РЕШЕНИЕ
№ 84
гр. Монтана, 20.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и
шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Таня Живкова
при участието на секретаря Соня Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20231600500306 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на В. Р.
П. против решение № 259 от 3 юли 2023 г. на Районен съд – Монтана по гр. д. №
2054/2021 г., с което са отхвълени искове по чл. 45 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД, предявени
от В. П. срещу М. М..
Жалбоподателят В. Р. П. развива доводи, че с обжалваното решение се засяга
негов имуществен интерес, защото чрез решението се потвърждава завладяването на
част от имота му от въззиваемия. Изтъква като процесуално нарушение отказа на МРС
да назначи вещо лице, което да изследва регулационния статут на имота, а също и
нередовното призоваване. Моли решението да бъде отменено като незаконосъобразно.
Въззиваемият М. К. М. оспорва въззивната жалба. В писмен отговор моли тя да
бъде оставена без уважение, а решението на МРС – потвърдено.
При въззивното разглеждане на делото са събрани нови писмени доказателства
по искане на въззивника. МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните
в производството доказателства във връзка с доводите на страните и приема за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Районен съд – Монтана се е произнесъл с обжалваното решение по три
1
субективно съединени иска с правно основание чл. 45 и чл. 59 от ЗЗД, предявени от В.
Р. П. против М. К. М.. Ищецът е претендирал обезщетение от 600 лв за неимуществени
вреди от нанесен му побой от ответника М. на 14 април 2014 г. По този иск съдът е
уважил възражението за изтекла погасителна давност и го е отхвърлил на това
основание. Вторият иск е за присъждане на обезщетение от 200 лв за оклеветяване чрез
публикация на ответника във Фейсбук. Този иск е отхвърлен, тъй като не са
представени доказателства за такава публикация и нейното авторство. Третият иск е за
обезщетение от 1000 лв за това, че ответникът е завладял и ползва без правно
основание част от имота на ищеца. По този иск съдът е приел, че не са установени
елементите от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД и също го е отхвърлил като
неоснователен.
Въззивният съд като направи собстен анализ на събраните доказателства,
достигна до същите правни изводи, поради което потвърждава решението на МРС и
препраща към мотивите му на основание чл. 272 от ГПК.
По делото е установено, че страните живеят в съседни имоти в гр. В., като
отношенията им са силно влошени. Повод за възникващите между тях скандали е
гранична ограда между двата имота. Ищецът е представил медицинско удостоверение
за нанесени му увреждания на 14 април 2014 г. За да бъде основателен обаче искът му
за присъждане на обезщетение за непозволено увреждане, следва да е установено по
категоричен начин, че увреждането е било виновно причинено от ответника М. М..
Медицинското удостоверение съдържа данни за вреди, но не установява авторството
на деянието.
На следващо място твърдяната дата на събититето е през 2014 г., а искът е
предявен след повече от 5 години – на 16 февруари 2021 г., поради което възражението
за погасяването му е основателно. Давността е започнала да тече от момента на
причиняване на увреждането и е изтекла преди завеждане на иска.
Искът за обезщетение от 200 лв за оклеветяване чрез публикация в социална
мрежа също е недоказан. Ищецът е приложил отпечатан текст без да е има данни от
къде е копиран, къде е бил публикуван и кой е негов автор. Не са представени и
доказателства за преживените от ищеца негативни емоции и възприемане на
публикацията като засягаща достойнството му. Отново не са налице всички елементи
от състава на непозволеното увреждане, което обосновава решение за отхвърляне на
иска като неоснователен.
За да се присъди обезщетение за неползване на имот на основание чл. 59 от ЗЗД,
трябва да е установено, че ищецът е собственик на имота, че той се ползва от ответника
без правно основание и по този начин за ищеца са настъпили имуществени вреди,
измерими с пазарния наем за имот от същия вид. Събрани са доказателства, че В. П. е
собственик по наследство на недвижим имот – ПИ с идентификатор 10971.502.497 по
2
КККР на гр. В. с административен адрес на имота град В., ул. „К.“ № **. Ответникът е
негов съсед и ползва имота с административен адрес ул. „К.“ № **. Твърдението на
ищеца, че през 2013 г. М. му отнел незаконно около 200 кв. м. от имота, отсякъл едно
дърво, като по този начин не само му нанесъл вреда, но и го лишил от възможността да
се ползва от отнетата част от имота, е недоказано. Представените протоколи от
проверки касаят законност на строителство, но не удостоверяват незаконни действия
на ответника. Изисканото от МОС по искане на въззивника удостоверение от АГКК
също не допринася за установяване на релевантни за процеса факти. Документът
проследява изменения в регулационния статут на имота, но те са без значение за
спора.
Възизвният съд намира жалбата за неоснователна, поради което я оставя без
уважение. Не се установиха процесуални нарушения, допуснати от МРС, които да
обосноват отмяна на решението. Като ищец в първоинстанционното производство В.
П. е бил надлежно призоваван за всички съдебни заседания. Била е допусната и правна
помощ и е бил назначен адвокат, който се е явявал в съдебните заседания, поради което
въззивникът не е бил лишен от възможността да участва в производството, да защити
тезите си и да ангажира доказателства.
Неоснователно е и възражението, че МРС е допуснал процесуално нарушение с
отказа да назаначи техническа експертиза. Такава не се налага, тъй като въпросите, на
които тя би отговорила, стоят извън предмета на спора. Формулираните от П. задачи се
отнасят до регулационни изменения и наличие на незаконно изградени постройки,
както и отбелязване в плана на несъществуващи сгради. Релевантният въпрос би бил
дали М. е завладял част от имота на П. и каква е площта на завладяното, но Т. искане
не е било отправено.
В своите молби до МОС въззивникът акцентира преди всичко на имуществените
спорове между него и въззиваемия М. М.. Те обаче не са предмет на това
производство, затова и не се обсъждат. Искът по чл. 108 от ЗС, предявен първоначално
от В. П. заедно с исковете по чл. 45 и чл. 59 от ЗЗД, е бил отделен за разглеждане в
друго исково производство, което ще даде отговор на въпроса за правото на
собственост и основателността на упражняваните от М. действия по отношение имота
на П.. Настоящото производство се отнася единствено до обезщетения от твърдени
незаконосъобразни посегателства от страна на М. спрямо личността и имота на П..
При така изложените мотиви МОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 259 от 3 юли 2023 г. на Районен съд – Монтана по
гр. д. № 2054/2021 г.
3
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4