Р  Е  Ш  Е  Н  И   Е

град София, 04.05.2018 година

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19-ти състав, в публично заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

                                                                         СЪДИЯ: НЕВЕНА  ЧЕУЗ

          при секретаря Радослава Манолова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 20 480 по описа на 2014 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

          Предявени искове с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. чл. 415 ал.1 от ГПК.

Ищецът „Б.П.Б.” АД твърди, че съгласно договор за кредит от 25.04.2007 г. е предоставила на ответника Б.Г.Х. кредит в размер на 40 000 евро, при условия, уговорени в договора. Изложени са твърдения, че кредитът не е обслужван редовно, поради което е станал предсрочно изискуем. В производство по чл. 417 от ГПК била издадена заповед за незабавно изпълнение, а  в срока по чл. 414 от ГПК ответникът е депозирал възражение. При тези наведени фактически твърдения е мотивиран правен интерес от иска и от съда се иска да признае за установено по отношение на ответника, че същият дължи сумата от 44 527, 29 евро – главница, сумата от 4 567, 78 евро – възнаградителна лихва за периода 03.07.2013 г. – 22.06.2014 г., сумата от 688, 96 евро – наказателна лихва за периода 05.08.2013 г. – 30.07.2014 г., сумата от 221, 84 евро – годишна такса за периода 03.05.2014 г. – 22.06.2014 г. сумата от 138 лв. – нотариални такси за връчване на нотариални покани, ведно със законната лихва върху главницата от 31.07.2014 г. до изплащане на вземането. Претендират се разноски включително и сторените в заповедното производство.

Ответникът Б.Г.Х. оспорва исковете в открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител – адв. К.. В писмените си отговори, депозирани в срока по чл. 367 от ГПК са наведени подробни възражения включително досежно нищожност на договорни клаузи. Претендират разноски, съобразно депозиран списък по чл. 80 от ГПК.

Като трето лице помагач на страната на ищеца е конституирано дружество „А.з.с.н.в.” ЕАД, което заявява становище за основателност на ищцовите претенции, чрез процесуален представител – юрк. Станчева.

Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК и приетият по делото доклад, установи следното от фактическа страна:

Видно от приложеното гр.д. 41 869/2014 г. по описа на СРС, 125 състав на 31.07.2014 г. „Б.П.Б.” АД е депозирала заявление по реда на чл. 417 от ГПК.

В заявлението е отправено искане до съда да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжниците Б.Г.Х., И.В.М.и Л.Й.М.за сумата 44 527, 29 евро – главница, сумата от 4 567, 78 евро – възнаградителна лихва за периода 03.07.2013 г. – 22.06.2014 г., сумата от 688, 96 евро – наказателна лихва за периода 05.08.2013 г. – 30.07.2014 г., сумата от 221, 84 евро – годишна такса за периода 03.05.2014 г. – 22.06.2014 г. сумата от 138 лв. – нотариални такси за връчване на нотариални покани, на основание извлечение от сметки по договор за кредит, сключен на 25.04.2007 г., анекс 1/30.11.2009 г. и анекс 2/27.04.2012 г.

Представен е договор за кредит, обезпечен с ипотека от 25.04.2007 г., ведно с приложимите общи условия към него, от съдържанието, на който се установява, че на същата дата „Б.П.Б.” АД е сключила договор за ипотечен кредит с Б.Г.Х. за сумата от 40 000 евро със срок на издължаване от 420 месеца /чл. 25 от договора/. Съгласно договора през първите шест месеца от срока на договора се ползва преференциален лихвен процент  от 3%, а за останалия срок лихвеният процент се определя на 9,4%, равен БЛП на банката за кредити в евро + надбавка от 3% /чл. 14.1 от договора/. В ал.3 на същия член е посочено, че БЛП на банката се определя от тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 3,9% като за изчислението на лихвата по договора стойността на EURIBOR е приета за 2,5%, която стойност е минималната приемлива за банката /чл. 14 ал.4 от договора/ като е предвидено при достигане на индекса на нива по-високи с 0,25% от посочените в договора банката да има право да промени едностранно размера на приложената лихва.

Представен по делото е и анекс № 1/30.11.2009 г. към договора за кредит, от който се установява, че кредитополучателят е в просрочие със задължения от 1308, 07 евро като сумата на просрочените задължения респ. Лихвите, дължими през периода с по-ниска лихва, уговорена в анекса да се прибавят към редовната главница, чиято стойност става в размер на 42 297, 07 евро. Постигнато е съгласие за кредита да се заплаща годишна лихва в размер на 10,65% респ. възможност банката да има право едностранно да го променя като за първите осем месеца след сключване на анекса да се заплаща намален лихвен процент от 5,15%, през който период се заплащат само лихви, такси и комисионни, без да се изплаща част от главницата.

Представен по делото е и анекс № 2/27.04.2012 г. към договора за кредит, от който се установява, че И.В.М.и Л.Й.М.са уговорили с банката – ищец солидарна отговорност по смисъла на чл. 121 -123 от ЗЗД като същите са се съгласили да отговарят за изпълнението на задълженията по договора за банков кредит на Б.Г.Х..

Представен по делото е и анекс № 3/27.04.2012 г. към договора за кредит, от който се установява, че кредитополучателят и двамата солидарни длъжници са се съгласили, че към датата на сключване на анекса са налични задължения в просрочие на стойност 2 761, 22 евро като сумата на просрочените задължения да се прибави към редовната главница, чиято стойност става в размер на 44 786, 49 евро, платима на 375 месечни вноски.

По делото са представени две нотариални покани от Нотариус № 200 – М.К.с район на действие – СРС, от съдържанието на които се установява, че кредитополучателят и солидарните длъжници са уведомени, че сключения на 25.04.2007 г. договор за кредит е обявен за предсрочно изискуем. Поканите са получени от адресатите, съответно на 27.03.2014 г. /солидарния длъжник Л.М./, 17.04.2014 г. /кредитополучателя лично/ на 24.08.2015 г . и 12.06.2014 г. /солидарния длъжник И.М./.

На 05.08.2014 г. СРС, 125 състав е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за сумата от 44 527, 29 евро – главница, сумата от 4 567, 78 евро – възнаградителна лихва за периода 03.07.2013 г. – 22.06.2014 г., сумата от 688, 96 евро – наказателна лихва за периода 05.08.2013 г. – 30.07.2014 г., сумата от 221, 84 евро – годишна такса за периода 03.05.2014 г. – 22.06.2014 г. сумата от 138 лв. – нотариални такси за връчване на нотариални покани, законна лихва върху главницата, считано от 31.07.2014 г. и сумата от 2 558, 82 лв. – разноски в заповедното производство.

Видно от отбелязването, сторено върху заповедта за изпълнение за горецитираните суми на 05.08.2014 г. е издаден изпълнителен лист, с отбелязване, че същият е получен от заявителя на 30.09.2014 г.

По делото е представено възражение на Б.Г.Х., депозирано на 04.11.2014 г.

С разпореждане от 13.11.2014 г. СРС, 125 състав е дал указания на заявителя по чл. 415 ал.1 от ГПК. Указанията са връчени на заявителя на 21.11.2014 г.

На 19.12.2014 г. „Б.П.Б.” АД е представила доказателства за предявяване на установителен иск, съгласно дадените й указания.

По делото е изслушана и съдебно счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице П.А.Д..

Представени са и други писмени доказателства, които настоящият съдебен състав ще обсъди в мотивите на съдебното решение.

При тези ангажирани от страните доказателства съдът прави следните правни изводи:

Видно от ангажираните по делото доказателства искът е заявен в указания в нормата на чл. 415 ал.1 от ГПК преклузивен срок. Предметът на исковата претенция, заявен в настоящото производство е идентичен с предмета, посочен в заявлението по чл. 417 от ГПК. Депозираното възражение от страна на длъжника в заповедното производство е в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, предвид което съдът намира, че заявените искове в настоящото производство са процесуално допустими.

Съгласно нормата на чл. 154 от ГПК, установяваща правилата за разпределяне на тежестта на доказване ищецът следва да установи по безспорен и категоричен начин - договорно правоотношение с ответника, обстоятелството, че ответникът – длъжник не е изпълнил в срока и при условията по договора задължението да върне предоставената му по договора сума т.е. че същият е неизправна страна по договора, размера и периода на претенцията си.

От своя страна ответникът следва да установи факта на изпълнение т.е. че е изплатил на ищцовото дружество /изцяло или отчасти/ дължимите от него суми, както и възраженията си срещу вземането на ищеца или неговата изискуемост.

С оглед на представените писмени доказателства – договор за ипотечен кредит от 25.04.2007 г. и последващите анекси към него, съдът приема, че между „Б.П.Б.” АД и ответникът са възникнали облигационни отношения по повод сключен договор, по силата на който банката е предоставила кредит в определен размер на кредитополучателя – ответник срещу насрещното му задължение да погаси задължението си за срок от 420 месеца. Страните не са формирали спор относно фактът, че кредитът е усвоен изцяло от страна на кредитополучателя.

При тези установени по делото факти ищецът твърди, че с оглед неизпълнение на договорните задължения на ответника точно и в срок да плаща дължимите месечни погасителни вноски кредитът е станал предсрочно изискуем, от което мотивира и претенцията си спрямо него. Такава клауза за предсрочна изискуемост е уговорена в отношенията между страните в чл. 28 от договора. С оглед задължителното разрешение за настоящия съдебен състав, установено в ТР 4/2014 г. на ВКС за настъпването на предсрочна изискуемост по договорно правоотношение е необходимо кредиторът да уведоми длъжника за нея и уведомлението да достигне до адресата си. По настоящото дело доказателства в тази насока са ангажирани – депозирани нотариална покана, ведно с отбелязване за надлежното й връчване на адресата, настоящ ответник. Датата на връчване на поканата е в момент, предхождащ датата на депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда.

Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В настоящото производство ищецът е уведомил надлежно длъжника за наличието на предсрочна изискуемост на кредитните му задължения респ. от заключението на ССчЕ се установява, че кредитополучателят е допуснал забава при плащанията досежно погашенията по договора.

            При проведено насрещно доказване ответникът е противопоставил възражение за нищожност на договорни клаузи, а именно – чл. 14 ал. 4 от договора и чл. 2 ал.3 от анекс 1 с оглед тяхната неравноправност. Не е спорен по делото фактът, че ищецът е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а съконтрахентът – ответник е потребител, съгласно легалната дефиниция, дадена в § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на което правната регламентация на договорната им връзка намира своето приложно поле в Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор. В тази връзка с оглед императивния характер на разпоредбите, уреждащи материята досежно наличието респ. липсата на неравноправни клаузи съдът следи за наличието на такива служебно и без да е наведено възражение /решение № 23/07.07.2016 г. по дело 3686/2014 г. на Първо ТО на ВКС/.         За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправност на клаузите от договора и последващият анекс 1, с които е сезиран настоящият съдебен състав, от които ответникът пряко черпи права, за защита на интересите си следва да се има предвид дефинитивната норма на чл. 143 от ЗЗП, където законодателят е установил характеристиките на неравноправната клауза, а именно това е всяка договорка  във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката като позволява на търговеца  да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т.10 от същата разпоредба/  или му дава право да увеличи цената на услугата без потребителя да има право да се откаже от договора /т.12 от същата разпоредба/. Санкцията при наличие на такава уговорка е установена в нормата на чл.146 от ЗЗП, където законодателят е предписал нищожност на  неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение - освен ако не са индивидуално договорени. В нормата на чл. 144 от ЗПП са предвидени и други хипотези, изключващи приложното поле на чл. 143 от ЗПП  и касаещи клаузи, с които доставчикът на  финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим се от потребителя или към сделки с финансови инструменти и услуги, чиято цена  е свързана с колебанията на борсов курс или индекс. 

            С оглед заявените възражения на ищеца досежно едностранната промяна на БЛП, обуславящ неравноправността на клаузите, посочени по-горе в мотивите на настоящото решение, а и с оглед служебното задължение на съда по изложените вече съображения, същият намира, че в процесния договор за кредит липсват клаузи, в които да са уговорени обективни критерии за промяна на БЛП, въпреки изричното изискване на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ, в който е посочено, че договорът следва да съдържа методиката и условията за определяне на лихвата до края на договора. В договора такава методологията за определяне не БЛП не се съдържа, липсва и препращаща разпоредба в договора към тази методология респ. няма данни при наличие на такава тя да е доведена до знанието на потребителя - ищец. При ангажираните по делото доказателства съдът намира, че нормата на чл. 144, ал.2, т.1 ЗЗП не може да намери приложение. Това е така, защото за попадането й под приложното поле следва доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и другата страна по договора да има възможност незабавно да го прекрати. Липсва предвидена възможност кредитополучателят незабавно да прекрати договора, а възприетото в цитираната клауза на чл. 14 ал.4 от договора е промените да настъпват в деня, в който са приети от банката като за същите е възприето известяване в банков салон или в интернет страницата на търговеца. За изпълнение на това задължение за уведомяване доказателства по делото не са ангажирани. В този смисъл е и решение 95/13.09.2016 г. по т.д. 240/2015 г. на Второ ТО на ВКС. Съвсем отделен въпрос е, че страните са уговорили, че БЛП ще се определя съобразно тримесечния индекс EURIBOR и съответна надбавка. Този индекс бележи значителен спад към датата на сключване на анекс 1 /с около пункт – пункт и половина/ в сравнение със стойността му към датата на сключване на договора, предвид заключението на ССчЕ и това вместо логически да доведе до намаляване на БЛП /поне до предвидената минимална долна граница в договора от 2,5 пункта/ респ. лихвения такъв по договора е уговорен по-висок процент от посочения в договора.

            С оглед на горното настоящият съдебен състав обосновава извод, че тези клаузи от договора за банков кредит между страните изпълняват хипотезата на нормата на чл.143,т.10 и т.12 от ЗЗП като дават право на банката да променя  едностранно условията на договора за банков кредит на основания, които не са предвидени в договора. 

            С оглед на горните съображения и по аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП, за да изключи нищожността им, ищецът следва да докаже, че те са индивидуално уговорени. Твърдения в тази насока не са заявени, не са ангажирани и доказателства, които поне да индикират за наличието на индивидуална уговорка. Още повече, че от съдържанието на договора и ОУ към него може да се направи извод, че се касае за договори, при които отнапред са предвидени отделните клаузи от една от страните по него, а индивидуално се уговаря единствено същественото съдържание на договора, за да може той да породи правно действие. Останалите типови клаузи, влизат в сила за страните и регулират отношения между тях като общи условия т.е. не може да се обоснове извод, че са определени индивидуално в процесния договор.

            По тези съображения настоящият съдебен състав обосновава извод, че оспорените от ответника клаузи са неравноправни, поради което същите са нищожни.

            Основателни, според настоящия съдебен състав, са възраженията на ответника и досежно нищожност на клаузите на двата последващи анекса /№ 1 и № 3/, с която е постигната уговорка за капитализиране на падежираните, но незаплатени вземания за лихви като част от главницата по дълга. С оглед нормата на чл. 10 ал.3 от ЗЗД олихвяването на изтекли лихви се извършва, съгласно наредбите на БНБ. Към датата на сключване на процесния договор за кредит съществува нормативна уредба, установяваща забрана на банките да извършват начисляване на лихви върху изтекли лихви с оглед нормата на чл. 16 ал.2 от Наредба 9/19.12.2002 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка. Същата е отменена с ДВ бр. 38/11.04.2008 г. т.е. към датата на сключване на двата последващи анекса, в които е уговорена такава капитализация. Релевантна към датите на сключването на тези анекси е Наредба 9/03.04.2008 г., в която не се съдържа правна уредба на възможността да се прибавят лихви върху изтекли лихви. Такава възможност не може да се обоснове, според настоящия съдебен състав, и с оглед приложение на нормата на чл. 9 от ЗЗД с оглед изричната законова забрана да се начисляват лихви върху лихви / в този смисъл са и решение 706/19.07.2004 г. по гр. д. 1922/2003 г. на Второ ТО на ВКС, решение № 275/15.09.2014 г. по гр.д. 3783/2013 г. на Първо ГО на ВКС/. По обща воля на страните такава лихва може да се уговори само и единствено между търговци по арг. на чл. 294 ал.2 от ТЗ, но същата разпоредба е неприложима в отношенията между настоящите страни по спора.

            Тези нарушения на законовите запрети в конкретния случай се изразява в аритметично изражение на включване в дължимата главница на суми за лихви, върху които впоследствие са начислявани нови лихви. Като се съобрази това обстоятелство и факта, че въз основа на нищожна договорна клауза спрямо ответника е прилаган лихвен процент в завишен размер и съблюдаване на изводите на ССчЕ, съгласно която ако се приложат условията на първоначалния договор между страните /т. нар. „хипотетичен погасителен план” от вещото лице/ размерът на неиздължената главница по договора възлиза на сума от 37 912, 15 евро /стр. 354 в делото, стр. 20 в заключението/. Само на това основание искът за главницата за горницата до предявения размер е неоснователен.

            Отново по този погасителен план, вещото лице е посочило, че дължимата договорна лихва към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем възлиза на сумата от 6 829, 38 евро. В настоящото производство ищецът претендира установяване дължимост на сума в размер на 4 567, 78 евро. С оглед диспозитивното начало в процеса, настоящият съдебен състав следва да се произнесе до размера на претендираната от ищеца сума, която с оглед ССчЕ е дължима от ответника.

            Основателно е и възражението на ответника за неоснователност на претенцията за годишна такса. Такава годишна такса е уговорена в чл. 16 б.”в” от договора между страните – 0,5% от първоначално отпуснатия кредит, съответно от остатъка за всяка следваща година. Дължимостта на същата, обаче е предпоставена от условие – „застраховките по чл. 20 от договора да са за сметка на банката”. С оглед текста на договора и доколкото чл. 21 от същия регламентира в отношенията между страните задължение за сключване на застраховки „Живот” и „Имущество”, а текста на сочения чл. 20 е неотносим към задължението за застраховки, настоящият съдебен състав намира, че в чл. 16 б.”в” от договора страните са имали предвид разпоредбата на чл. 21, а не тази на чл. 20. Доказателства за наличие на сключени застраховки „Живот” и „Имущество”, покриващи съответните рискове за процесния по делото период, със заплатена застрахователна премия от страна на банката – ищец по делото не са ангажирани. Представена е само една застрахователна полица/стр.137/, касаеща период, следващ процесния, поради което същата се явява ирелевантна за предмета на делото. С оглед липсата на данни по делото да е изпълнен уговореният модалитет в чл. 16 б.”в” от договора за банката – ищец не е възниквало правото да начислява респ. събира таксата, посочена в тази разпоредба от договора. При липса на възникнало и изискуемо право за събиране на такава такса, ищецът е събрал от ответника такава в размер на 1 417, 62 евро, поради която същата се явява недължимо платена и същата следва да се съобрази с оглед установяване размера на претенцията на ищеца, каквото възражение е сторил ответникът / допълнителен отговор на исковата молба – стр. 156 и стр. 157/ имащо характер на възражение за прихващане. С недължимо платената сума ответникът не е заявил какво прихваща, поради което и с оглед нормата на чл. 76 ал.2 от ЗЗД настоящият съдебен състав намира, че тази сума следва да се приспадне от претендираната сума за възнаградителна лихва, доколкото присъдените в заповедното производство разноски не попадат в приложното поле на чл. 76 ал.2 от ЗЗД / в този смисъл решение 211/26.01.2017 г. по гр. д. 958/2016 г. на Трето ГО на ВКС/. Предвид тези съображения претенцията на ищеца за възнаградителна лихва е основателна до размера на 3150, 16 евро като за горницата следва да се отхвърли като неоснователна. Претендираната в настоящото производство сума от 221, 84 евро при липса на ангажирани доказателства досежно възникване на задължение за такава обуславя извод за неоснователност за тази претенция. 

            Основателно според настоящият съдебен състав е и възражението, касаещо претенцията за наказателна лихва. Същата възлиза на сумата от 688, 96 евро. Вещото лице по ССчЕ /стр.23/ в заключението си е посочило, че неплатената наказателна лихва възлиза на 16,76 евро. Размерът, посочен от вещото лице е с оглед погасителните планове по сключените анекси, в които е предвидена капитализация на лихви и включването им като част от дължимата главница. Няма данни по делото, при съблюдаване на първоначалния погасителен план /т.нар. „хипотетичен”/ дали би имало забава от страна на кредитополучателя, за какъв период респ. в какъв размер. Поради което тази сума се явява недоказана по размер, което пряко води до извод за неоснователност на претенцията.

            Предмет на установяване в настоящото производство е и сумата от 138 лв. – нотариални такси. Разходите за нотариални такси са разноски, свързани с изпълнението на договора. Отговорността за разноски не е солидарна. Сумата от 138 лв. е глобалният, претендиран размер за тези разноски, сторени в процеса на уведомяване досежно предсрочната изискуемост на задълженията по договора на настоящия ответник и двамата солидарни длъжници по договора. Задължението за тяхното заплащане е възложено на кредитополучателя /т. 3.2 от ОУ към договора – стр. 35/, приети от ответника с оглед клаузата на чл. 29 б. „б” от договора. С оглед данните по делото – платежните нареждания, представени по делото /стр. 39 и стр. 40/ размерът на същите обаче възлиза на сумата от 90 лв. и за тази сума претенцията е основателна. 

            Представените доказателства за осъществено принудително изпълнение в рамките на паралелно развиващо се изпълнително производство не следва да се вземат предвид, доколкото по отношение на същите е неприложима нормата на чл. 235 ал. 3 от ГПК, съобразно задължителните указания, дадени с т. 9 от ТР 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл е и решение 99/12.07.2017 г. по гр.д. 60330/2016 г. на Първо ГО на ВКС. При съобразяване на събраните суми в изпълнителното производство искът за установяване на съществуването на вземането би се отхвърлил, но длъжникът няма да има право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение. Предвид изричното разпореждане в нормата на чл. 422 ал. 3 от ГПК за издаване на обратен изпълнителен лист при отхвърляне на иска, то съдът не следва да съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.

С оглед задължителната съдебна практика съдът е длъжен да се произнесе по дължимостта на разноските в заповедното производство. В заповедното производство е присъдена сумата от 2558, 82 лв. – разноски. С оглед частичната неоснователност на ищцовите претенции присъдените разноски в заповедното производство следва да бъдат редуцирани до припадащата се част, съобразно уважената част от претенциите в настоящото производство. Същата възлиза на сума в размер на 2 100, 57 лв.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, предвид изричната претенция на ищеца за разноски в настоящото производство, заявено в исковата молба такива се следват в размер на 1772, 20 лв. – за ДТ и депозит за ССчЕ. На основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника се следва сумата от 726, 20 лв., съобразно отхвърлената част от претенцията на ищеца, съобразно разноските, заявени в  депозирания списък по чл. 80 от ГПК и наличните доказателства за заплатено реално възнаграждение за процесуално представителство. Заявеното от третото лице – помагач на страната на ищеца възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК с оглед заявените размери на исковете, фактическата и правна сложност на делото и съблюдаване минималните размери на адвокатски възнаграждения по Наредба 1/2004 г. настоящият съдебен състав намира за неоснователно.

          Водим от гореизложеното съдът :

Р  Е  Ш  И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Б.П.Б.” АД, ЕИК:********, със седалище и адрес на управление *** искове с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. 415 ал.1 от ГПК срещу Б.Г.Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. И.К., че Б.Г.Х. дължи на „Б.П.Б.” АД сумата от 37 912, 15 евро – главница, като отхвърля искът за горницата до пълния предявен размер от  44 527, 29 евро, сумата от 3 150, 16  евро – възнаградителна лихва за периода 03.07.2013 г. – 22.06.2014 г. като отхвърля искът за горницата до предявения размер от 4 567, 78 евро и сумата от 90 лева – нотариална такса, като отхвърля претенцията до пълния предявен размер от 138 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 31.07.2014 г. до изплащане на вземането предмет на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по гр.д. 41869/2014 г. на СРС, 125 състав.

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.П.Б.” АД, ЕИК:********, със седалище и адрес на управление *** искове с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. 415 ал.1 от ГПК срещу Б.Г.Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. И.К., за признаване за установено, че Б.Г.Х. дължи на „Б.П.Б.” АД сумата от сумата от 688, 96 евро – наказателна лихва за периода 05.08.2013 г. – 30.07.2014 г. и сумата от 221, 84 евро – годишна такса за периода 03.05.2014 г. – 22.06.2014 г.,  предмет на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по гр.д. 41869/2014 г. на СРС, 125 състав.

ОСЪЖДА Б.Г.Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. И.К. да заплати на „Б.П.Б.” АД, ЕИК:********, със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 2 100, 57 лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 1772, 20 лв. – разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Б.П.Б.” АД, ЕИК:********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на основание чл. 78 ал.3 от ГПК на Б.Г.Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. И.К. сумата от 726, 20 лв. – разноски в настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО  е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК ********.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.

 

При влизане на решението в сила, препис от същото да се изпрати по гр.д. 41869/2014 г. на СРС, 125 състав.

 

 

            СЪДИЯ: