ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1002
гр. Пловдив, 04.10.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ в закрито заседание на
четвърти октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно частно
гражданско дело № 20215300502260 по описа за 2021 година
Производство по чл. 274, ал. 1 т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от "Мого България" ООД, ЕИК *********,
против определение № 2509 от 23.04.2021г., постановено по гр.д. № 5963/2021г. по описа на
РС Пловдив, с което е прекратено производството по ч. гр. дело № 5963 по описа за 2021 г.
на Пловдивски районен съд, ХІХ гр.с.
Навеждат се доводи за незаконосъобразност и неправилност на постановеният от
първоинстанционният съд акт, по съображения, подробно изложени в жалбата. Иска се да се
отмени обжалваното определение, с което е прекратено поради недопустимост на
производството по предявения иск по чл. 422 от ГПК, като неправилно и да бъде върнато
делото на РС Пловдив.
Окръжен съд Пловдив, след като разгледа доказателствата по делото и прецени
направените доводи, намира частната жалба за процесуално допустима, доколкото е
депозирана в срок срещу подлежащ на обжалване акт и при наличие на правен интерес, а
разгледана по същество за основателна.
Районен съд Пловдив е сезиран с иск по чл. 422 ГПК, подаден от "Мого България"
ООД против Х. Х. Т., за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
3935,52 лв., представляваща сбор от незаплатена главница, лихви, неустойка за забавено
плащане, неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя и разходи за
заплатени данъчни задължения и застрахователни плащания, по договор за финансов лизинг
1
със задължително придобиване на собствеността № AG0001897 от 22.03.2018 г., прекратен
на 14.05.2019 г., за които задължения е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №
17882/2019 г. на ПРС. Заповедта е била връчена на длъжника по реда на чл. 47 от ГПК, на
постоянния му адрес, а доколкото е установено, че същият не пребивава на адреса, на
заявителят е бил даден срок по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК за установяване на вземането по
исков ред, като исковата молба е била подадена в едномесечен срок от получаване на
съобщението от ищеца.
Извършвайки проверка за редовността и допустимостта на исковата молба, съдът е
приел, че искането за издаване на заповед за изпълнение се явява неоснователно, тъй като
регистрираният настоящ адрес на длъжника от 2000 г. е бил в Република Турция, от което е
направил извод, че обичайното му местопребиваване не е в Република България, поради
което е налице изключение по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК от обхвата на заповедното
производство. Поради това е приел, че исковото производство по чл. 422 от ГПК е
недопустимо, както и поради липса на предвидената в разпоредбата на чл. 113 от ГПК
предпоставка настоящия адрес на ответника, като потребител, да попада в района на
районен съд Пловдив, и е прекратил производството по делото.
Настоящият съдебен състав не споделя направените от първоинстанционният съд
правни изводи по следните съображения:
Действително, както е мотивирано в частната жалба, длъжникът в заповедното
производство и ответник в исковото е български гражданин, с регистриран постоянен адрес
в страната, за което са били направени служебни справки както от заповедния, така и от
исковия съд. От същите е видно и, че от 2000 г. длъжникът е имал регистриран настоящ
адрес извън страната. Понятието обичайно местопребиваване обаче не е идентично по
смисъл с регистриран настоящ адрес, поради което и законът не борави с това понятие.
Терминът обичайно местопребиваване е присъщ на международното право, като според чл.
48, ал. 7 КМЧП, под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в
което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост
от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като за определяне на това
място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален
характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му
да създаде такива връзки. Тези обстоятелства не могат да бъдат преценени в заповедното
производство, нито към датата на подаване на исковата молба по чл. 422 от ГПК, след
дадени указания по чл. 415 от ГПК. Както е разяснено и в мотивите на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълкувателно дело № 4/2013 г., ОСГТК, макар и да
е уредена по негативен начин, като предпоставка за издаване на заповедта, липсата на
обичайно местопребиваване на територията на Република България по естеството си не
подлежи на проверка преди връчване на вече издадената заповед, като липсата и може да се
установи едва при връчване на заповедта. В хипотезата на чл. 411, ал. 2 от ГПК - когато
длъжникът няма обичайно местопребиваване в страната, при връчване на заповедта
2
заповедният съд проверява само дали длъжникът има постоянен адрес в Република
България, като в случай, че такъв има и следователно може да се извърши редовно връчване,
било чрез лице от домашните, било чрез залепване на уведомление, не може да се преценява
дали лицето има обичайно местопребиваване или място на дейност в страната. След като е
налице редовно от външна страна връчване на заповедта, същата се стабилизира с изтичане
на срока за възражение и влиза в сила, като липсата на предпоставката по чл. 411, ал. 2 от
ГПК - обичайно местопребиваване на територията на Република България, може да се
релевира единствено по пътя на възражението пред въззивния съд. След законодателното
изменение на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, със ЗИДГПК ДВ, бр. 86 от 2017 г. и ДВ, бр. 100 от
2019 г., при връчване на заповедта на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и
установяване, по указания в нормата начин, че длъжникът не живее на адреса, както е в
настоящата хипотеза, заповедта за изпълнение не влиза в сила, като защитата на длъжника
срещу вземането се осъществява в рамките на защитата му срещу така предявения иск.
Съгласно цитирания в обжалваното определение текст на чл. 113 от ГПК, исковете на
и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на
потребителя, а при липса на настоящ адрес - по постоянния, поради което не намира опора в
закона и вторият изложен в определението довод за недопустимостта на иска по чл. 422 от
ГПК. Ето защо, като е приел, че предявеният установителния иск по чл. 422 ГПК е
недопустим и е прекратил производството по делото, съдът е постановил незаконосъобразен
акт, който следва да бъде отменен, а делото върнато на ПРС за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Мотивиран от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 2509 от 23.04.2021 г. постановено по гражданско дело №
5963 по описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, XIХ гр.с. и връща делото за продължаване
на съдопроизводствените действия.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3