Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 15.07.2020г. гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на шести юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретар Ирена Апостолова
като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 1120 по описа за 2020г., взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 01.10.2019г., гр.д.32065/17г., СРС, 41 с-в
признава за установено по искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.415 и чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.60, ал.2 ЗКИ и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Н.В.К. дължи на „О.Б.Б.“ АД сумата 4 665,99 лева - главница по договор за
кредитна линия от 12.10.2005г., ведно със законната лихва от 02.12.2016г.,
сумата 422,92 лева - договорна лихва за периода 21.03.2016г. – 01.12.2016г. и
сумата 21,46 лева - наказателна лихва за периода 21.03.2016г. – 01.12.2016г.,
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК
от 09.12.2016г., ч.гр.д.70927/16г., СРС, 41 състав, като осъжда ответницата да
заплати на ищеца сумата 1 188,91 лв. – разноски за исково производство и сумата
604,84 лв. - разноски за заповедно производство.
Срещу решението постъпва въззивна жалба
от ответницата по исковете Н.В.. Счита, че решението е постановено при
допуснати нарушения в заповедното производство във връзка с процесуалните
срокове. Налице са нарушения при образуване на исковото производство и приемане
на заключението. Клаузите на чл.19 и 19.5 от договора са недействителни,
съобразно установената съдебна практика. Не е обявена и съобщена предсрочната
недействителност на вземанията. Иска се отмяна на решението и постановяване на
друго, с което да се отхвърлят исковете.
Въззиваемият -
ищецът „О.Б.Б.“ АД оспорва жалбата.
Софийският
градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и
като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр.
чл.430, ал.1 ТЗ.
Съобразно чл.272 ГПК, когато
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение,
като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение,
срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не е са
представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по
съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в
частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията
по жалбата, въззивният съд приема следното:
Срещу заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК от
09.12.2016г., считано от връчване на съобщението от ЧСИ, длъжникът и ответник
по исковете Н.В.К. подава възражение в срока по чл.414, ал.1 ГПК. В рамките на
1-месечния срок по чл.415, ал.1 ГПК, считано от съобщаването, заявителят и ищец
„О.Б.Б.“ АД предявява исковете с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на
вземанията по издадената заповед. Предметът на исковото производство, очертан в
обстоятелствената част и петитума на исковата молба,
изцяло съответства на въведения предмет със заявлението. В този смисъл, не се
установяват твърдените в жалбата нарушения в заповедното производство във
връзка с процесуалните срокове и нарушения при образуване на исковото
производство.
По силата на двустранно
подписан договор за кредитна линия от
12.10.2005г., ищецът „О.Б.Б.“ АД предоставя на
ответницата Н.В.К. кредитен лимит от 8 000 лв., ползван чрез банкова кеш карта
срещу ежемесечно погасяване на задълженията към банката в 14-дневен срок от
съответното извлечение, след което съгласно чл.9 от договора се начислява
наказателна лихва за просрочие.
За първи път с въззивната жалба,
ответницата релевира възражения за недействителност
на чл.9 и чл.9.5 от договора за кредитна линия. Тези възражения са преклудирани като несвоевременно заявени в срока по чл.131,
ал.1 ГПК. Отделно са неясни, поради непосочване на точните основания за
недействителност. По същество възраженията са неоснователни, след като не се
установява изпълнение на хипотезите по чл.143 и
чл.146, ал.1 ЗЗП. Според тези разпоредби, нищожна като неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен
ако клаузата е уговорена индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия (чл.146, ал.2 ЗЗП), както е и в настоящия случай. Независимо от
това, сами по себе си посочените клаузи не са неравноправни, след като само
предвиждат предпоставките за възникване на санкционното задължение за
наказателна лихва за забавено плащане след уговорения падеж. Това договаряне е
в пълно съответствие с общия гражданскоправен принцип, прокламиран в чл.86,
ал.1, изр.1 ЗЗД, че при забавено изпълнение на парично задължение се дължи
обезщетение съразмерно законната лихва. В случая не са релевирани
възражения срещу размера на наказателната лихва, нито начина на нейното
формиране или изменение, които са регламентирани в други договорни клаузи.
Според съдебно-счетоводната експертиза, дължимите и
непогасени минимални вноски по месечните извлечения са падежирали
на 05.08.2016г., 05.09.2016г.,
05.10.2016г. и 05.11.2016г. Изискуемите задължения от общо 5 110,37 лв. включват
4 665,99 лв. - главница, 422,92 лв. - договорна възнаградителна
лихва през периода 21.02.2016г. - 01.12.2016г. и 21,46 лева - наказателна лихва
за забава през периода 21.03.2016г. - 01.12.2016г.
Няма пречка за кредитиране
на заключението, като изготвено от независим експерт с необходимата
специалност, въз основа на представените по делото доказателства, след проверка
при ищеца и при формирани обосновани изводи по поставените задачи. При приемане
на заключението, ответницата не прави искане за допускане на повторно или
допълнително заключение.
Не се доказва настъпване на последиците от предсрочна
изискуемост на целия кредит поради неплащане в срок. Съгласно разясненията на
т.18 от ТР № 4/18.06.2014г., ОСГТК на ВКС,
във всички случаи волята на
кредитора за позоваване на предсрочна изискуемост трябва да бъде обявена по
смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ и доведена до знанието на длъжника и съдлъжниците в
момент, предхождащ заявлението. Самото заявление не материализира волята на
банката да направи задължението предсрочно изискуемо. В случая, не са
представени доказателства за извършено уведомяване на ответницата преди
съдебния процес, чието начало поставя заповедното производство, продължило в
исково. Преписът от товарителницата, обективираща
неин подпис като получател на подобно съобщение, е изключен от доказателствения
материал, т.к. въпреки оспорването на подписа, ищецът не представя документа в
оригинал.
Независимо
от това, по реда на чл.235, ал.2 ГПК и с оглед приетото в т.9 от ТР № 4/18.06.2014г.,
ОСГТК на ВКС, въззивният съд съобразява настъпилата след заявлението и в хода
на процеса изискуемост на цялото задължения по кредитната линия, поради
изтичане на срока за плащане на последната погасителна вноска, падежирала на 05.11.2016г. Следва да се имат предвид постановките
на т.1 от ТР № 8/02.04.2019г., ОСГТК на ВКС, според които допустимо
е предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ по чл.417 ГПК.
След
като ответницата не обслужва кредита за вноските с настъпил падеж, исковете за признаване на тяхната дължимост са основателни.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди.
Пред настоящата инстанция въззиваемият
не претендира и не установява реализирани разноски, поради което такива не се
дължат.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 01.10.2019г., гр.д.32065/17г., СРС, 41 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.