№ 28
гр. Бургас , 20.04.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на двадесети април,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел А. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно търговско дело
№ 20212001000063 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивната жалба, подадена от „В.“ ЕАД – Бургас срещу
решение № 382 от 14.01.2021 г., постановено по т. д. № 667/2019 г. по описа на Бургаски
окръжен съд в частта, с която са уважени предявените от въззиваемия „С.б.“ АД против
въззивника искове с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за заплащане на
сумата от 597 750.93 лв., представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и
канализационна мрежа на територията на к. к. „С.б. - изток“ за периода от 01.01.2014 година
до 31.12.2014 година, ведно със законната лихва върху присъдения размер главница, считано
от датата на депозиране на исковата молба - 12.12.2019 година до нейното окончателно
изплащане, както и сумата от 29 389.42 лв., представляваща мораторна лихва върху
присъдения размер главница за периода от 18.06.2019 година до 12.12.2019 година и сумата
от 25 540.49 лв., представляваща деловодни разноски, съразмерно на уважената част от
исковете.
Решението се обжалва като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила, а също и необосновано порази противоречие на изводите на съда
със събраните по делото доказателства.
Оспорва се изводът на съда да неоснователност на възражението на въззивника за
погасяване по давност на претенцията, както и за нарушение разпоредбата на чл. 236, ал. 2
ЗЗД. Изложени са доводи, че освен тригодишният срок на погасителна давност е изтекъл и
общият – петгодишен срок на погасителна давност. Поддържа се, че обезщетението по чл.
236, ал. 2 ЗЗД е специфичен случай на обезщетението за неоснователно обогатяване по чл.
59 ЗЗД, поради което относно момента на изискуемост са приложими едни и същи правила
при определяне началния момент по смисъла на чл. 114 ЗЗД. В тази връзка се позовава на
решението по в.т.д. № 62/2020 г. по описа на БАС. Същите съображения били изложени и от
въззиваемия в отговора на исковата молба, според които началният момент на
1
претендираното по настоящото дело обезщетение е 01.01.2014 г.
По приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД поддържа възражение за неправилно определяне
размера на обезщетението, което съгласно нормата на закона е в размера на наемната цена
по прекратения договор, но при претенция извън параметрите на наемната цена, ищецът
дължи тяхното доказване, в т. ч. обема на разместване на блага в патримониума на страните
по делото. В тази връзка, първостепенният съд определил размера на обезщетението извън
договорените параметри само с оглед рентабилността, разчетена в цената на питейната вода.
Вместо това размерът на обезщетението бил определен за вреди над размера на наемната
цена, каквито не били доказани – с оглед рентабилността според цената и на трите услуги,
регламентирани в чл. 12, ал. 1 ЗРВКУ – доставка, отвеждане и пречистване на питейна вода.
Поддържа се възражение, че е разгледана нередовна искова молба, в която ищецът не бил
определил в достатъчна степен вещта, за чието ползване претендира обезщетение. Била
посочена В. – мрежа, в нейната цялост, без да са определени конкретните елементи, при все,
че въззивникът доказал, че значителна част от мрежата е собственост на трето лице.
Съдът не обсъдил доводите, че въззивникът ползва В. – мрежата на друго правно основание
– договор за наем, сключен с Община Несебър като неин собственик.
Съдът отхвърлил възражението за забава на ищеца като кредитор, посочвайки само, че не е
лицензиран воден оператор, като според въззивника това не било достатъчно, за да освободи
кредитора от собствената му забава. Излага аргументи в тази връзка, че към релевантния
момент законът допуска повече от един воден оператор и въззиваемият е могъл да получи
сам лиценз или да сключи нов договор с дуг воден оператор.
Твърди се, че съдът допуснал грешки в преценката си относно възприемането на
заключението на вещите лица във варианта, изготвен по задачите на въззиваемия –
ползвайки данни по аналогия, вместо да възприеме заключението по поставените от
въззивника задачи, основано на реални счетоводни данни за процесната 2014 г. Оспорва се
приложения от вещото лице инфлационен индекс по данни на НСИ, отчитайки параметри,
които нямат отношение към рентабилността на въззивника. Поддържа се твърдение, че
вторият вариант на вещото лице, борави с реални данни от финансовите отчети на
дружеството и отговаря на изискванията на закона – чл. 55 ТЗ и чл. 182 ГПК
Въззиваемият е подал отговор след срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, но доколкото с него не се
поставят нови и различни въпроси по правилността на решението извън повдигнатите с
въззивната жалба и е изразено единствено становище по тях, то съдът следва да докладва
отговора:
Въззивната жалба в него се оспорва като неоснователна.
Поддържа се, че доколкото в Република България няма подземен кадастър, вещта, за чието
ползване се търси обезщетение, е определена надлежно като В. мрежа, разположена на
2
територията на „С.б.“ АД, като наемният договор между страните ползва същото описание
като негов предмет и е достатъчно във връзка с предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Поддържа се, че макар и да ирелевантно за предмета на делото, несъмнено е доказана
собствеността на въззиваемия върху процесната В. – мрежа, включена в активите на
въззиваемото дружество. Липсвали доказателства, че е собственост на Община Несебър
върху същата, както и че е собственост на въззивника.
По делото били представени доказателства за обусловеност на икономическата дейност на
въззивника от ползването на процесната В. – мрежа, което обосновава основателността на
претенцията. Изложени са аргументи, че претенцията не е за наем, а цели ангажирането на
договорната отговорност за неизпълнение на въззивника, поради което се съизмерява със
средната наемна цена за периода и не може да бъде с по-нисък размер от този на наемната
цена.
Оспорва се възражението, че претендираното обезщетение надхвърля параметрите на
договорения наем.
Изложени са аргументи в оспорване на възражението за кредиторова забава от страна на
въззиваемия, а с оглед евентуалното й наличие, то да се съобрази, че въззивникът не е
упражнил правото си по чл. 97, ал. 1 ЗЗД и не е предал вещта на друг воден оператор.
Оспорват се аргументите във въззивната жалба за погрешна преценка при възприемане
заключението на вещото лице, като се изтъква, че с оглед влезлите в сила решения по спор
за ползването на същата В. – мрежа след прекратяване на наемния договор, но за различен
период, правилно съдът е кредитирал изготвения вариант по аналогия с период, в който
финансовите резултати на въззивника за процесната В. – мрежа са били отчитани разделно и
оспорва съобразяването на финансовите резултати, отчитани за територии извън тази на
„С.б.“ АД.
Относно определянето на параметрите на база рентабилност и за трите услуги по доставка,
отвеждане и пречистване на питейна вода се изтъква липсата на възможност по
предоставянето на която и да е от тях, без ползването на В. – мрежата на „С.б.“ АД.
Възражението за погасителна давност с оглед възприетия във в. т. д. № 62/2020 г. по описа
на БАС начален момент на изискуемост и възникване на задължението за всеки ден от
процесния период се оспорва с възражение, че с оглед предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД
следва да бъде съобразен начинът му на определяне в прекратения наемен договор – според
финансовия резултат за целия отчетен период, в края на финансовата година – в случая към
01.01.2015 г. Позовава се на възприетия начин на определяне в други влезли между страните
решения по претенция за ползване на процесната В. – мрежа след прекратяване на наемния
договор, но за различни периоди.
3
Бургаски апелативен съд намира, че въззивната жалба е допустима и следва да бъде внесена
за разглеждане в с.з. Не се сочат нови факти и обстоятелства по смисъла на чл. 266, ал. 2
ГПК и няма доказателства, чието събирането да е било препятствано от допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд.
Мотивиран от гореизложеното Бургаски апелативен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА подадена от „В. К.“ ЕАД – Бургас въззивна жалба срещу решение № 382 от
14.01.2021 г., постановено по т. д. № 667/2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд, в
частта, с която са уважени предявените от въззиваемия „С.б.“ АД против въззивника искове
– с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за заплащане на сумата от 597
750.93 лв., представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна
мрежа на територията на к. к. „С.б. - изток“ за периода от 01.01.2014 година до 31.12.2014
година, ведно със законната лихва върху присъдения размер главница, считано от датата на
депозиране на исковата молба - 12.12.2019 година до нейното окончателно изплащане, както
и сумата от 29 389.42 лв., представляваща мораторна лихва върху присъдения размер
главница за периода от 18.06.2019 година до 12.12.2019 година, и сумата от 25 540.49 лв.,
представляваща деловодни разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
УКАЗВА на страните възможността да посочат електронен адрес, на който да се изпращат
книжата по делото и постановените съдебни актове, съгласно чл.44, ал.3 ГПК, както и да
посочат телефонен номер, на който да получават съобщения по делото, по реда на чл.44,
ал.2 ГПК.
Препис от определението да се връчи на страните за сведение!
НАСРОЧВА с.з. на 20-ти май 2021 г., от 9:30 ч., за която дата да се призоват страните!
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4