Решение по дело №102/2020 на Окръжен съд - Русе

Номер на акта: 85
Дата: 29 юни 2020 г. (в сила от 29 юни 2020 г.)
Съдия: Йордан Минков Дамаскинов
Дело: 20204501000102
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 9 март 2020 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

85

Гр. Русе, 29 юни 2020г.

 

Русенският окръжен съд,  гражданско и търговско отделение, в открито заседание на 11 юни 2020г.в състав:

                                                Председател: Йордан Дамаскинов

                                                Членове:       Палма Тараланска

             Зорница Тодорова

при участието на секретаря Димана Стоянова като разгледа докладваното от съдия Дамаскинов  въззивно търговско дело № 102 по описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази следното:

          Производство по глава ХХ от ГПК „Въззивно обжалване“.

          Делото е образувано по въззивна жалба на „Профикредит България“ ЕООД ЕИК ********* гр. София чрез юрисконсулт Р.И. срещу решение № 1944/21.11.2019г. по гр. д. № 8238/2018г. на Русенски районен съд, с което частично са отхвърлени предявените искове от страна на „Профикредит България“ ЕООД срещу Е.П.М. – длъжник по договор за потребителски кредит № **********. Районният съд неоснователно и неправилно е заключил, че процесния договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и в резултат на основание чл. 23 ЗПК е установено задължение само за оставащата неизплатена главница без уговореното между страните договорно възнаграждение. Жалбоподателят твърди, че в договора за потребителски кредит ясно е посочена методиката на формиране на годишния процент на разходите. Подобно изискване има единствено при наличие на референтен лихвен процент – аргумент от чл. 11, ал.1, т.10 от ГПК. В случая е спазена разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК и годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на министерския съвет. Страните по договора са уговорили глобален фиксиран размер на годишния лихвен процент 41,17%. В договора е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер дължимите суми. Жалбоподателят иска от въззивния съд да отмени решението в частта за отхвърляне на иска и да постанови ново решение, с което да приеме за установено, че Е.П.М. дължи на „Профикредит България“ ЕООД договорно възнаграждение в размер на 3413,25 лв.

          Е.П.М. *** чрез особен представител Д.К.Т. не е подал отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание адвокат Т. заявява, че въззивната жалба е неоснователна. Иска от окръжния съд да потвърди решението на първата инстанция.

          Жалбата е подадена в законния срок от надлежна страна по делото против подлежащо на въззивно обжалване решение на районния съд. След указание от районния съдия жалбоподателят е внесъл държавна такса по жалбата.

          Въззивната жалба е процесуално допустима. Същата е редовна - съдържа реквизитите, посочени в чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7, както и необходимите приложения, посочени в чл. 261 ГПК.

          Окръжният съд прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства и прие следното:

          Русенският районен съд с обжалваното решение признава за установено по отношение на Е.П.М. ЕГН:********** ***, че „Профи Кредит България" ЕООД с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, има вземане спрямо нея в размер на сумата от 4220,65 лева, ведно със законна лихва  върху главницата от датата на подаване на заявлението по ч.гр.д №6017/2018г. по описа на РРС до изплащане на вземането, като до пълната претендирана сума в размер на 11147,45 лева, отхвърля исковата претенция като неоснователна и недоказана. Въззивната жалба е насочена само срещу отхвърлителната част за сумата 3413,25 лв.договорно възнаграждение.

          На 15.06.2017г. между „Профи Кредит България“ ЕООД и Е.П.м. бил сключен договор за потребителски кредит № ********** при следните параметри: кредитна сума 5000 лв.; срок на кредита: 36 месеца; размер на месечната вноска по кредита: 243,98 лева; дата на погасяване на вноска по време на изплащането на заема: 13-то число на месеца; годишен процент на разходите (ГПР) 49.89 %; годишен лихвен процент: 41.17 %; лихвен процент на ден: 0.11%; общо дължима сума по кредита: 8783,28 лв.; възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги: 3143,52 лева; размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги: 87.32 лева; общо задължение по договора: 11926,80 лева; общ размер на месечна вноска по договора: 331,30 лева.

          Русенският районен съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 3292 от 3.09.2018г. по ч .гр. д. № 6017/2018г. за сумите 11147,45 лв. главница ведно със законната лихва от 29.08.2018г. до изплащане на вземането; 4,10 лв. законова лихва за забава за периода от 14.10.2017г. до 27.02.2018г.; 223,03 лв. държавна такса и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.

          Заявлението по чл. 410 ГПК не съдържа разбивка на сумата 11147,45 лв., тази сума е посочена общо като главница.

          Искът по чл. 422 от ГПК е предявен само за сумата 11147,45 лв., обявена за „главница“ в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, също без разбивка по елементи. Пред първата инстанция е представено извлечение по сметка към договор за потребителски кредит № ********** с отбелязване, че общата сума на получените плащания е 858,59 лв., а остатъчното задължение към 7.12.2018г. е 11147,45 лв. Сумата 3413,25 лв., предмет на въззивната жалба, е сбор на неплатената договорна лихва (колона 4) от справката. Отделните вноски за лихва са начислени до 13.09.2020г. – 36-та вноска по кредита. В исковата молба обаче се твърди, че е обявена предсрочна изискуемост на кредита на 27.02.2018г.  Договорната лихва до този момент е 832 лв.

          Главният мотив на районния съд е, че счита договора за потребителски кредит за недействителен поради неспазване на императивните изисквания в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.  Липсва яснота кои компоненти са включени в годишния процент на разходите и как се формира посочения в договора ГПР от 49,89 % .

          Изводът на районния съд е правилен.

Законът за потребителския кредит в чл. 11, ал.1, т. 10. изисква договорът за потребителски кредит да се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Процесният договор за потребителски кредит съдържа ГПР (%) 49,89, но без пояснение как е образувано това число. По конкретно не е ясно какви разходи по кредита се добавят към фиксирания годишен лихвен процент 41,17 %, за да нарасне  ГПР до 49,89 %.  В стандартния европейски формуляр има пример на база 1000 лв., но в текста на договора няма пояснение за начина на образуване на ГПР за действителната кредитна сума от 5000 лв. В чл. 19, ал. 1 от ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Именно тези елементи следва да бъдат пояснени и с какви стойности се включват във формулата по приложение 1.

По изложените съображения въззивният съд приема за правилен извода, че договорът за кредит не съдържа императивно изискуемо съдържание по чл. 11, ал.1, т.10 вр. чл. 19 ЗПК и следва да се приложи санкцията на чл. 22 и 23 от същия закон - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Правилен е извода, че по договора за потребителски кредит се дължи само чистата стойност, тоест главницата разбирана като дадена в заем сума. 

Въззивният съд споделя извода на районния съд, че споразумението за допълнителен пакет услуги и нищожно на самостоятелно основание. Заплащането на допълнителното възнаграждение за тези услуги е предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето". Уговорката за заплащане на възнаграждение в размер на 3143,52 лв. за допълнителен пакет услуги противоречи на чл.10а от Закона за потребителският кредит. Целта на това споразумение е да прикрие увеличение на годишния процент на разходите над лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По изложението съображения окръжният съд намира за правилно решението на районния съд в обжалваната част и го потвърждава.

 

Мотивиран така Русенският окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1944 от 21.11.2019г. на Русенския районен съд по гражданско дело № 8238 по описа за 2018г. в ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска на „Профикредит България“ ЕООД ЕИК ********* гр. София чрез юрисконсулт Р.И. срещу Е.П.М. ЕГН ********** за установяване съществуването на парично задължение по договор за потребителски кредит № **********/14.08.2017г. в размер на 3413,25 лв. договорна лихва, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 3292 от 3.09.2018г. по ч .гр. д. № 6017/2018г.на Русенски районен съд.

 

Решението на Русенския районен съд в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

 

Решението на окръжния съд не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                Председател:

 

                                                Членове: