Р Е Ш
Е Н И Е № 106
гр. Сливен, 22.06.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Ивайла
Куманова, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 68 по описа
за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение № 1439/09.12.2019 г. по гр.д.№ 3224/2019 г. на РС Сливен,
с което съдът признава за установено по отношение на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК
*********, гр. С., ул. „Д. Х.“ № **-**, че длъжникът по заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 3972/14.12.2018 г. по ч.гр.д. 6896/2018 г. по описа на СЛРС - Д.И.М.,
ЕГН ********** ***, дължи на ищеца сумите както следва:
- 809,49 лв. – главница, по договор за потребителски кредит
№ ********** от 29.03.2018 г. , ведно със законната лихва върху нея, считано от
13.12.2018 г., до окончателното изплащане, както
- 98,27 лв. представляваща договорна (възнаградителна лихва
за периода от 05.08.2018 г. до
06.10.2018 г.; както и
- 37,40 лв. представляваща обезщетение за забава от
05.08.2018 г. до 03.12.2018 г.
Въззивната
жалба е подадена от процесуалния представител на ответника в първоинстанционното
производство Д.И.М., действащ със съгласието на своя попечител и с нея се
обжалва посоченото първоинстанционно решение в цялост.
В жалбата си процесуалният
представител на въззивника релевира оплаквания, че първоинстанционното решение
е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Счита, че изводите на съда са
незаконосъобразни, защото съдът не е приел, наличието на заболяване на ищеца,
което го препятства да разбира и ръководи действията си, както и да се грижи за
своите работи и интереси. Позовава се на заболяването „параноидна шизофрения“,
което водело до горепосочената невъзможност. Аргументира се как унищожаемостта
засяга сделката. Според процесуалния представител на въззивника исковете са
недопустими, като предявени срещу лице поставено под ограничено запрещение.
Изразява се неразбиране за относимостта на датата на превод на сумата и
застрахователната премия към предмета на претенцията, доколкото сумата е
преведена директно на продавача.
В законоустановения срок е
постъпил отговор на въззивната жалба, в който процесуалният представител на
въззиваемото дружество, моли решението да се потвърди изцяло, тъй като са
спазени законовите и договорните задължения от страна на кредитодателя.
Аргументира се пълно и главно доказване на претенцията на ищеца. Посочва се, че
правилно била разпределена доказателствената тежест и ответника не е поискал
експертиза, а съдът нямал задължение да събира доказателства в полза на
страната. Правилно съдът преценил, че липсват доказателства лицето да не е разбирало
свойството и значението на постъпките на лицето, който се подкрепя и от
действията на самото лице, а именно погасяване на част от вноските.
С въззивната жалба и с
отговора не са направени доказателствени искания.
В с.з., въззивникът Д.И.М.,
действащ със съгласието на своя попечител, редовно призован, не се явява лично,
не се представлява. В писмено становище процесуалният му представител по
пълномощие поддържа жалбата и моли да се отмени решението, като необосновано и
неправилно.
Въззиваемата страна „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, гр. С., ул. „Д. Х.“
№ **-** редовно призована, изпраща
представител по пълномощие, който оспорва заключението на назначената във въззивната инстанция експертиза
с аргумента, че при изготвянето му експертът не е обсъдил и взел под внимание
изплащането на част от сумите, което било индикация че длъжникът разбирал, че
влиза във валидно облигационно отношение. Поддържа доводите изложени в отговора
на моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд.
Съдът счете, че за
изясняване на фактическата обстановка следва да бъде назначена
съдебнопсихиатрична експертиза. Съдът не
приема възражението на въззиваемото дружество, че за изясняване на
обстоятелства твърдени от една от страните не следва да се назначава служебно
експертиза, тъй като това би означавало подпомагане на страната. Съдът намира, че дължи по делото изясняване
на релевантните факти, доколкото и със способите позволени от ГПК, съблюдавайки
диспозитивното начало в гражданския процес. В тълкувателната практика на
ВКС е посочено, че въззивният съд следва
да упражни даденото му по закон право да назначи служебно експертиза ако
фактическата обстановка не е изяснена докрай и съдът не притежава съответните
специални знания. Дължимото разкриване на обективната истина не е поставено
изцяло в зависимост от активността на страните в българския граждански процес.
Съдът счита, че е спазил балансът между интересите и на двете страни, тъй като
различните изводи на вещото лице биха ползвали едната или другата страна в
зависимост от установените от него фактически положения и поради това не следва
да се счита служебното назначаване на експертиза като подпомагане на едната от
страните. Причината за назначаването на съдебно психиатричната експертиза е, че
настоящият състав на съда е счел, че не притежава достатъчно знания в областта
на психиатрията, които да го доведат до еднозначен извод относно възможността
на едно лице да ръководи и разбира значението на постъпките си към определен
момент във връзка с доказателствата по делото. И към настоящият момент съдът,
намира служебно назначената експертиза за абсолютно дължима и необходима за
изясняване на фактическата обстановка и с оглед правилно решаване на съдебния спор.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
Съдът извърши служебна проверка
на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно а с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния и въззивния съд
доказателства, намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната
от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал,
и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея, като
следва да я допълни с установената на тази инстанция, а именно:
Видно от назначената и
изготвена съдебно-психиатрична експертиза Д.И.М. към момента на сключване на
процесния договор – 29.03.2018 г. с въззиваемото дружество не е могъл да разбира и да ръководи действията си, поради
наличието на обострена форма на психическо заболяване – Параноидна шизофрения –
маниоподобен синдром. Съдът кредитира експертизата като компетентно изготвена и
не намира основание да не се довери на констатациите в нея.
Не се споделят възраженията
на въззиваемото дружество, че експертизата е компрометирана, тъй като има
частично погасяване на задълженията от страна на въззивника. Вещото лице в
съдебно заседание посочи, че е взел предвид цялата документация по делото
включително и факта, че субектът на експертизата е изплатил част от кредита и
въпреки това поддържа заключението си и е направил извод , че в момента на
сключване на договора лицето не е разбирало свойството и значението на
постъпките си.
Въз основа на установеното
от фактическа страна, настоящия състав на СлОС намира следното от правна
страна:
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, против Д.И.М.,
който към настоящия момент е лице поставено под ограничено запрещение и действа
със съгласието на своя попечител – П.Е.С., с която е предявен установителен иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 и във връзка с
чл. 86 от ЗЗД за установяване съществуване на задължение за заплащане на обща
сума от 945,16 лв., представляваща главница и взънаградителна и мораторна лихва
по договор за потребителски кредит № **********/29.03.2018 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3972 от 14.12.2018
г. по ч.гр.д. № 6896/2018 г. по описа на
СлРС.
Предмет на установителния
иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, представлява предявеното със
заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно с неговите принадлежности.
Ето защо, съдът дължи произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на
предявеното материално право в заповедното производство, като искът се счита за
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му
се цели да се установи дали оспореното в заповедното производство вземане
съществува на посоченото в заявлението основание. При уважаване на иска,
заповедта за изпълнение влиза в сила и следва въз основа на нея да бъде издаден
изпълнителен лист.
Съдът следва да извърши
преценка дали се касае за валидно правоотношение обвързващо двете страни
доколкото от процесуалния представител на ответника респ. настоящ въззивник,
със съгласието на попечителя му е направено възражение за наличието на
предпоставките за унищожаем договор.
При преценката дали
дееспособно лице, сключило договора е могло при сключването му да разбира или
да ръководи действията си, съдът следва да съобрази освен медицинските, още и
житейските и юридическите критерии, разглеждайки заключенията на приетите
експертизи заедно с всички други ангажирани по делото доказателства, съотносими
към състоянието на лицето за релевантния момент. Опорочаващият факт е, че
волеизявлението е извършено в момент, в който лицето не е могло да ръководи
действията си, понеже се е намирало в състояние, обуславящо поставянето му под
запрещение /поради слабоумие или душевна болест/. Следователно, в настоящото
производство следва да се изследва въпросът дали ответникът към момента на
сключване на договора е бил в състояние да разбира свойството и значението на
постъпките си и да ги ръководи. Освен заболяването трябва да бъдат установени и
факти, които показват неспособността на болния да се справя със своите работи,
т.е. че не наличието на слабоумие или душевна болест /медицински критерий/, а
неспособността /съответно ограничената способност/ на лицето поради това негово
състояние да се грижи за работите си /юридически критерий/ е основание за
признаване на предпоставките, водещи до унищожаемост на сделката. В настоящия
случай се установява наличието и на двата критерия – медицинския /наличието на
душевна болест – параноидна шизофрения/
и юридическия /лицето не е могло да разбира и ръководи постъпките си към
момента на сключване на договора/. Т.е. налице е заболяване, както и обективно
установена невъзможност на лицето да разбира свойството и значението на
действията си и да ръководи постъпките си. С оглед изложеното, съдът намира, че
са налице основанията за унищожаемост на договора, който първоначално е породил
правни последици. С оглед наведеното от ответника възражение обаче тези правни
последици следва да се заличат с обратна сила поради наличието на
предпоставките на чл.31, ал.1 от ЗЗД.
В първоинстанционното
производство съдът е направил извод, че от представените писмени и гласни
доказателствени средства не може да се направи извод за наличието на
правоизключващото възражение за неразбиране и невъзможност за ръководене на
постъпките на едната страна по договора. Видно обаче от допълнително събраните
доказателства на въззив се установява, че лицето към момента на сключване на
договора е бил в обострена фаза на иначе доказаната с медицинските документи
душевна болест, а именно Параноидна шизофрения, наличието на която само по себе
си не може да обуслови унищожаемост на сделката.
Характера на заболяването и
неговата външна проява според експертизата, която съдът кредитира и която не
противоречи на останалия доказателствен материал, а го допълва, се е отразявала
дотолкова на вътрешните преживявания на въззивника, че му е попречила да
съзнава и ръководи действията си. Същата остра форма е предизвикала по-късното
му поставяне под ограничено запрещение.
Нормата на чл. 32, ал. 3 от ЗЗД дава възможност, когато незасегнатият от порока съконтрахент претендира да
се ползва от унищожаемия договор, засегнатата от порока страна може да се
защити като предяви правото си на унищожение с възражение, независимо от
изтичането на давността.
Предвид изложените
съображения, съдът намира, че към момента на сключване на договора ответникът е
бил дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира и да
ръководи действията си. Ето защо и предвид противопоставеното възражение на
ответника, съдът намира, че с обратна сила следва да се заличат последиците на
сключения договор, поради което и предявената от ищеца претенция се явява
неоснователна, тъй като договорното основание за дължимост на процесните суми е
отпаднало, поради което и предявените искове следва да се отхвърлят.
При този изход на
производството следва въззиваемото дружество да заплати по сметка на съда
направените по производството такси и разноски, а именно 75 лв., представляваща
държавна такса за въззиното производство и 250 лв. представляваща
възнаграждение за вещо лице.
От първата инстанция
разноските остават за страната така както са направени, а процесуалният
представител на ответника не е направил искане за присъждане на разноски.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно Решение № 1439/09.12.2019 г.
по гр.д.№ 3224/2019 г. на РС Сливен, като НЕПРАВИЛНО
и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, гр. С., ул. „Д.
Х.“ № **-**, против Д.И.М., ЕГН **********,
действащ със съгласието на своя попечител П.Е.С. с ЕГН ********** ***, иск с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. с чл.79 ал.
1, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено спрямо ответника че длъжникът
по заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК №
3972/14.12.2018 г. по ч.гр.д. 6896/2018
г. по описа на СЛРС - Д.И.М., ЕГН ********** ***, дължи на ищеца сумите както
следва:
-
809,49 лв. – главница, по договор за потребителски кредит № ********** от
29.03.2018 г. , ведно със законната лихва върху нея, считано от 13.12.2018 г.,
до окончателното изплащане, както
- 98,27
лв. представляваща договорна (възнаградителна лихва за периода от 05.08.2018 г. до 06.10.2018 г.; както и
- 37,40
лв. представляваща обезщетение за забава от 05.08.2018 г. до 03.12.2018 г.,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН,
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, гр. С., ул. „Д. Х.“ № **-** да заплати по сметка на ОС Сливен сумата от 325 лв.,
представляваща разноски по производството за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.