РЕШЕНИЕ №223
гр. Сливница, 01.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД- ГР. СЛИВНИЦА, ТРЕТИ СЪСТАВ в публично съдебно заседание на пети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕВЕНА ВЕЛИКОВА
при участието на секретаря Паулина Велкова, като
разгледа докладваното от съдията гр. д. № 605
по описа на РС- гр. Сливница за 2017
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „А1 България” ЕАД (предишно търговско
наименование „МОБИЛТЕЛ” ЕАД) е предявил срещу М.П.Т. установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 ЗЗД и чл. 286,
ал. 1 ТЗ за установяване на паричното притезание в размер на 347,67 лв.,
представляващо стойността на възнаграждението за предоставени мобилни услуги от
„Мобилтел” ЕАД за периода от 25.01.2014 г. до 23.04.2014 г. по договор № М
3991047, във със с който са издадени фактура № ********* от 27.02.2014 г. за
сумата в размер на 114,38 лв., фактура № ********* от 27.03.2014 г. за сумата в
размер на 128,15 лв. и фактура № ********* от 25.04.2014 г. за сумата в размер
на 105,14 лв., ведно със законната мораторна лихва върху главницата, считано от
датата на образуване на ч.гр.д. № 23/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница-
13.01.2017 г., до окончателното й изплащане, което
вземане е удостоверено в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 27 от 24.01.2017 г., издадена по ч.гр. д. № 23/2017 г. по описа на РС-
гр. Сливница, I с-в.
Иска се също така съдът да признае за установено, че ответницата
дължи на ищеца и направените в хода на
заповедното производство деловодни разноски в общ размер на 125 лв.
Ищецът твърди, че между него и ответника е
възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на далекосъобщителни
услуги, по силата на което на ответника е предоставена възможността да ползва
две SIM карти, за които заплаща една обща месечна
абонаментна такса в размер на 11,90 лв. Поддържа, че дружеството се задължило
да предоставя на абоната услугите входящи и изходящи гласови повиквания,
изпращане и получаване на кратки текстови съобщения (SMS) и мобилен интернет, които именно услуги са били
предоставени на ответника в процесния период и за които се дължи заплащане и на
съответно уговорената между страните цена на услугите. Поддържа, че за
доставените далекосъобщителни услуги са били издадени три броя фактури, всяка с
падеж в 15-дневен срок от издаването й, съгласно приложимите за услугата Общи
условия.
Ответникът, получил препис от исковата молба с приложенията на 27.10.2017 г. (при отказ, арг. чл. 44, ал. 1 изр. последно ГПК) не е подал отговор в законоустановения срок. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът не е подал отговор и на уточнителната молба, получена при отказ на 08.01.2018 г. В подаденото по делото възражение по чл. 414 ГПК ответникът е направил възражение, че вземането е погасено по давност.
Съдът, като съобрази събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Районен съд- гр. Сливница, III състав, е бил сезиран установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 ЗЗД и чл. 286,
ал. 1 ТЗ.
При така релевираните твърдения възникването
на спорното право за заплащане на претендираните възнаграждения се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1.
наличието на действително правоотношение по договор за предоставяне на
далекосъобщителни услуги, по силата на което изпълнителят се е задължил да
предостави на възложителя срещу уговорено възнаграждение достъп до своята
далекосъобщителна мрежа за осъществяване на различни по форма комуникационни
връзки; 2. мобилният оператор реално, фактически да е предоставил на ответника
(клиент) твърдените мобилни услуги в размер на твърдяното възнаграждение за
процесния период.
Установява
се от приложеното ч.гр.д. № 23/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница, че същото
е образувано на 13.01.2017 г. по депозирано пред РС- гр. Елена заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК вх. № 4635/13.12.2016 г., подадено от „Мобилтел“ ЕАД, което е било
препратено по компетентност на РС- гр. Сливница. Съдът е уважил в цялост
депозираното заявление, като на 24.01.2017 г. е издал Заповед № 27 за изпълнение на парично
задължение по чл.
410 ГПК в полза на „Мобилтел“ ЕАД срещу М.П.Т. за сумата в размер на 347,67 лв., представляваща главница, дължима за
предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги, въз основа на договор № М
3991047 от 25.01.2014 г., за които са издадени данъчни фактури за периода от
25.01.2014 г. до 23.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от
13.12.2017 г. до изплащане на вземането, като е присъдил на заявителя и
сторените от него разноски по делото, а именно 25 лв. държавна такса и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение, като посочил, че задълженията произтичат от договор за
далекосъобщителни услуги № М 3991047 от 25.01.2014 г., за които са издадени
данъчни фактури за периода от 25.01.2014 г. до 23.04.2014 г. Заповедта по чл. 410 ГПК е била връчена на длъжника на 18.05.2017 г., като в законоустановения
двуседмичен срок- на 22.05.2017 г., е постъпило възражение по чл. 414 ГПК, в
което длъжникът е направил възражение за изтекла погасителна давност от
25.01.2014 г. На основание чл. 415, ал. 1 и 4 ГПК съдът е указал на заявителя,
че може в едномесечен срок от уведомяването
да предяви иск за установяване на вземането. В указания срок са постъпили доказателства
за предявяване на иска от заявителя.
Доколкото
установителният иск е бил предявен и за вземането за разноски в заповедното
производство, с определението си за насрочване на делото от 02.04.2018 г.,
съдът, съобразявайки даденото в т.
10в от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012
г., ОСГТК задължително тълкуване, е върнал исковата молба в тази й част, което
определение като необжалвано е влязло в законна сила на 20.04.2018 г.
Не е спорно между страните, а и от
доказателствата по делото се установява, че между ищеца и ответника е
възникнало действително облигационно отношение по Договор за доставка на
далекосъобщителна услуга № М 3991047 от 25.01.2014 г., по силата на който
ищецът-оператор се е задължил да предостави на ответника-абонат срещу заплащане
електронни съобщителни услуги чрез една или няколко електронни съобщителни
мрежи на оператора и/или негови партньори, като договорът, съгласно
приложението към него, е бил сключен за услугата „М-Тел Комбина“ за
предоставени две SIM карти, с цена за услугата 11,90 лв. с
ДДС. Съгласно чл. 5.1.1. от приложението
страните са се съгласили договорът да влезе в сила с изтичането на 7 дни от
датата на подписването му- 25.01.2014 г., доколкото липсва положен подпис на
абоната в графата за незабавно влизане в сила, като срокът му на действие е
ограничен до 12 месеца.
По делото е представен дубликат на данъчна
фактура № ********** от 27.02.2014 г., издадена от представител на ищеца за
периода от 23.01.2014 г. до 22.02.2014 г. за потребител № М 3991047 М.П.Т.,
видно от която общата стойност по фактурата възлиза в размер на 114,38 лв. с
ДДС. Видно от приложение А към издадената фактура, сумата представлява сбора от
начислените за мобилен номер ********** и мобилен номер ********** стойности за
потребените далекосъобщителни услуги съответно в размер на 17,77 лв. без ДДС и
в размер на 77,55 лв. без ДДС.
По делото е представен дубликат на данъчна
фактура № ********** от 27.03.2014 г., издадена от представител на ищеца за
периода от 23.02.2014 г. до 22.03.2014 г. за потребител № М 3991047 М.П.Т.,
видно от която общата стойност по фактурата възлиза в размер на 128,15 лв. с
ДДС. Видно от приложение А към издадената фактура, сумата представлява сбора от
начислените за мобилен номер ********** и мобилен номер ********** стойности за
потребените далекосъобщителни услуги съответно в размер на 20,52 лв. без ДДС и
в размер на 86,27 лв. без ДДС.
По делото е представен и дубликат на данъчна
фактура № ********** от 25.04.2014 г., издадена от представител на ищеца за
периода от 23.03.2014 г. до 22.04.2014 г. за потребител № М 3991047 М.П.Т.,
видно от която общата стойност по фактурата възлиза в размер на 114,38 лв. с
ДДС. Видно от приложение А към издадената фактура, сумата представлява сбора от
начислените за мобилен номер ********** и мобилен номер ********** стойности за
потребените далекосъобщителни услуги съответно в размер на 10,44 лв. без ДДС и
в размер на 77,18 лв. без ДДС.
Тези дубликати на данъчни фактури съдът
приема, че сами по себе си не представляват доказателства за удостоверените в
тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като те представляват частни
свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК, обективиращи изгодни за
техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална доказателствена
сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, направено от
субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи документи биха
притежавали доказателствена сила, в случай че бяха подписана от двете страни,
тъй като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на потребителя,
че е получил от оператора услугите на стойност, посочени във фактурите.
Представен е и препис от Общите условия, които
по съгласие на страните, по силата на уговорките от процесния договор, са част
от поетите задължения по учреденото договорно правоотношение.
От Общите условия се установява, че страните
са се уговорили потребителят да заплаща уговореното възнаграждение след предоставяне на уговорените
услуги.
От приетото като компетентно изготвено и
неоспорено от страните заключение на вещо лице по съдебно-техническа
експертиза, се установява, че услугите по предоставените на клиентите на
дружеството „А1 България“ ЕАД далекосъобщителни услуги се отразяват правилно и
коректно в издадените фактури, като е практически невъзможно процесът по съставяне
на фактурите и отразяването в същите на разходваните от клиентите трафични
данни да бъдат манипулирани. Съдът прецени заключението на вещото лице по
правилата на чл. 202 ГПК и при изграждане на изводите си се позова на него,
доколкото същото е изготвено от специалист в областта и отговаря пълно и
технически-обосновано на поставените му въпроси.
При така установените правнорелевантни
обстоятелства, чрез събраните в настоящата съдебна инстанция доказателствени
средства, съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема следното от правна
страна:
Правното действие на сключения ненаименован
договор попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец и е свързано с
упражняването от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този договор е от вида
на субективните (относителните) търговски сделки.
Договорът е сключен при предварително
установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни за
потребителя, тъй като писмено ги е приел – чл. 27 от процесния договор.
Съгласно принципа на свободното договаряне и
автономията на волите, уредени в разпоредбите на чл. 8 и 9 ЗЗД, между „А1
България“ ЕАД (с предишно търговско наименование „Мобилтел” ЕАД) и М.П.Т. е
възникнало действително материално договорно правоотношение. Ищецът се е
задължил да предоставя на ответника мобилните услуги, посочени в Общите
условия, срещу изпълнение на насрещната престация от страна на потребителя –
заплащане на уговореното възнаграждение.
Страните са уговорили в Общите условия, че
задължението за плащане на уговореното възнаграждение възниква след предоставяне на процесните мобилни
услуги от оператора, като потребителят се е задължил да заплаща предварителна,
авансова месечна (абонаментна) такса, осигуряваща достъп до услугите, за
предоставянето на които е сключен договора между оператора и потребителя.
Контрагентите са се съгласили самата изискуемост
на това парично задължение да настъпи след изтичането на 15-дневен срок от
издаването на фактура от оператора.
Съгласно уговорките на страните
възнаграждението се дължи за получените
мобилни услуги, предмет на договора. Следователно, операторът трябва да престира пръв, като не може да
претендира възнаграждение, преди потребителят да е получил мобилните услуги.
Обстоятелството, че операторът е изпълнил точно своите договорни задължения
(арг. чл. 63 ЗЗД) подлежи на пълно и
главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната норма,
регламентирана в чл. 154, ал. 1 ГПК. Само установените в процеса на доказване
по несъмнен начин правнорелевантни обстоятелства в гражданския процес се считат
за осъществени в обективната действителност. Представените данъчни фактури като
частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния издател
обстоятелства, не се ползват с доказателствена сила и чрез тях не могат да се
установят твърдените от ищеца
обстоятелства.
Съгласно Решение № 30 от 12.07.2011 г. на
ВКС по т. д. № 284/2010 г., II т. о., ТК „Не намира опора в процесуалния
закон и изразеното, в съобразителната част на въззивния съдебен акт, разбиране
за доказателствената сила на приложените по делото писмени доказателства - едностранно съставени от ответника
месечни сметки за телефонен пост № 483 относно визирания в исковата молба период.
Като частни свидетелстващи документи едностранно съставените месечни сметки за
проведените от конкретен телефонен пост телефонни разговори и тяхната стойност,
не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила. Преценяват се от
решаващия съд наред с всички останали доказателства по делото, като при
оспорването им в тежест на съставилата ги страна е да установи в процеса с
допустимите от ГПК
доказателствени средства, че документирането на съдържащите се в тях данни е
надлежно извършено и съответства на проведените от телефонния пост на абоната
конкретни месечни телефонни разговори и в този смисъл следва да се отговори и
на поставения от касатора въпрос на процесуалното право, във вр. с който е
допуснато касационното обжалване.
Що се касае до въведената от ответника в тази
вр. липса на техническа възможност за предоставяне на детайлизирана справка за
провежданите телефонни разговори от телефонния пост, разкрит на името на ищеца,
то ВКС, в настоящия си съдебен състав счита, че той е правно несъстоятелен.
Освен че по делото доказателства в тази насока
липсват, то не съществува процесуална пречка в този случай броя на проведените
телефонни разговори, при оспорване съставените от оператора на универсална
далекосъобщителна услуга на месечните сметки, да бъде установяван с допустимите
от ГПК
доказателствени средства, вкл. специализирана техническа експертиза и това е и
отговорът на втория процесуалноправен въпрос, обусловил достъпа до касационен
контрол.”.
В тази връзка по делото е прието неоспореното
от страните заключение на вещо лице по съдебно-техническа експертиза, от което
се установява, че услугите по предоставените на клиентите на дружеството „А1
България“ ЕАД далекосъобщителни услуги се отразяват правилно и коректно в
издадените фактури, като е практически невъзможно процесът по съставяне на
фактурите и отразяването в същите на разходваните от клиентите трафични данни
да бъдат манипулирани. Съобразявайки заключението на вещото лице, съдът намира,
че ищецът успя да докаже при условията на пълно и главно доказване претенцията
си за заплащане на стойността на предоставените на ответницата далекосъобщителни
услуги, която е била коректно отразена в представените по делото три броя
дубликати на данъчни фактури и която възлиза в размер общо на 347,67 лв. за
периода от 22.01.2014 г. до 22.04.2014 г.
Доколкото съдът намира исковата претенция за
основателна, на разглеждане подлежи и направеното от ответницата във
възражението й по чл. 414 ГПК правоизключващо възражение за покриване на
вземането от кратката тригодишна давност, което съгласно т. 11а от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК следва да бъде взето предвид от съда.
С Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на
ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК се даде задължително на
тълкуване на понятието „периодични
плащания“ по смисъла на чл.
111, б. „в“ от Закона за задълженията и договорите, като се прие, че същото
се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари
или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е
прието, че винаги когато едно плащане притежава посочената по-горе съвкупност
от отличителни белези, то следва да се определи като периодично по смисъла на чл.
111, б."в" ЗЗД. Вземанията на топлофикационни, електроснабдителни
и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги
също съдържат изброените признаци на понятието, поради което са периодични
плащания по смисъла на чл.
111, б."в" ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност.
Разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД предвижда,
че давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение или на искане за
почване на помирително производство. Същевременно в мотивите на Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК е прието, че новият ГПК урежда
заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението
за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.
422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, ако е спазен
срокът по чл.
415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК. Ако иск
не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.
415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК,
давността не се счита прекъсната със заявлението. В настоящия случай срокът по
чл. 415, ал. 4 ГПК е бил спазен, поради което е приложима фикцията на чл. 422,
ал. 1 ГПК и искът за установяване на вземането се счита предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, а именно на
13.12.2016 г., когато е бил сезиран РС- гр. Елена (арг. от чл. 118, ал. 2 ГПК).
Първата от процесните три фактури е била
издадена на 27.02.2014 г., като плащането по същата е станало изискуемо считано
от изтичане на 15-дневен срок от издаването й, с оглед което и доколкото
първото от претендираните периодични вземания не е погасено с изтичане на
кратката тригодишна давност (която би изтекла на 14.03.2017 г.), същото се
отнася и до следващите две вземания по фактурите от 27.03.2014 г. и от
25.04.0214 г., давността за които би изтекла съответно на 11.04.2017 г. и на
10.05.2017 г.
Със издадената по делото заповед за изпълнение
на парично задължение о чл. 410 ГПК, съдът е разпоредил длъжникът да заплати на
ищеца и законната лихва върху вземането, считано от датата на подаване на
заявлението в РС- гр. Елена- 13.12.2016 г., до окончателното му изплащане.
Въпреки това с исковата молба ищецът е заявил, че желае да бъде признато за
установенено по отношение на ответницата, че същата дължи и законната лихва,
считано от датата на образуване на ч.гр.д. № 23/2017 г. по описа на РС- гр.
Сливница, която дата обаче е 13.01.2017 г. Макар че се касае до законна последица
от уважаване на иска (арг. от чл. 214, ал. 2,
предл. 1 ГПК, във вр. с чл. 86, ал. 1,
изр. 1 и с чл. 84 ЗЗД), съдът е обвързан
от диспозитивното начало, предвидено в разпоредбата на чл. 6 ГПК. Разпоредбата
на ал.
1 на чл. 422 ГПК фингира, че искът за установяване на съществуване на
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, се счита предявен от
датата на постъпване в съда на заявлението на ищеца. Тя обаче не дерогира
принципа на диспозитивното начало на процеса, който не позволява съдът да дава
защита на спорното право в повече от това, което страната претендира. Ищецът
сам избира в какъв обем да предяви правото си и този обем се очертава с
исковата молба, или чрез изменение на петитума на предявения иск. Той не е
длъжен да поиска цялото вземане от ответника, включително когато за това
вземане е издадена в негова полза заповед за изпълнение. В конкретния случай с
исковата молба е претендирано установяване на задължението за плащане на
обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение в размер
законната лихва от момента на образуване
на ч.гр.д. № 23/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница, като петитумът
не е изменен по предвидения в закона ред. Разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ГПК постановява, че не се
смята за изменение на иска прибавянето на лихви, изтекли след предявяването му,
не преди този момент. Обстоятелството, че съгласно чл.
422, ал. 1 ГПК искът се счита предявен от датата на заявлението по чл. 410 ГПК, не ограничава ищецът да поиска защита на правото не в пълния му обем и
след като искането е формулирано само за период след датата на образуване на ч.гр.д. № 23/2017 г. по описа на
РС- гр. Сливница, само в тези рамки съдът е властен да разреши спора.
Произнасянето за период преди образуване
на ч.гр.д. № 23/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница е недопустимо.
Доколкото
с издадената въз основа на
заявление вх. № 4635/13.12.2016 г. по описа на РС- гр. Елена препратено по компетентност на РС- гр. Сливница,
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 27 от 24.01.2017
г., издадена по ч.гр. д. № 23/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница, I с-в, е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора
и законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда-
13.12.2016 г., а искът е бил предявен за законна лихва след този период,
заповедта в тази си част подлежи на частично обезсилване. Това обаче е
правомощие на съдията, издал заповедта за изпълнение, което произтича както от
разпоредбата на чл. 415, ал. 5 ГПК, така и от даденото в т. 13 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК задължително
тълкуване.
При този
изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца сторените от него разноски в исковото производство в общ размер
на 350 лв., от които 50 лв.- държавна такса, 100 лв.- юрисконсултско
възнаграждение при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 26
от Наредба за заплащането на правната помощ, и 200 лв.- възнаграждение за вещото лице. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
и т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и
сторените в заповедното производство разноски в размер на 175 лв., в
това число 25,00 (двадесет и пет) лева държавна
такса, и 150 (сто и петдесет) лева юрисконсултско възнаграждение при условията
на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 26 от Наредба за заплащането на
правната помощ. Макар и в исковата
молба погрешно да е посочено, че разноските възлизат в размер общо на 125 лв., съдът
намира, че същите следва да бъдат присъдени в размер на 175 лв., доколкото това
вземане за разноски е било удостоверено в заповедта за изпълнение, а същевременно
посочването на размера на сторените от страната разноски в исковото
производство не е предпоставка за уважаване на искането, стига същите да са
били реално сторени и надлежно претендирани (арг. от чл. 80 и 81 ГПК, а също и т.
8 от Тълкувателно
решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК, съгласно която представянето на списък е
предпоставка за допустимост само на искането за изменение на решението в частта
за разноските, но не и на искането за допълване).
Така мотивиран, Районен съд- гр. Сливница
РЕШИ:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ по
отношение на М.П.Т., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, че „А1 България” ЕОД (предишно
търговско наименование „МОБИЛТЕЛ” ЕАД), ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н „Илинден“, ул. „Кукуш“ № 1, е носител на паричното
притезание в размер на 347,67
(триста четиридесет и седем лева и 67 ст.) лева, представляващо стойността
на възнаграждението за предоставени мобилни услуги от „Мобилтел” ЕАД за периода
от 25.01.2014 г. до 23.04.2014 г. по договор № М 3991047 от 25.01.2014 г., във
връзка с който са издадени данъчни фактури № ********* от 27.02.2014 г. за
сумата в размер на 114,38 лв., фактура № ********* от 27.03.2014 г. за сумата в
размер на 128,15 лв. и фактура № ********* от 25.04.2014 г. за сумата в размер
на 105,14 лв., ведно със законната мораторна лихва върху главницата, считано от
датата на образуване на ч.гр.д. № 23/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница- 13.01.2017
г., до окончателното й изплащане, което
вземане е удостоверено в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 27 от 24.01.2017 г., издадена по ч.гр. д. № 23/2017 г. по описа на РС-
гр. Сливница, I с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.П.Т., ЕГН **********, да заплати на „А1 България” ЕОД (предишно търговско наименование „МОБИЛТЕЛ” ЕАД), ЕИК *********, сумата в размер на 350 (триста и петдесет) лева- разноски в съдебното производство по чл. 422 ГПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.П.Т., ЕГН **********, да заплати на „А1 България” ЕОД (предишно търговско наименование „МОБИЛТЕЛ” ЕАД), ЕИК *********, сумата от 175 (сто седемдесет и пет) лева- разноски в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Окръжен съд- София в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи
на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ: