РЕШЕНИЕ
№ 1921
гр. Пловдив, 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20215330119352 по описа за 2021 година
С исковата молба ищцата Т. Н. А. е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД и
„Файненшъл България“ ЕООД кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 50 лв., представляваща недължимо платена и получена от
ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД при начална липса на правно основание по договор
за потребителски кредит № *****/11.10.2016 г. и сумата от 50 лв., представляваща
недължимо платена и получена от ответника „Файненшъл България“ ЕООД при начална
липса на правно основание по клауза за такса „Кредит у дома“ по договор за потребителски
кредит № *****/11.10.2016 г., ведно със законна лихва върху тези суми от датата на
депозиране на исковата молба – 7.12.2021 г., до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е
сключен договор за потребителски кредит № *****/11.10.2016 г. По силата на така
сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 1350 лв. В
договора било установено, че ищеца следва да върне сумата от 2469, 70 лв. Сочи, че
размерът на дължимата възнаградителна лихва е в размер на 29, 73 %. Твърди, че
годишният процент на разходите е от 49 %. Твърди, че като допълнителна услуга е
начислена и такса „Кредит у дома“, представляваща услуга по предоставяне на заемната
сума на адреса на длъжника в брой и седмично събиране на вноските в дома на длъжника,
при определено възнаграждение за посочената услуга, платима ведно със седмичните
погасителни вноски. Поддържа, че процесният договор бил недействителен на специалните
1
основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗЗП, тъй като не са посочени условията за изчисляване на договорния лихвен
процент, начина на изчисляване на възнаградителната лихва и как последната се разпределя
с изплащане на всяка една от погасителните вноски. Счита, че при сключване на договора е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй не е посочен начина на изчисляване на
годишния процент на разходите, което води до липса на яснота относно формирането му. В
договора не били посочени конкретните параметри на общо дължимата сума, като намира,
че годишният процент на разходите надвишава 50 % в отклонение с нормата, установена в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че в договора са установени задължения за
заплащане на такса „Кредит у дома“ и такса „Оценка досие“, които прикриват разходи,
които по своето естество са включени в ГПР. Твърди, че годишният процент на разходите,
след включване в последния и на задължението за заплащане на така установените такси, е
установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По този начин се достигало до
нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Счита, че клаузите от договора,
установяващи задължение за заплащане на такса „Кредит у дома“ и такса „Оценка досие“ са
недействителни на основание чл. 10 а ЗПК, тъй като представляват разходи, свързани с
отпускането и управлението на кредита. Поддържа, че нищожността на клаузите за такси
произтича както от обстоятелството, че целият договор е недействителен, така и от
недействителността на самите клаузи, установени в противоречие с добрите нрави и
материалния закон. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените
искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответниците са депозирали
отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди
се , че давността по предявените искове е изтекла. Счита, че фактите, на които ищецът
основава предявената искова претенция са останали недоказани в производството по делото,
тъй като към исковата молба не е представен твърдения за сключен договор за кредит, което
от своя страна лишава ответника от право на защита. Твърди, че на основание чл. 154, ал. 1
ГПК всяка страна доказва фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания. В
случая при непредставяне на договор за кредит не се установява между страните да е
възникнало валидно облигационно правоотношения, като видно от фактите, изложени в
исковата молба, е че ищецът не е запознат с договора, който е сключил. Счита, че съдът
следва да изпълни служебните си задължения като разпредели надлежно доказателствената
тежест. Моли за задължаване на ищеца да представи на основание чл. 190 ГПК договора за
кредит, с приложение на разпоредбата на чл. 161 ГПК, при неизпълнение на указанията на
съда. По същество твърди, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, тъй като в договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент, който е посочен в
договора и е ясен за страните. Счита, че не е нарушена и клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като годишният процент на разходите е посочен в договора за кредит, като последният е
в размер от 49 % и не е по висок от пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че
годишният процент на разходите в договора е фиксиран, като е посочена общата сума за
заплащане, както и компонентите, от които последната е формирана. Твърди, че таксата
2
„Кредит у дома“ не следва да бъде включена в общия годишен процент на разходите, тъй
като последната не е задължителна и се предоставя по избор на потребителя. Счита, че не е
налице соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в изпълнение на посоченото
изискване е налице погасителен план, обективиран в договора за кредит. Счита, че таксите
„оценка досие“ и „кредит у дома“, не са установени в противоречие с добрите нрави, тъй
като са израз на принципа на свободното договаряне, като потребителят се е съгласил
доброволно с цената на тези услуги. Сочи, че в случая не следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 10 ЗПК, тъй като услугата „Кредит у дома“ не се изразява в действия по
усвояване и управление на кредита. Твърди, че с договор за цесия вземането е прехвърлено
от ответника –в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. По така изложените съображения се
моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените в производството
разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Безспорно по делото е, а и от приобщените по делото доказателствени материали се
изяснява, че между страните е възникнало правоотношение по договор за Договор за
потребителски кредит № *****/11.10.2016г. Процесният договор бил сключен на
11.10.2016г между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД, като впоследствие дружеството
цедирало вземането си на „Изи Асет Мениджмънт” АД, като погасителни вноски били
изплащани и към двете дружества.
От приетите по делото доказателства се установява, че в ГПР по процесния договор са
включени единствено разходите за договорна лихва, което означава, че с включване на такса
„Кредит у дома“ и такса „Оценка досие“ ГПР се оскъпява.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4
от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал.
5 на чл. 19 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е
неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки
3
потенциален клиент, както и със своевременното му обслужване по кредита. Съобразно
изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното
и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява
задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не
следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите (без оглед на това в
какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ), нито за обслужване по кредита. Впрочем,
изискваната от ответника таксите „Кредит у дома“ и„Оценка досие“представлява пряк
разход по кредита и следва да бъде включени при формирането на годишния процент на
разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора от
посоченото ГПР не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и
по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, таксите
„Кредит у дома“ и„Оценка досие“ по кредита са с характер на възнаграждение и
следва да бъдат включени изначално при формирането на ГПР . В случая, акцентът се
поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството,
че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по
кредита), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е
налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на
разходите, който се изчислява на годишна база. Отделно от гореизложеното, ярко
впечатление оставя и обстоятелството, че сборът на отразените в договора такси е почти
равен на стойността на усвоения финансов ресурс.
С оглед приетите по-горе постановки следва, че процесните клаузи са изначално
4
недействителна.
В съдебно заседание на 28.4.2022г ищцовата страна е поискала, а съдът е допуснал на
основание чл.214 от ГПК изменение на предявените искове, съобразно приетите по делото
като писмени доказателства справки за извършени плащания от ищеца, представени от
ответните дружества.
От гореизложеното следва, че процесните клаузи не пораждат права и задължения за
страните, поради което сумите, заплатени от кредитополучателя – ищец в изпълнение на
задълженията, предвидени в тези разпоредби, са били недължимо платени от страна на
ищеца като престирани при начална липса на основание. Оттук следва и че исковете по
чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД са основателни.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на
разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от ***. К., като съобразно Договор за правна защита и
съдействие е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за
адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответниците следва да бъдат
осъдени да заплатят на адв.К. сума в размер от 720 лв/всяко дружество по 360 лева/. Всяко
от ответните дружество следва да бъде осъдено да заплати по 50 лева /ДТ/ на ищеца.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК *********, да заплати на Т. Н. А., ЕГН **********, сумата от 234,80 лв.,
представляваща заплатени такси по недействителни клаузи, престирани при начална липса
на правно основание по договор за потребителски кредит № *****/11.10.2016 г., ведно със
законна лихва върху тези суми от датата на депозиране на исковата молба – 7.12.2021 г., до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК *********, да заплати на Т. Н. А, ЕГН **********, сумата от 647,24 лв.,
представляваща заплатени такси по недействителни клаузи, престирани при начална липса
на правно основание по договор за потребителски кредит № *****/11.10.2016 г., ведно със
законна лихва върху тези суми от датата на депозиране на исковата молба – 7.12.2021 г., до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ЗЗД на Т. Н. А., ЕГН ********** сумата от 50 лв. – съдебно-деловодни разноски
в настоящето производство.
5
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на адв. **., АК – Пловдив, сумата от 360 лв. –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство в настоящето
производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ЗЗД на Т. Н. А., ЕГН ********** сумата от 50 лв. – съдебно-деловодни разноски в
настоящето производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на адв. ***., АК – Пловдив, сумата от 360 лв. –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство в настоящето
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
6