти по-висока от законната, което
не отговаря на действителното положение, тъй като тя по-ниска от тройния
размер на законната лихва. Освен изложеното съдебната практика приема, че
при наличието на нормата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, по-старата практика, която се
посочва прекомерност на лихвата над три пъти над законната лихва е изгубила
значението си. Основателен в този смисъл е и доводът на въззиваемата
страна, че лихвата е била първоначално определена и не е изменяна, както и
че е предвидена клауза, с която при изрядно поведение на длъжника, същата
11
може да бъде намалена със 77% – чл. 2.3h от договора.
С оглед изложеното неоснователно е възражението във въззивната
жалба, че изводът на първоинстанционния съд относно липсата на
противоречие с добрите нрави на уговорената лихва е неоснователен и
произволен.
Между страните не е спорно наличието на предпоставките за обявяване
на кредит за предсрочно изискуем, поради което настоящата инстанция
препраща към мотивите на първата инстанция в тази част.
Предвид съвпадането на правните изводи на настоящата инстанция с
решението на СГС в тази част, същото следва да бъде потвърдено.
По подадената частна жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК:
С подадената частна жалба се обжалва определение № 1714/07.05.2025г.,
с което е оставено без уважение направеното искане с правно основание чл.
248 от ГПК.
В частната жалба се твърди, че същото е неправилно. В частта, в която
съдът е присъдил възнаграждение под минималния размер по Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като се е позовал на
решение С-438/22 на СЕС от 25.01.2024г., счита че е направил искането си
преди това решение и то не може да бъде съобразено. Твърди, че е следвало да
му бъде дадена възможност да изложи становище по въпроса. Твърди се, че
следва да бъде взето предвид, че част от исковете са уважени, а един от тях е
отхвърлен изцяло. Счита, че страната е била надлежно представлявана и
съответно претендирания размер на възнаграждението е справедлив.
Счита, че определението е неправилно и в частта, в която не са му
присъдени разноски за заповедното производство, съобразно отхвърлената
част от исковете, като счита, че не следва да се прави разлика между ищец и
ответник, ако и двете страни са направили разноски за защита на интересите
си във фазата на заповедното производство. Предвид изложеното моли да
бъдат присъдени на адвоката осъществил безплатна адвокатска защита
допълнително 890 лв. общо за двамата ответници за исковото производство и
800лв. общо за двамата ответници за заповедното производство.
Подаден е писмен отговор, с който се оспорва частната жалба.
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена
12
пред първоинстанционния съд в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от страна, която е
представила списък на разноските по чл. 80 ГПК, поради което е допустима.
С решението си, постановено по първоинстанционното дело, съдът се е
произнесъл по направените от страните разноски, като с оглед изхода на спора
е счел, че ответниците С. П. Г. и Р. М. Г. също имат право на такива
съразмерно на отхвърлената част от исковете, поради което и предвид това, че
по делото се доказва, че тези две лица са представлявани в заповедното и
исковото производство от адвокат Ж. В., който е съдружник в Адвокатско
дружество „С., П. и В.“, с което те са сключили договори за оказване
безплатно на адвокатска защита, е присъдил в полза на това адвокатско
дружество на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение в
размер под минималния, само за исковото производство, като е приел, че
такива не се дължат за заповедното.
Настоящата инстанция намира частната жалба за основателна.
На първо място, следва да се отбележи, че с обжалваното решение, СГС
е присъдил на ответниците разноски за оказаната им безплатна адвокатска
защита под минималния размер, определен в Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, без да е изложил конкретни мотиви
защо. В определението по чл. 248 от ГПК, е посочил, че не може да ревизира
решението си в частта за разноските относно това дали този размер е
определен според минималния по наредбата, тъй като от ответниците нямало
възражение за неправилно изчисляване на размера на възнаграждението, а
ищецът не бил направил искане за намаляване на същото.
В тази си част, частната жалба е основателна, тъй като с искането си по
чл. 248 от ГПК, адвокатът осъществил безплатна правна защита на
ответниците е поискал да бъде присъден минималния размер, тъй като с
решението е присъден под минималния т.е. налице е искане за изменение на
решението в тази част и то съдържа довод, че размерът е неправилно
изчислен. Вместо присъдените общо 280,80 лв., следва да бъде осъден ищеца
да заплати на АдвД „С., П. и В.“ сумата 1 693,38лв., изчислена като
минимално възнаграждение по наредбата, съобразно цената но отхвърления
иск по отношение на двамата ответници. Както правилно е отбелязано в
обжалваното определение, насрещната страна не е имала искане за
намаляване на размера на възнаграждението под минималния.
13
Частната жалба е основателна и във втората си част, относно
направените от ответниците разноски в заповедното производство.
Първоинстанционният съд е отказал да присъди разноски позовавайки се на
съдебна практика по определение № 45/23.01.2019г. по ч.т.д. № 3074/18 на
ВКС, I т.о., като е споделил мотивите на същото.
В случая следва да се приложи т.12 на ТР № № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, където е прието, че с решението по
установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство - относно размера им, както и разпределя
отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и
уважената част от иска. В това производство съдът следва да разгледа
„възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в
заповедното производство, искането на ответника за присъждане на
разноски за заповедното производство“ т.е. направените такива в
заповедното производство от ответната страна. Следователно ответната
страна има основание да извърши разноски в заповедното производство за
своята защита и да претендира същите в исковото производство. В подкрепа
на това е специално определения размер по чл.7 ал.7 Наредба № 1, който
предвижда възнаграждение за защита в производства по издаване на заповед
за изпълнение. В този смисъл излишно и неправилно е разсъждението
относно обема на труда положен от адвокат, оказал правна защита на
длъжника в заповедно производство.
Следва да бъде отменено определението и в тази част и да бъдат
присъдени на АдвД „С., П. и В.“ разноски за заповедното производство в
размер на 800лв. общо за двамата ответници, съобразно отхвърлената част от
иска.
Във въззивното производство, жалбоподателят Р. Г. е претендирал
разноски и е представил списък по чл. 80 от ГПК. Поради неоснователността
на въззивната жалба такива не му се дължат.
Въззиваемата страна не е претендирала разноски. По възражението за
прекомерност, настоящата инстанция не дължи произнасяне, тъй като не
присъжда разноски на жалбоподателя.
Ръководен от изложеното, съдът
14
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 1403 /17.11.2023г. по т.д. № 29/2023г. по
описа на СГС, в частта, в която е признато за установено по иск с правно
основание чл. 422 ГПК, предявени от „Лено” АД, с ЕИК: *********, срещу
„Марджента СПГ” ЕООД, с ЕИК: *********, че „Марджента СПГ” ЕООД,
дължи на „Лено” АД на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 15 000
евро, представляваща неплатени месечни вноски и останалата предсрочно
изискуема част от главното задължение за връщане на предоставената за
временно ползване парична сума, което е възникнало по договор за заем,
сключен на 05.07.2019 г., между „Лено“ АД, като заемодател, и „Марджента
СПГ” ЕООД, като заемател, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕКРАТЯВА производството по т.д. № 29/23 по описа на СГС по
посочения иск, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1403 /17.11.2023г. по т.д. № 29/2023г. по
описа на СГС в останалата обжалвана част.
ОТМЕНЯ по частна жалба вх. № 59640/27.05.2024г., определение №
1714/07.05.2025г. по т.д. № 29/2023г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 1403 /17.11.2023г. по т.д. № 29/2023г. по описа на
СГС в частта за разноските, като дължимата от „Лено“ АД на АдвД „С., П. и
В.“ на основание чл. 38 ал.2 от ЗАдв да се счита в размер на общо 1 693,38лв.
за исковото производство и 800 лв. за заповедното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните при
предпоставките по чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15