РЕШЕНИЕ
№ 5732
гр. София, 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско
дело № 20241110147011 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от В. С. С., с
която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание 26
от ЗЗД във вр. с чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл. 22 ЗПК и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу
/фирма/. В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
финансови услуги от разстояние № 1249998/27.03.2023 г., по силата на който на ищеца
била предоставена сумата от 450,00 лева срещу задължението да върне същата сума
при лихва в размер на 2,35 % и ГПР 49,74 %. Ищецът навежда твърдения, че
кредитодателят наложил на потребителя заплащането на такса за поръчителство в
размер на 97,42 лева. Навежда твърдения за нищожност на клаузата по т. 5 от
договора, сключена в противоречие с добрите нрави и неспазване на нормите на ЗПК
и ЗЗП. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на чл. 5 от
процесния договор, както и да осъди ответника да му заплати сумата от 5, 00 лв. като
частична претенция от сумата 97,42 лева, недължимо платена по договор за
потребителски кредит № 1249998/27.03.2023 г., ведно със законната лихва от
07.08.2024 г. до окончателното плащане на вземането. Претендира деловодни разноски
и адвокатско възнаграждение. 2. В срока по 131 от ГПК ответникът е подал отговор на
исковата молба, с който счита предявеният иск за неоснователен. Намира, твърдението
на ищеца, че поръчителството от ********* (Малта) за задължително условие за
сключване на договора за кредит за неоснователно. Твърди още, че исковете за
нищожност унищожаване на договора за гаранция са недопустими, тъй като не били
насочени към правилната страна – *********. Поддържа, че договорът за гаранция е
отделно облигационно правоотношение по което ответникът не е страна. Твърди още,
че прогласяването на договора за гаранция за нищожен, съответното унищожаването
му в рамките на настоящото производство няма да произведе сила на пресъдено нещо
по отношение на *********, респ. няма да настъпи промяна в партимониума на ищеца.
Сочи, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не
се включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Счита, твърдението на ищеца за
1
допълнителни разходи за неоснователно, тъй като обезпечението било резултат от
оценка на кредитоспособността по закон. Моли съда да отхвърли предявения иск като
неоснователен на основанията, изложени в писмения отговор. Претендира сторени по
делото разноски.
За да уважен предявеният иск в доказателствената тежест на ищеца е
доказването на твърдяната неравноправност на клаузата по т. 5 от договора;
твърдяното заобикаляне на закона; твърдяното накърняване на добрите нрави. В
доказателствена тежест на ответника е да докаже наличието на валидна клауза на чл.5
от договора за кредит, както и че клаузата е индивидуално уговорена, както и
останалите възражения срещу твърденията на ищеца за неравноправност на договора.
В тежест на ищеца по иска за неоснователно обогатяване при условията на пълно и
главно доказване е да докаже наличие на следните предпоставки: обедняване на ищеца
със заплащането на сумата в размер на 5,00 лв. като частична претенция от сумата
97,42 лв., платена по договор за потребителски кредит № 1249998/27.03.2023 г.,
представляваща такса за експресно разглеждане, начислена въз основа на оспорената
клауза; обогатяване на ответника с получаването на сумата в размер на 97,42 лв.; че
уговорената в договора за паричен заем клауза е нищожна, както и следва да докаже
изискуемост на вземането, т.е. моментът на даването/получаването на сумата.
По делото като безспорно между страните се установява, че силата на
процесния договор за паричен кредит от 23.07.2021 г. между страните е възникнало
облигационно правоотношение.
В съдебно заседание на основание чл.214 от ГПК, по искане на ищеца съдът е
допуснал увеличение размера на предявения иск до размера на сумата в общ размер на
117,42 лева, представляваща главница, платена сума по Договор за потребителски
кредит №1249998/27.03.2023 г.
От представените по делото писмени доказателства и заключението на вещото
лице по изслушаната и приета по делото ССЕ експертиза, неоспорена от страните в
срока по чл. 200, ал. 3 от ГПК, се установява, че между страните е сключен Договор
за потребителски кредит №1249998/27.03.2023 г. за сумата от 450, 00 лева, при
договорна лихва в размер на 10,58 лв. като към договора за потребителски кредит се
дължи възнаграждение за обезпечение (гаранция) в размер на 97,42 лв. лева. Общата
дължима сума е определена в размер на 588,00 лева, като е посочен годишния размер
на разходите по заема в размер на 49,74 %. Срокът на Договора е 21 дни, който
започва да тече от датата на превеждане на сумата. От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, се установява, че изплатената от В. С. С. на /фирма/ на
31.03.2023 г. по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
№1249998/27.03.2023 г. сума в размер на 588,00 лева е отнесена от ответното
дружество за погасяване на главница в размер на 450,00 лева,погасяване на договорна
лихва в размер на 10,58 лева и сумата от 97,42 лева такса обезпечение към **********
ЕАД. Вещото лице, използвайки нормативно установената формула в Приложение №
1 към чл.19, ал.2 ЗПК, изчислява, че фактическия размер на ГПР, включващ както
лихвата, така и „такса за банкова гаранция съгласно чл. 5 от договора при фактически
изплатени 588,00 лева, пряко или косвено свързани с кредита и при запазени основни
параметри на кредита, се равнява на 4 104,92 %. Установява се от чл.5 на посочения
Договор за потребителски кредит №1249998/27.03.2023 г., че страните се съгласяват
кредитът да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от ********** в полза на
кредитора.
В т. 7 от Договора е посочено, че ищецът е дал изричното си съгласие, „кодът за
потвърждение“ предоставен от ответното дружество във взаимоотношенията с
дружеството да има силата на негов саморъчен подпис, като е уговорено, че
посоченият от ищеца в молбата за отпускане на кредит „идентификационен номер“ ще
се ползва като знак на неговото авторство на изпратените от този номер до
дружеството съобщения. От представения по делото договор се установява, че в т. 9 от
същия е посочено правото на отказ от договора, както и редът за неговото
упражняване.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
2
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предявените искове са допустими, като предявени от субект с правен интерес.
Разгледани по същество исковете са основателни.
По делото се установи по безспорен начин, че между страните има сключен
договор за потребителски кредит от разстояние, по който ищецът като
кредитополучател е усвоил предоставената му от ответното дружество сума и е
погасил кредита с еднократно плащане, съобразно погасителния план по договора. Не
се спори, че ищецът е осигурил обезпечение на кредита, чрез сключването на договор
за поръчителство с трето за спора дружество – ********** ЕАД, партньорско
дружество на ответника, както и това, че възнаграждението на поръчителя, дължимо
от кредитополучателя не е включено в ГПР, посочен от заемодателят, както и че с
включването на неговия размер годишен процент на разходите се е повишил
многократно. При извършване преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите,
уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно.
Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за
недействителност на сключения договор, която проверка се обхваща от пределите на
чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7–9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Видно от представените по делото
доказателства ответникът е предоставил преддоговорна информация, в която са
посочени основните параметри и условия по кредита, включително разходите по
кредита. В последствие договорът е сключен отдалечено при условията на ЗПФУ,
поради което съдът намира, че е изпълнена изискуема форма за траен носител по
смисъла на чл.10, ал. 1 ЗПК. Относно наведеното твърдение от ищеца, че
действителният ГПР не съдържа начина на изчисляване и липсва яснота относно
уговорения в договора, съдът намира, че съгласно чл.11 ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Както бе установено по-горе, вземането на
заемодателят е обезпечено с поръчителство предоставено от ********** , вследствие
на което между ищецът и поръчителят е сключен договор за предоставяне на
поръчителство срещу уговорено възнаграждение. Ето защо, съдът намира, че
възнаграждението дължимо на поръчителя следва да се включи към ГПР по кредита,
тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК за общ
разход, съгласно която "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Несъмнено заплащането от ищеца на възнаграждение за поемане на
поръчителство от свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна
услуга, която произтича от договора за кредит и която е задължително условие за
усвояване на кредита. Поради гореизложеното, съдът приема за установено, че на
кредитора е било известно задължението на ищеца да заплаща услугата по
предоставеното поръчителство, тъй като това задължение е предвидено и в Договора
3
за кредит, сключен между страните. Доколкото в процесния случай в уговорения
годишен процент на разходи не са включени всички действителни разходи, то съдът
намира, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК.
Съдът счита, че неравноправна и поради това нищожна е клаузата на
чл.5 от договора, предвиждаща обезпечение, чрез сключване на договор за
поръчителство с **********. Кредиторът разполага със задължение и с достатъчно
много източници на информация, да оцени предварително кредитоспособността на
потребителя чл.16 ЗПК и ако оценката му е лоша, той може да откаже да предостави
кредит чл.18 ЗПК, вместо да сключи договор. В случая, включването на клаузата за
обезпечаване на задължението по
кредита в Договор за потребителски кредит № 1249998/27.03.2023 г., чрез
поръчителство на посочено и одобрено от кредитора дружество, за което се
дължи отделно възнаграждение противоречи освен на закона и на добрите
нрави, а също е налице и заобикаляне на закона, каквато забрана предвижда чл.26, ал.1
от ЗЗД. Практически тази клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задължението на кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността
на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията му. Посоченото в съвкупност и поотделно обуславя извод, че
клаузата на чл.5 от договора за кредит, изискваща предоставяне на поръчителство от
кредитополучателя е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП,
което я прави нищожна поради противоречие с чл. 146 ал. 1 ЗЗП, а също и на добрите
нрави по смисъла на чл.26 ЗЗД. Неоснователно е възражението на ответника /фирма/,
че няма нищо общо с третото за делото лице **********. В действителност
********** е самостоятелно юридическо лице, регистрирано в Малта, което
предоставя услуги на територията на Република България, въз основа на лиценз,
издаден от БНБ и вписването му под №178 в публичния регистър на БНБ, но връзката
между кредитодателя и поръчителят се установява от факта, че ********** фигурира
в предварително определения като типов по характера си договор и в електронните
формуляри. Това от своя страна показва, че двете дружества се намират в
икономическа свързаност, сочеща недобросъвестност, с оглед обективираните права и
задължения между двата сключени договора /този за потребителски кредит и този за
поръчителство/, което на практика представлява разделяне на приходите по кредите
между двете формално отделни юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се
консумира недопустима печалба.
Възражението на ответника, че сключването на договор за
поръчителство не е задължително условие за получаване на кредита, тай като
ищецът е могъл да посочи избрано от него лице за поръчител е неоснователно.
Това е така, тъй като отказът да бъде сключен договор за поръчителство, може
да доведе до отказ да бъде сключен договора за потребителски кредит от
страна на кредитора. Единствената „привилегия“, която е била предоставена
на кредитополучателя е това, че той е могъл да избере физическо или
юридическо лице, се обезсмисля от изискването, то да бъде предварително
одобрено от кредитора. Фактът, че ищецът е избрал поръчителят да бъде
предварително одобреното от кредитодателя лице и договорът за кредит да
бъде сключен при предоставено от това лице поръчителство не променя
извода, че сключване на договор за поръчителство е задължително условие за
получаване на кредита. Инкорпорирането в Договор за потребителски кредит №
1249998/27.03.2023 г. на клаузата на чл.16.2. б. “а“ от Общите условия, където е
предвидено, че в случай че получи плащане от кредитополучателя, което не е
предназначено за /фирма/ и в случай, че идентифицира за
кого е предназначено това плащане, следва да преведе сумата директно на
получателя, като уведоми затова кредитополучателя, също е индиция за
свързаност на /фирма/ и **********. Това е така, тъй
като за да бъде създадена тази клауза, предварително е било предвидено, че
средствата към гаранта/поръчителя ще бъдат получавани от кредитора, който
за да не ги осчетоводи и за да заобиколи ЗПК, поема задължението да ги
4
превежда на свързаното с него лице.
Поради изложените съображения, съдът намира, че сключеният Договор за
потребителски кредит № 1249998/27.03.2023 г. е нищожен като противоречащ на чл.
22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 55, ал.1, пр.1- во ЗЗД предвижда задължение за всеки, който
е получил нещо без основание, да го върне. На връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1
от ЗЗД подлежи реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат
следните факти: 1) размера на обогатяването на ответната страна и обедняването на
ищцовата страна, поради получаването на нещо без основание; 2) причинна връзка
между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца (причинната връзка
между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца от един или няколко общи
факта, касае хипотезата на чл.59 от ЗЗД, съгласно ППВС № 1/1979 г.). Съдът счита, че
по делото безспорно се установява, че ответникът е получил в общ размер на 588,00
лева, в това число главница от 450,00 лв., договорна лихва в размер на 2,02 лв. и такса
за банкова гаранция към фирма-партньор в размер на 97,42 лева. При установяването
недействителността на договора между страните, ищецът дължи само реално
полученото, тоест останалите суми са недължими. Установи се, че ищецът е заплатила
по процесния договор за потребителски кредит сума в размер на 588,00 лв., съгласно
кредитираното заключение на съдебно- счетоводната експертиза. Дължимостта на
главницата от 450,00 лв. произтича от изричната законова разпоредба на чл.23 от ЗПК,
поради което заплащането й е надлежно и кредиторът не дължи нейното връщане.
Недължимо платена обаче с оглед установената по делото нищожност на договора за
потребителски кредит се явява разликата над сумата от 450,00 лв. до размера на
плащанията, извършени по договора за кредит, а именно сумата от 117,42 лв. Ищецът
В. С. е заплатил по договора за потребителски кредит сума в общ размер на 588,00
лева, което се установява от заключението на съдебно-икономическата експертиза,
прието по делото без възражения от страните. Съгласно процесния договор, В. С. С. се
е задължил да върне заема в срок от 21 дни, като падежната дата е била на 17.042023 г.
Заемът е бил изплатен предсрочно (за 4 дни) на 31.03.2023г.
Към датата на предсрочното погасяване на задълженията за договорна лихва и
възнаграждение за обезпечение (гаранция) за четири дни, дължими са следните суми
договорна лихва в размер на 2,02 лв. (10,58/21 дни=2,02лв.) и възнаграждение за
обезпечение (гаранция) в размер на 18, 56 лв. (97, 42 лв./21 дни = 18, 56 лв.). С
платените 588,00 лв. са били погасени следните задължения по договора: главница в
размер на 450,00 лв., договорна лихва в размер на 2,02 лв. и такса обезпечение
дължима към ********** в размер на 18,56 лв. Подлежи на връщане платеното от
ищцата над сумата от 450,00 лв. до пълния размер на плащанията по договора за
кредит, а именно надвнесената сума в размер на 117, 42 лв.
Съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест ищецът
следва да докаже, че е заплатил в полза на ответника процесната сума, а ответникът
следва да докаже основание за задържането й. Безспорно между страните е
обстоятелството, че сума в размер на 117,42 лева,
дължима като банкова гаранция, е преведена от ищцата в полза на ответника, ведно с
останалите дължими плащания по договора за кредит. Съдът приема, че сумата в
размер на 117,42 лева, представляваща такса за банкова гаранция е заплатена от ищеца
като възнаграждение по Договор за гаранция, сключен с трето лице. Ирелевантно се
явява обстоятелството, дали ответното дружество в последствие е заплатило на
дружеството-гарант /фирма/ платената от ищеца такса за гаранция, тъй като за наличие
на неоснователно обогатяване е достатъчно и необходимо да се установи липса на
правно основание за разместване на блага между правните субекти, без значение от
облигационните отношения на страните с трети лица. Без значение се явява
обстоятелството, че впоследствие сумата е била зачислена на друго лице, дори и
същото твърдение да бе доказано от ответника в настоящия процес. Следователно
ищецът се е обогатил за сметка на ищцата без основание със сума в размер на 117,42
лева, получена без основание, като е налице причинна връзка между обогатяването на
ответника и обедняването на ищцата. Ответникът не ангажира никакви доказателства
5
относно наличие на основание да получи установената сума като възнаградителна
лихва върху отпуснатата главница по кредита за процесния период. Предвид
изложеното, следва исковата претенция да се уважи като доказана и основателна
изцяло за сумата от 117,42 лева, Следва да се присъди и лихвата върху претендираната
главница, считано от датата на исковата молба до окончателното плащане.
По отношение на предявените в условията на евентуалност иск с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД и иск с правно основание чл. 55,
ал.1 от ЗЗД от В. С. С. срещу ответника /фирма/, ЕИК *********, гр. С., които да
бъдат разгледани, в случай, че бъдат отхвърлени предявените главни искове, съдът
намира, че същите не следва да бъде разглеждани. Това е така, тъй като не се
осъществи условието,
което да наложи разглеждането на предявените в условията на евентуалност
искове, доколкото бяха уважени предявените главни искове с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1 от ЗЗД.
По разноските:
От представения по делото договор за правна защита и съдействие се установява,
че ищецът е заплатил в брой адвокатско възнаграждение съобразно договореното, а
именно 1800,00 лв., за което договорът служи за разписка за извършеното плащане.
Институтът на чл. 78, ал. 5 от ГПК е насочен към установяване на социална
справедливост и недопускане на злоупотреба с процесуално право, като не установява
задължение на съда винаги да редуцира разноските и то до размера на абсолютния
минимум. В случая, съобразно цената на предявените искове и при съобразяване
императива на чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1/2004г., съгласно който възнаграждението се
определя по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от същата наредба, минималният размер на
адвокатското възнаграждение при интерес до 1000 лв. следва да бъде в размер на
400,00 лв. Като съобрази разясненията с Определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д. №
2982/2019 г. на ВКС, съгласно които когато с една искова молба са предявени от един
ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединени оценяеми искове,
интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове, както и обстоятелството, че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност и е приключило в едно открито
съдебно заседание, съдът определя за адекватни на естеството на извършените
процесуални действия адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лв. При този
изход на спора с оглед основателността на исковата претенция на основание чл. 78, ал.
1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и разноски в размер на 100,00 лв.,
заплатена държавна такса и 400,00 лева депозит за вещо лице.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ал.1 от ЗЗД в отношенията между страните- В. С. С., ЕГН **********, /адрес/, със
съдебен адрес: /адрес/, чрез адвокат Д. М. и /фирма/, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: /адрес/, представлявано от И. Д. и Д. Н., че сключеният между
тях Договор за потребителски креди №1249998/27.03.2023 г., е нищожен.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от И. Д. и Д. Н., да заплати на В. С. С., ЕГН **********, /адрес/, със
съдебен адрес: /адрес/, чрез адвокат Д. М., сумата от 117,42 лева (сто и седемнадесет
лева и 42 ст.), представляваща недължимо платени суми по Договор за кредит №
6
1249998/27.03.2023 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на исковата молба – 07.08.2024 г. до окончателното плащане, на
основание чл.55, ал.1, пр.1- во от ЗЗД във връзка с чл. 23 и чл.22 от ЗПК и чл. 86 от
ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК /фирма/, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление: /адрес/, да заплати на В. С. С., ЕГН **********, /адрес/, със
съдебен адрес: /адрес/, чрез адвокат Д. М., сумата 1000,00 лева - разноски в
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7